Този сайт използва "бисквитки" от Google за предоставяне на услугите в него, за персонализиране на рекламите и за анализ на трафика. Информацията за използването му от ваша страна се споделя с Google. С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки".

Вашето споделяне е един глас в подкрепа на Зоополиция в България
Проф. Петър Панчев: Все повече българи страдат от рак
Проф. Петър Панчев: Все повече българи страдат от рак
02-12-19
добавено
5498
прегледа

Увеличават се българите с онкозаболявания, но въпреки това малко хора посещават лекар - именно от страх да не чуят страшната диагноза. Това сподели в интервю пред Dir.bg проф. Петър Панчев, един от най-добрите уролози в страната.

 

 

Специалистът е категоричен, че парите и суеверието са големите проблеми пред донорството у нас. Ето какво още разказа той.

 

 

 

Проф. Панчев, преди 50 години – през февруари 1969 г. в Александровска болница е направена първата бъбречна трансплантация на възрастен човек. Може ли да ни разкажете за нея?

Първо искам да отбележа, че изобщо първата бъбречна трансплантация в България е направена през декември 1968 г в „Пирогов“. Реципиентът е дете и интересното е, че се прави присадка на два бъбрека. Само два месеца по-късно екипът на Александровска болница прави първата у нас трансплантация на възрастен човек. Присадката е на един бъбрек, а пациентът е жена от Врачанско – ендемичен район на хронична нефропатия (заболяване на бъбреците, при което те не могат да функционират правилно, поради увреждане на кръвоносните съдове - бел. ред), която обикновено завършва с хронична бъбречна недостатъчност. Екипът, които прави трансплантацията и тя е успешна, е проф. Никола Атанасов, д-р Николов, д-р Илиев и д-р Христо Куманов, сега проф. Куманов.

 

 

 

Оттогава досега колко бъбречни трансплантации са направени в България, имате ли представа?

Около 1500. Повечето от тях при нас в Александровска болница.

 

 

Това не е много малко за 50 години? Според данните на Агенцията по трансплантации към момента 1037 души чакат за бъбрек.

Да, това е един голям проблем, но не само у нас, а и по света. Преди години, когато нямаше у нас закон и ние, лекарите, взимахме органи от пациенти, когато настъпи биологична смърт – тоест, когато електрокардиограмата и мониторингът на мозъчната дейност покажат права линия. И ние максимално бързо трябваше да извадим бъбреците и да ги трансплантираме. Но трябва да подчертая, че се справихме. След това промениха закона – който не обяви изрично, че не желае да стане донор, може да бъде. Това беше добро решение. След това обаче решиха да се направи закон, както в големите държави – да се взимат органите на този, който изрично е декларирал, че иска да стане донор. И тогава какво се получи? Изразилите такова съгласие бяха едва 1000-1500 души.

 

 

Защо? Какво пречи на българина да дарява? Невежество, липса на емпатия или суеверие?

Лично аз смятам, че е от суеверие. За да има редовна, регулярна трансплантация, поне 1 милион души трябва да изразят желание да бъдат донори. Защото от тях едва между 14 и 20 стават донори. Ние сме малка държава и по този начин не могат да се задоволят нуждите от органи.

 

 

Каква е адекватната политика в такъв случай?

Няма такава. Защото никой не може да задължи един човек да стане донор. И не могат и да се насърчат българите да даряват. Просто ние тук сме си такива. Не казвам, че е лошо. Просто с вековете се е наслоило – пазим строго себе си и близките си. Може да се нарече и липса на емпатия.

 

 

Тогава какво трябва да се направи, за да има повече донори?

Първото, което бе направено, бе да се смени този закон, защото той бе неефективен. Той просто не работеше. Защото само големите държави могат да си позволят такъв закон. Там дори половината население да не иска да стане донор, другата половина е достатъчна като брой, за да бъдат осигурени редовни трансплантации. Та, върнаха старата норма – донорство по презумпция. Ако изрично не си обявил, че не си съгласен, може да станеш донор. Но законодателят остави една вратичка – да се иска разрешение от близките. А те обикновено не разрешават. Много рядко има съгласни. Но се появи и друг проблем – кои близки да питаме? Примерно децата или родителите? Ние имахме такъв случай. Децата на потенциалния донор не разрешиха да се вземат органите му, въпреки че родителите му бяха съгласни. Това трябва да се премахне. Има и друг проблем. Когато даден пациент, обявен в мозъчна смърт, трябва да се кондиционира т.е да се подготви да стане донор, това не винаги е кратък процес. И за да се поддържа този пациент до експлантацията на органите, има разходи. И не всяко ръководство на всяка болница е съгласно да се правят такива разходи.

 

 

 

Само преди дни бе обявено, че ракът на пикочния мехур е сред най-често срещаните онкологични заболявания сред българите и е сред най-коварните. Какво трябва да правят мъжете?

Не трябва да се неглижират регулярните прегледи. Имаш някакви оплаквания – оплачи се на личния лекар. Той знае какво да направи и при какъв специалист да изпрати пациента. Но повечето пациенти се стряскат. Като видят малко кръв в урината и си казват – „не, не искам да се изследвам, защото може да е тумор. Аз съм свършил“. Дори, когато на пациент се взима биопсия и му кажат лекарите, че има тумор, той вече наполовина е загинал. Психически е загинал. Затова и част от българите не ходят на лекар заради страх от лоша диагноза.

 

 

По-болен ли е българинът днес?

За съжаление да. Особено злокачествените заболявания се увеличават. От една страна бих казал, че е резултат от стреса, но и българите не се грижат за профилактиката си. Включително ежедневните неща като какво яде и какви течности пие.

 

Източник: dir.bg