Този сайт използва "бисквитки" от Google за предоставяне на услугите в него, за персонализиране на рекламите и за анализ на трафика. Информацията за използването му от ваша страна се споделя с Google. С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки".

Вашето споделяне е един глас в подкрепа на Зоополиция в България
Как се приватизира гледката към Витоша?
Как се приватизира гледката към Витоша?
gospodari.com
07-30-19
добавено
2113
прегледа

Напоследък се чудех каква е тази мания по високите сгради в София. Протестите са много, защитници също се намират. Но когато човек погледне към Витоша, например от едноименния булевард - едно от най-посещаваните и натоварени с хора места в града, веднага намира отговор на въпроса. Гледката към планината, която би трябвало да принадлежи на всички граждани и гости на града, в последните години безогледно бива заграбвана.

-----

От същото това място (на снимката) можете да видите чудесно три отчетливо видими периода в строителството на София. Можете да обърнете внимание и на височината на дърветата, които като цяло стигат до нивото на кооперацията отпреди 1944 г. Т.е. тя добре/адекватно/балансирано се вписва в заобикалящата я среда. Етажите са шест (включително първият етаж магазини). Предполагам, че височината не надвишава 20 м. Сградата се вписва и в далечния контур на Витоша, който е определящ за целия изглед на града ни - неговата запазена марка. Оставя погледът да се рее на километри в далечината, без да бъде притесняван.

 

 

Разбира се, това очевидно е резултат от адекватното планиране, включително и чрез общия устройствен план на София, изработен от арх. Адолф Мусман и утвърден през 1938 г. В плана се обръща специално внимание на контурите на сградите и града като цяло - нещо, което изцяло липсва в по-късните устройствени планове на София. Цитирам: "Високи постройки с десет и повече етажа се отхвърлят по хигиенични и социални съображения" (10 етажа означава максимална кота, било 30 метра - бел. авт.). И още: "Особено грижливо трябваше да бъде изследвано застрояването на планинския хребет Лозенец... Тук големи височини на сградите са нежелателни."

 

След 1944 г. постепенно погледът върху града губи своята "триизмерност", (кубатура - височина, дължина, ширина), а все повече се разглежда като двуизмерни петна за застрояване (дължина и ширина - квадратура). Сградите преди 1944 г. са смятани в кубатури, а тези след това, че и до днес - в квадратури, все едно не е важно на каква височина ще бъде таванът на жилището.

 

Втората сграда от нашата снимка е така известното "ПРОНО" (Административната сграда на НДК, построена през 1981 г.). Височината е над 60 метра. Нейният контур вече с малко закрива Витоша. Т.е. демонстрира пълзяща деградация на цялостната визия за града, жаждата за мегаломански проекти, леене на бетон, взимане на някой лев под масата, за да се издаде разрешение за строеж на парче или изпълнение на партийната директива за "спешното" построяване на НДК и т.н.

 

Би трябвало да се запитаме - какво е пречело на архитектите, а и на тези, които са поръчвали сградата, да я проектират малко по-ниска. Вероятно нищо, освен може би тяхната безкрайна амбиция да покажат, че са "по-велики" от природата, че не Витоша, а построеното от партията вече ще доминира,че природата няма вече да има особено значение за българина, а "заводът за култура". Такава вероятно е била концепцията на НДК, от която и до днес сградата трудно може да се измъкне (цялото пространство стои като пришито на фона на заобикалящите го по-стари сгради) - ще създава нова култура за хора, откъснати от тяхната среда, набутани в панелни кутийки, които да се управляват по-лесно, отколкото тези, чийто поглед по-често би стигал до планината, символ на свобода и непреходност.

 

Приблизително по това време са издигнати и други високи сгради като тези на КНСБ, хотел "Родина", някои високи блокове в южните квартали на града, серия сгради в "Зона Б-5", "Б-18" и кв. "Сердика". Режимът отпреди 89-а също има амбиция за непреходност, но не минава много време и сам се срутва под своята тежест.

 

 

Идва посттоталитарната епоха. Тя уж е "различна", но в крайна сметка волно или неволно започва да надгражда много от концепциите отпреди 1989 г. Все пак много от служителите/кадрите, останали от предишната епоха, успели да се задържат в бурните години след 10 ноември, продължават да битуват и като работещи вече на частно архитекти или като заемащи длъжности в администрацията. Новото време на тотална безпринципност итежка деградация на общността и общностното разбиранебражда третата сграда, която вече е висока 112 метра, чиито собственици и ползватели ще имат гледката към Витоша за себе си, изтръгната от погледа на тези дребните мравки, които ходят пеша, карат колело, кола, движат се с трамваите, но са мънички и незначителни на фона на тоновете бетон и пластмаса, които се изливат и естествено на фона на "инвестициите". Тези "инвестиции" често пъти влизат само в нечий джоб или се крият в офшорни сметки, или пък са свързани с бизнес, оцветен в тъмните сенки на сивото. Те практически нито създават устойчива заетост, нито плащат докрай разходите, които предизвикват за обществото по време на строителство и експлоатация (разрушават пътната инфраструктура, предизвикват шум и замърсяване, а често при природен катаклизъм или фалит на строителя държавата/общината налива пари за почистване на останките им).

 

От друга страна е важно да си припомним какво бе (по)казано на организирания от Столичната община и Френския институт обществен форум „София зелен град” преди 2 години. Оттам може да си припомним презентацията за градоустройството от Париж. Видно е, че френската столица не прави компромиси с градоустройството. Целият град е с определени параметри на застрояване, като значителна част от центъра днес е с максимална височина 20 метра - странно съвпада с представената на снимката по-горе в София отпреди 1944 г. и с планираното от арх. Мусман. Този подход гарантира устойчивост, предвидимост, баланс на градската среда. Мястото на сградите с максимална височина над 50 (!) метра е изнесено само в ограничена малка зона в периферията на града. (Пейзажът струва скъпо и е обща ценност.)

 

А днес София е един абсолютен хаос на лични интереси, неподчинени на единно градоустройство, изграждащо общност. Така осъществената кражба на гледката е дори по-грозна и отблъскваща от идеята за застрояване на планината, която продължава да виси като дамоклев меч над витошките простори. Защото голяма част от хората в София рядко или почти никога не ходят на планина, но дори далечният й контур вероятно им вдъхва капчица оптимизъм, спокойствие, носи духа на мястото във времето. Планината е този репер, който са виждали и най-древните жители на това място, останките от чиито къщи са открити в района на днешния квартал "Слатина". Този силует се е виждал и от местните тракийски племена, след това със стъпването на римските армии, а после и на българската държава. Сега от този силует започват да липсват парчета (затулени с високи сгради). Парчета като от недовършен пъзел. Тези парчета показват колко дезинтегриран и разпокъсан е градът ни и заплашват да задълбочат това сегрегиране.

 

Този подход не само е грешен, но изцяло противоречи на демокрацията, защото планината, включително нейният образ, принадлежи на всички. Той не може и не бива да става собственост на определени хора, които днес могат да извадят купчина пари, но които не мислят изобщо за своите съграждани (съграждани звучи като съграждане на нещо общо, заедно, а не заграбване). Хората, които строят и които разрешават строителството на тези обекти именно в София, трябва да бъдат наричани раз-граждани, защото те разграждат чувството за общност не само на хората помежду им, но и на хората и планината.

 

Източник: Сега