Следва: Революционно...

Дистанционното обучение – учителско геройство, което малко хора оценяват

06 Ноември 2020
0 286

Иван Господинов е учител по философия, образователен експерт, председател на сдружение “Образование без раници”. Първоначално публикува доразвития по-долу анализ във Facebook страницата си “Философия на образованието” на 03.11.2020 г.

Дали е провал дистанционното обучение по време на глобална пандемия е преди всичко морален въпрос, а не технически. В следния коментар ще разгледаме този въпрос от гледната точка на журналистическото отразяване на дистанционното обучение в обществеността, на бюджетния капацитет на българското правителство за справяне с икономическите последствия от Covid кризата и на въпроса „Кой трябва да поеме отговорността за образованието на учениците?“ в кризисен период.

Нека първо се разберем, че това, което се случва в момента по света, не е просто опит за прилагане на един или друг модел на обучение, а е форма на управление на криза. Това ни убягва като общество, защото в България журналистите все още не правят разлика между дистанционно и домашно обучение. Дистанционният модел, който се следва в България, е по-отговорното институционално решение, отколкото този на домашния модел, който се предприе в западните демокрации и който се ограничава със самостоятелна домашна работа. Никой по света не очаква нищо добро от тези компенсаторни модели, но първият възстановява връзката учител-ученик, доколкото това е възможно, а вторият залага на личната отговорност на ученика и ценностите на семейната среда. Тъй като нашата система не възпитава самостоятелна работа и отговорност на ученика, тя и не може да си позволи да заложи на този втори модел. Обществено отговорното обучение в този контекст следва да включва повече работа за нагласите на учениците към създалата се ситуация – те трябва да приемат част от тази отговорност, а не да бъдат поставяни в позицията на пасивен приемател на дистанционно обучение. С други думи: учениците ще трябва да пораснат малко по-бързо, отколкото им се иска или от колкото на техните семейства им се иска. Защото преминаването в дистанционен режим има за цел преди всичко спасяването на човешки животи, а не повишаването на успеха на учениците. Това се явява обстоятелство за образователната система, а не експеримент за ефективността ѝ в дистанционна среда. При нормални условия, никой не би апелирал към такава форма на обучение. Ефективността на този режим на обучение е важна, но единствено в контекста на учениците, за които става все по-вероятно да изпаднат от образователната система в близките години. Те обаче не са поставени в този контекст от март месец, а вече са били в тази рискова група – много от тях дори от датата на раждането си.

Част от резултатите от оценката на дистанционното обучение на Института за образователни изследвания, които в момента се интерпретират погрешно в обществеността ни, са свързани с мотивацията на учениците. Нека погледнем обаче следния прочит на Фигура 65 от доклада: Близо 25% от учителите смятат, че учениците им са показали по-висока мотивация към дистанционния процес на учене в равнение с присъственото обучение, други 39% не са наблюдавали по-висока мотивация, което не означава задължително наличието на по-ниска мотивация – може да е била същата, 13% изобщо не са съгласни, че учениците са имали по-висока мотивация, а 21% не са сигурни. Над 50% от учениците са се адаптирали лесно към дистанционното обучение и близо 70% са усвоили нови умения – умения, които принципно не преподаваме в българското училище, а близо 30% са проявили по-голям интерес, отколкото към присъственото.

Това изобщо не е цялата картинка от един доклад наброяващ 200 страници, но дори и този резултат трябва да бъде приеман като успех, защото това е първата учебна година в България завършена дистанционно и то без предварителна подготовка, без яснота в развитието на една световна пандемия, изцяло на принципа проба-грешка и като един от малкото случаи в световен мащаб – в синхронна връзка, а не под формата на домашни работи. Във Великобритания, например, дори не могат да измерят такъв резултат, защото такова нещо не се случи при тях – при тях въпросът щеше да гласи “Повишена ли беше мотивацията на учениците за писане на домашни работи?”. Ами ако нашите ученици трябваше единствено да пишат домашни работи, какъв щеше да е резултатът според вас?

Резултати за учениците от обучението от разстояние според техните учители
Автор: Асенка Христова
Източник: Институт за изследвания в образованието

Моралният въпрос пред нас като общество не е „колко са реални оценките за този период“, а какво ще предприемем, за да компенсираме загубеното време и загубената вяра на учениците в училищното образование.

Относно оценките, нека разгледаме следния пример: в края на миналата учебна година, правителството на Великобритания прие алгоритъм за поставяне на оценки, който се базира на текущите оценки на учениците, но и местоживеенето им. Това създаде остри обществени полемики за справедливостта на оценяване за този период. Въпросът „колко са реални оценките за този период“ е далеч по-несъществен в световен мащаб, отколкото въпросът „как се чувстват учениците и учителите психически“. Причината е, че психическото здраве ще позволи на ученици и учители да преодолеят трудностите на периода, да намерят сили да поемат повече отговорност и да проявят безкористно търпение за справянето с последствията на кризата. Ако ученици и учители се върнат обезверени и изтощени в класните стаи, каквито и да са били оценките, няма да имаме сили и желание да ги поправим. Ако бяхме предприели модел на домашно обучение, вероятно кризата щеше да се изрази и в сериозен икономически конфликт между синдикати и институции, а и вероятно да доведе до сблъсък между учителите и други обществени групи за справедливостта на разпределението на финансови средства за справяне с кризата.

Ако проследим икономическите мерки, които българското правителство е предприело досега, би трябвало лесно да заключим, че България като сравнително по-бедна европейска държава не може да си позволи механизъм, при който учителите да приложат западноевропейския домашен модел на обучение. Нашата държава не разполага с бюджет, с който да гарантира комфорта на учителите си в момента като им заплати неизработени часове труд, както се случва в Европа. Това се случва, защото домашният модел на обучение скъсява до три пъти работното време на учителите, докато дистанционният модел удължава работния ден, поради спецификите си – повече време за подготовка и повече време за проверка на случилото се в дистанционния час след края му. Това обаче е технически въпрос, на който има решения в „дистанционната педагогика“ – решения, които институциите (РУО) не познават и с които не могат да подкрепят учителите. Българският модел на дистанционно обучение е възможно най-идеалният и отговорен модел за създалите се обстоятелства в световен мащаб, но за сега остава труден за реализиране от нашите образователни институции и е разбираемо, че води до разочарование. Това обаче не означава, че е „провал“ – по-скоро трябва да го определим като “геройство, за което не сме дорасли”.

И ако се чудите, къде е вашата роля в тези обществени дискусии – можете най-малкото да кажете едно “Благодарим Ви!” на учителите, които направиха всичко по силите си да не изгубят връзка с учениците си.

Източник: Facebook/Философия на образованието, Капитал

Снимки: Unsplash

Прочети повече Прочети малко

Коментари

Реакции