Този сайт използва "бисквитки" от Google за предоставяне на услугите в него, за персонализиране на рекламите и за анализ на трафика. Информацията за използването му от ваша страна се споделя с Google. С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки".

Вашето споделяне е един глас в подкрепа на Зоополиция в България
Лозан Панов: Мракобесните времена в правосъдието тепърва предстоят
Лозан Панов: Мракобесните времена в правосъдието тепърва предстоят
gospodari.com
04-17-19
добавено
1434
прегледа

Ситуацията в българската правосъдна система тепърва ще се влошава. Това прогнозира председателят на Върховния касационен съд (ВКС) Лозан Панов. Според него главният прокурор Сотир Цацаров е решил да стане главен съдебен инспектор след края на мандата си след няколко месеца. Председателят на ВКС прогнозира, че това ще превърне съдебният инспекторат в "поредното завоевание на олигархични интереси".

 

"Мракобесните времена в българското правосъдие тепърва предстоят. Защото настоящият главен прокурор Сотир Цацаров вече се е прицелил в креслото на главния инспектор. Благодарение на правомощията, с които разполага тази институция, тя ще се превърне в поредното завоевание на олигархични интереси така, както работеше българската прокуратура през последните 7 години. Но затова пък у нас истинската корупция остава необезпокоявана и всепроникваща", каза Панов в речта си на събитие, организирано от инициатива "Правосъдие за всеки" и гражданско движение "Боец".

 

Панов е първият, който официално заявява, че Цацаров иска да стане главен съдебен инспектор. В момента на този пост е бившият административен съдия от Хасково Теодора Точкова. Наскоро обаче управляващите приеха поправки в Закона за съдебната власт, според които, ако мандатът на главния инспектор бъде прекратен предсрочно, следващият на поста не довършва, а има право на цял мандат. Заради тези текстове се появиха съмнения, че се готвят смени в инспектората.

 

По-рано председателят на ВКС се обяви против намеренията на правосъдния министър Данаил Кирилов за законови промени, които да дадат възможност за предсрочно прекратяване на мандатите на главния прокурор и председателите на двете върховни съдилища. Според него и в момента има законови текстове, които позволяват това.

 

"Оставам с впечатление, че се търси по-скоро основание, а не законови предпоставки", каза Панов.

 

По повод друга идея на Кирилов – за поправки, позволяващи "тримата големи" в съдебната власт да бъдат разследвани, Панов каза, че той самият вече е разследван.

 

"Що се отнася до мен конкретно, аз и сега съм разследван – има и данъчни проверки, и КПКОНПИ", заяви Панов, визирайки проверките, които започнаха срещу него заради жилище, купено от съпругата му Елисавета от строителната фирма "Артекс".

 

В момента тече жестока битка за подчиняване на съда, каза още Панов. Според него все още има магистрати, които носят тогата с чест. Във ВСС обаче процесът по овладяване е почти приключил.

 

"За съжаление никой не може да каже със сигурност, кога загива една демокрация, кога една правова държава деградира и се превръща само в празна опаковка", заяви Панов.

 

Ключови институции са завладени от частни интереси, а в парламента са пратени хора, които не искат да имат допир със собствените си съседи и затова си купуват апартаменти с частен асансьор, каза още съдията.

 

Според него през 2007 г. европейският елит е направил компромис с приемането на България в ЕС, заблуждавайки се, че с помощ отвън страната ни може да преодолее наследството от тоталитарния режим.

 

Пълният текст на речта на Панов:

 

"Уважаеми дами и господа,

 

обикновено историческите чествания често са били обличани в клишета и красиви думи за случвалото се и за личностите, които са го създали. В този смисъл тържествата по случай 140 години от приемането на Търновската конституция не са изключение. Съвсем естествено е тези, които днес създават историята ни, да се стремят да открият в огледалото на миналото отговорите си за настоящето. Обичайно историята играе своя социална роля в съвремието ни и затова неслучайно новите управленци често обичат да изваждат някои неща от нея, за да мотивират своята политическа теза, а други, които и противоречат, пък директно биват скривани. Преди 140 години Търновската конституция се ражда като един от най-модерните основни закони в Европа, а ключовата дума в нейната концепция е думичката „свобода". Защо тогава на една България със своята изключително демократична за онова време конституция малко по-късно ще и се наложи да преживее множество нейни нарушения и няколко тежки държавни преврата?!

 

В "Борбата за право" на Рудолф фон Йеринг, блестящо преведена от Кристиан Таков, можем да открием един напълно адекватен отговор на този въпрос: „Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела -което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда. Майката обаче, която е родила дете, не дава да ѝ го отнемат. Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървав труд, не ще позволи да му ги похитят. Затова може да се твърди: енергията и любовта, които един народ питае към правото си и с които го защитава, зависят от усилието и напрежението, което то му е струвало. Не простият обичай, а жертвата е, която кове най-здравата свръзка между народа и правото му. Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се колебая да кажа: борбата, която правото изисква, за да се роди, е не проклятие, а благодат".

 

Преди 140 години нито турските завоеватели, нито руските "освободители" са имали такъв основен закон. Защото Търновската конституция е взаимствана от белгийската и в онзи исторически момент символизира ценностното и културно присъединяване към Европа, каквото е членството ни днес в ЕС. Забележителни са приликите между историческите моменти, в които се случват приемането на Търновската конституция и приемането ни в ЕС. В единия случай става дума за постосвобожденска България, която благодарение на чуждата помощ е свалила хомота на османското владичество и започва изграждането на основите на държавата. В съвременния вариант отново става дума за изграждане, този път на основите на демокрацията, но случилото се за съжаление отново не е достижение на българските гражданите, а е следствие на падането на Берлинската стена на 09.11.1989 г. Повдигането на Желязната завеса откри пътя към демокрация за страните от Централна и Източна Европа, сред които бе и нашата страна. Обикновено уроците на историята се повтарят поне дотогава, докато не се извадят поуките от нея. Животът на Търновската конституция в изминалите 140 години преминава през редица политически сътресения и изпитания - неведнъж суспендирана, забранявана, променяна и заличавана, защото така се случва винаги когато правата и свободата са донесени от щъркела, а не заслужено изстрадани и осъзнати. Даровете на щъркела рядко се ценят, защото така е устроена човешката природа.

 

Затова уроците на историята напълно закономерно се повториха и тогава когато щъркелът донесе възможността на България да се присъедини към ЕС. Да се очаква, че страната ни автоматично ще припознае и реципира изстраданите и исторически заслужени ценности, върху които са изградени старите западни либерални демокрации беше наивно от страна на европейските ни партньори. В крайна сметка се оказа, че посткомунистическите държави бяха много по-готови за Европа, отколкото Европа за тях. Лицемерието в отношенията ни с европейските партньори постепенно създаде условия у нас да се изродят основни принципи, върху които се изгражда демокрацията. Не бих могъл да изкажа по-добре от адвокат Валентин Брайков случващото се и затова, позволете ми да цитирам казаното от него преди време:

 

„В нивата на българското право навлязоха бесни глигани, които обръщат от корен отдавна посятото. През последните години сме свидетели на невиждан нормативен разврат, който посяга на хилядолетни европейски правни светини. С обратна сила брутално се отнемат права, придобити чрез класически правни институти по действащи закони. Гледката може да се сравни само със спасителните лодки на Титаник, от които по-силните изритват слаби и безпомощни удавници, за да не се спасят. Режисьорите на този спектакъл чували ли са, че Законът е като библейски Завет/Обещание - една тържествена свещена клетва на държавата към нейния гражданин?

 

Милеещите чеда на Майка България първо трябва да спрат груповото ѝ изнасилване от глутницата вълци. Държавата започва и завършва със справедливостта. Да върнем Бога в Храма, да стане справедливостта полярна звезда на българското право и да освети пътя ни за изход от блатото. Първата крачка е да пожелаем това. Вижте как го е казал Цицерон преди 2000 години: "А видовете несправедливост са два: единия проявяват причиняващите я, а другия - онези, които, макар и да могат, не спасяват пострадалите от нея. Защото...който не защити пострадалия и не се противопостави на неправдата, ако може, е толкова виновен, колкото ако бе изоставил родителите си, приятелите си или отечеството", и с това завършвам цитата.

 

Върховенството на закона и разделението на властите у нас, уважаеми дами и господа, са силно компрометирани, а ключови държавни институции са завладени от частни интереси. Изпратили сме в парламента да ни представляват хора, които дори не искат да имат допир със съседите си и за тази цел си купуват отделен асансьор, макар формално тяхната функция е да бъдат изразители на народната воля, която да въплътяват в правни норми.

 

Ако кажа, че независимостта на съдебната власт и свободата на медиите у нас са под голям въпрос, ще трябва да добавя още нещо. Мракобесните времена в българското правораздаване тепърва предстоят, защото настоящият главен прокурор Сотир Цацаров вече се е прицелил в креслото на главния инспектор. Благодарение на правомощията, с които разполага тази институция, тя ще се превърне в поредното завоевание на олигархични интереси, така както работеше българската прокуратура през последните седем години. Но затова пък у нас истинската корупция остава необезпокоявана и всепроникваща. У нас всички независими от властта са под постоянна атака, списъци на „врагове" и „предатели" висят по вестниците, а ксенофобията и омразата се превърнаха в управленска политика.

 

За съжаление онзи европейски елит, който направи през 2007г. политическия компромис с приема на България в ЕС, считаше, че страни като България могат лесно и с помощ отвън да преодолеят тежката наследственост от тоталитарния режим, васален на Съветския съюз и организирано-криминалния преход и по тази причина не предвидиха реални санкции. Заради политическия компромис обаче, направен с приемането на България и Румъния за двете страни бе предвиден механизъм за продължаващо наблюдение, известен като Cooperation and Verification Mechanism (CVM), в който не съществуват абсолютно никакви санкции.

 

В момента ставаме свидетели на изключително ожесточена борба за пълното подчиняване на съда, защото в системата все още има магистрати, които защитават достойнството и честта на тогата. Липсата на устойчива опозиционна група към настоящия момент в рамките на ВСС, всъщност показва, че в кадровия орган този процес върви към приключване. За съжаление никой не може да каже със сигурност, кога загива една демокрация, кога една правова държава деградира и се превръща само в празна опаковка. Няма определена мярка, но събитията в България от последните години ми напомнят историческия контекст, в който се е развил националсоциализма.

 

Какво може да стори в една такава ситуация председателят на върховната съдебна инстанция? Всичко, което му е останало, е словото. И все пак, той не може да остане „аполитичен", тъй като спазването на Конституцията се е превърнало в политически въпрос, par excellence.

 

Това, на което е разчитал нацисткият режим са лоялни съдии, които с готовност участват в трансформирането на либералния германски закон в инструмент за подтисничество, дискриминация и геноцид. Тази цел е постигната без съществено вмешателство в дейността на съдилищата и без предприемането на дисциплинарни мерки срещу съдиите. Хитлер е ненавиждал съдиите. След отправена в нацистката преса критика към съдия, който дава възмутително лека присъда от пет години лишаване от свобода на мъж за убийството на съпругата му, Хитлер се обръща пряко към съдебната власт в речта си в Райхстага на 26 април 1942 година. Наред с други неща, той казва: „Очаквам от германската правна професия да разбере, че не нацията е тази, която служи на нея, а тя е тази, която служи на нацията... Отсега нататък ще се намесвам в такива дела и ще отстранявам от длъжност всеки съдия, който очевидно не разбира това, което изисква от него времето, в което живеем". Според военния трибунал на САЩ в Нюрнберг „този заплашителен изблик на фюрера... заличава последните следи на съдийска независимост в Германия." Не всички съдии обаче са съучастнически настроени слуги на режима — някои от тях му дават отпор именно в качеството си на съдии. В тази връзка норвежкият колега проф. Петър Гравер разказва историята на Лотар Крайслер - най-известният германски съдия с опозиционни възгледи от времето на фюрера. От публикуваните едва през 2011 г. биографични бележки на Крайслер разбираме следното: „През пролетта на 1933 г. си написах оставката. Изброих множество случаи на допуснати от прокурори нарушения на най-елементарни процесуални правила - както чрез действие, така и чрез бездействие. След безсънна нощ осъзнах, че подобна стъпка би била твърде лесна. Тя би означавала противоречията да потънат в забрава и би отворила широко поле за действие на отклонилите се от правилния път". Същият този съдия на церемония по поставянето на портрет на Адолф Хитлер в сградата на съда на 1 май 1933 година напуска церемонията в съдебната зала в знак на протест. Съдията освен това е изключен от програмата за „продължаващо обучение" за това, че на официално събитие не отправя три пъти на висок глас поздрава „Хайл Хитлер!".

 

Няколко месеца по-късно съдия Крайсиг купува ферма извън града и подава молба за преместване в съд, който се намира в близост до нея. Министерството се възползва от тази възможност да се отърве от непокорния съдия и удовлетворява молбата му. В началото на 1940 г. Крайсиг разбира, че е в ход преместването и последващото умъртвяване на институционализирани лица с умствени увреждания под негов съдебен надзор. Съдията счита, че това е крещящо нарушение на закона и пише писмо в този смисъл до председателя на съда. В това свое писмо той отхвърля максимата, че „законът е това, което служи на народа" и описва доктрината като „всяваща ужас", тъй като позволява бруталното навлизане без да съществуват подходящи законови гаранции за защита - първо, на концентрационните лагери, а след това - на институциите за лица с умствени разстройства и психични заболявания в основни сфери в живота на личността и обществото. Председателят на съда настоява Крайсиг да оттегли писмото, което той отказва да направи. Тогава му е наредено да проведе разговори в министерството на правосъдието. Според заключителните думи на министъра на правосъдието след тази среща „човек, който не може да приеме волята на фюрера като най-висш източник на правото, не може да заема съдийска длъжност". Според проф. Петър Гравер от една страна, фактът, че по времето на нацисткия режим е имало такива съдии, буди надежда. От друга страна обаче, униние буди обстоятелството, че тези съдии са единици, особено предвид крещящата несправедливост на разбирането на закона и действията, които предприемат нацистите, и тяхната отдалеченост от всяко разумно тълкуване на принципа на демократичната държава в рамките на западната правна традиция.

 

С примера, с който си послужих, бих искал да провокирам размисъл и най-вече дебат за състоянието на правовата ни държава. В тази връзка бих искал да припомня и експеримента с жабата, която, ако бъде хвърлена в тенджера с гореща вода, веднага изскача, ако може. Но ако бъде поставена в студена вода, която постепенно се затопля, тя си остава спокойна, докато умре. От случващото, което ни заобикаля, едва ли би било преувеличено, ако кажа, че горещата вода, в която е потопена правовата ни държава, е малко преди точката на кипене. Бедата е, че затоплянето на водата се случи с неумелото съдействие на ЕК, докато останалите държави членки стоят встрани и безпомощно наблюдават. Такава, за съжаление, е съдбата и на други постокомунистически членки като Унгария, Полша, Румъния. Затова предлагам докато тръпнем в очакваме на поредното неумело съдействие, да си припомним приказката за неволята.

 

Уважаеми, дами и господа, време е да спрем да се препъваме в един и същ камък, който историята мъдро ни препречва. Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме отново наготово. Завоевателите на правата и институциите ни вече не са в състояние сами да се спрат, нужна им е помощ. Време е свободата ни да дойде на бял свят по естествен път, а не да чакаме щъркела отново. Само тогава, когато си заслужим правата, те ще се превърнат за нас в истинска ценност.

 

В тази връзка, позволете ми, да завърша с един цитат от Кристиан Таков, светла му памет: „Да не си борец за право, значи да си негов убиец. Защото времето е разделно, границите са ясни и няма спор, кои са лошите. Със сигурност измежду тях са безразличните.

 

Оттук нататък има само два пътя - на борбата за право и на предателството към него. Ние не избираме, дали да се впуснем в тази борба; избираме само, на коя страна ще застанем. Времето решава, дали да помни или да замъти временните ни предателства към нея. Съдбата пък избира, колко дълго ще ни позволи да я продължим. Спечелването ѝ е немислимо, но спирането ѝ - позорно".

 

Източник: Mediapool