Според легендата родопското село Върбово добило името си от голяма върба, която някога растяла в началото на селото и подслонявала под сянката си до 10 000 овце.
Също като легендарната върба, Силивряк ще е подслон, но за посетители от града, копнеещи за по-семпъл живот в близост до природата. С тяхна помощ Силивряк ще съхранява изчезващи местни традиции и културно наследство.
Силивряк е проект на Мария Жекова – 29-годишната победителка в популярното телевизионно предаване „Мастършеф България“ за 2021 г., вдъхновител с Instagram канал за храна и селски живот, фотограф и самоук майстор готвач.
Преди пет години тя се влюбва в мястото и става четвъртият официален жител на Върбово. Със своята награда от Мастършеф Мария купува старото картофохранилище в селото с намерение да го превърне в „подслон за добри хора, дела и идеи“ и така да върне хората в пустеещото село.
Някогашното картофохранилище се преражда в Силивряк – на името на родопското „безсмъртниче“ или „възкръсващо цвете“, известно с издръжливостта си. На цвете и сграда Мария пожелава да делят не само име, но и орисия.
Мария страни от точни опреления за Силивряк, защото „няма да е едно нещо“. Ще бъде място за срещи с местни хора, за вкусна сезонна храна, за пренощуване и за добиване на нови познания – например в работилници за сирене, кашкавал и кисело мляко. Силивряк ще е и средство за прехрана – както за настоящи, така и за бъдещи върбовчани.
Плановете ѝ за нейното кътче в Родопите са осъществими на много места в България, смята Мария.
Страната е „абсолютно неразорана нива за възможности“ в селския туризъм според нея. Със силни услуги и продукти, съобразени с местните традиции и природа, Мария е убедена, че България може да се превърне в туристическа дестинация от световна класа.
Идеите на Мария за устойчив туризъм намират естествен партньор във фондация ЛокалФууд.бг/Пендара – основна движеща сила на движението за занаятчийска храна и селски туризъм в България. Мария и екипът на Пендара заедно стартират поредица от турове „Из старите селски кухни“, посветени на кулинарното разнообразие на България. Първият е на 16 юли в черноморското село Тюленово. (Последвайте страницата на Пендара, за да научавате първи за бъдещи събития!)
Разговаряхме с Мария за историята ѝ с храната и готвенето, за отговорното отношение към телата и планетата ни, за живота в малка общност и за усилията ѝ да привлече подкрепа за нейната визия за развитие на българското село.
Дългият път към добрата храна и живота на село
Имах затворено, тъжно детство. Бях дете с доста наднормени килограми, после и такъв тинейджър. Фаст фуудът беше част от ежедневието ми за достатъчно дълъг период от време, че един развиващ се организъм да пострада от това и да си носи последствията до днес.
Впоследствие това ме направи безкрайно педантична към това, което слагам в устата си – както и какво слагам в главата си. То е една цяла избирателна пропускливост, която човек изгражда. Знаейки какво нещо е затворът на собственото тяло, лека-полека се превърнах в човека, който съм днес от гледна точка на хранителните си навици.
Започнах да готвя, когато осъзнах колко е важно какво слагаш в устата си. През здравето дойде моята любов към готвенето. Беше едно презапознаване, сприятеляване с храната, с която съм имала нездравословна връзка.
От гледна точка на навиците си за живот, най-ключовата роля изигра моментът, когато баба ми почина. Тя е човекът, с когото най-силно съм се чувствала свързана. Аз нося нейното име. Когато се сблъскаш с края на живота и си дадеш сметка, че това се случва, че ще се случи с всички нас, тогава започваш да живееш, да грабиш, да взимаш, да си щастлив, да си благодарен, да скачаш на един крак… Тръгнах по пътя да ставам човека, който съм днес, и съм щастлива от това, което съм постигнала. Реално съм се преборила със себе си. Сега трябва да се боря с външния свят, не толкова със себе си.
Когато осъзнаеш, че си толкова крехък и толкова временен на този свят, се чукваш по главата и си даваш сметка, че никой не ти е виновен за нищо и ако ти пропилееш това време, ти сам си носиш отговорност. Можеш да бъдеш всичко, което поискаш.
Аз исках да бъда свободна. Затова купих къщата си в Родопите.
От посланик на здравословното хранене до Мастършеф България
Заради Instagram канала, в който споделях за живота си на село, получавах писма от хора, които ми казваха, че нещо за тях се е променило към по-добро, защото са прочели нещо, което съм написала, почувствали са се хубаво. И си дадох сметка, че може би не трябва да се задържам в някаква затворена аудитория, а да се опитам това, което казвам, да го кажа на повече хора. Отидох в Мастършеф не за да готвя, а за да споделям. Когато човек е искрен и много обича това, което прави, то го отвежда по-далеч от собствените му планове.
Ежедневно ми пишат хора, за да ми кажат как са си променили виждането и мисленето и как дерзаят за едно или друго. Има смисъл човек да споделя това, в което вярва.
Смятам, че животът е пълноценен, когато ти се случват неща и когато случваш неща.
Най-добрата храна е простата храна
Продуктът е най-важното нещо. С хубавия продукт може нищо да не правиш и пак ще направиш хубава чиния, а с гадните продукти, ако ще да смесиш 18 неща, пак ще е гадна чиния. Можеш да постигнеш вкус, но качество – не толкова.
Да направиш вкус е най-лесното нещо – има подобрители, овкусители, всякакви неща. Можеш да я докараш на структура, на текстура, на цвят… Вкусната храна не ме впечатлява, впечатлява ме храната с мисъл, храната с рецепта зад рецептата, храната с история. Кой го е направил, защо го е направил така, какво е вложил?
Другото нещо, което защитавам, е простотата. Нещата за мен няма нужда да бъдат сложни, за да бъдат интересни. Предпочитам да бъдат прости със сложен вкус. Обичам сложния вкус, не обичам сложното изпълнение. Вярвам, че сложен вкус можеш да постигнеш с просто изпълнение. Понякога с много сложности можеш да постигнеш нещо, което е вкусно, но не се влюбваш в него. А всички знаем, че любовта не е нужно да е сложна.
Малка къща в Родопите
Цялата ми философия се води от вярата, че не трябва да тежим на земята. Строителството много тежи на земята. Трябва да сме разумни и когато си строим домовете. Построената с естествени материали къща е по-здравословно място за живеене. По-добре се диша вътре. Факт е, че една такава къща утре земята може да си я прибере. Затова използвах само естествени, местни материали за къщата, така и за Силивряк в момента.
Силивряк няма да е едно нещо, ще се развива във времето. Мястото ще се развива и благодарение на хората, които ще идват там. Ще има места за пренощуване, място за хранене и всички звезди на Родопа планина, и цялата природа около него. Всеки ще намери какво да си вземе. Аз това, което ще дам, е всичко от себе си.
Силивряк ще предлага моята си кухня с продукти от тази земя.
Мечтая много живо за момента, в който ще мога да се срещам с хората в Силивряк, да се учим едни от други и да си даваме неща едни на други. Най-вече се надявам да накарам хората да си мечтаят, да вярват, че могат да бъдат каквото си поискат, където си поискат. Това е, което искам да бъде Силивряк.
Силивряк се случва, защото… исках да създам място, което някой ден може да бъде работно място на някого, билетът към мечтания живот за някой друг.
Това място ще предлага преживявания за всички. Трябва да има градина, кокошки, всичко, което да доближава максимално до храната, до това как тя се произвежда и как се ражда. Най-голямата ми мечта е да хвана сутрин някое гостенче и да го заведа самичко да си вземе яйца за омлета.
Ще има занимания както за деца, така и за възрастни, например ще се учим как се прави родопски ръчен кускус, как се прави зимнина. Имам уговорки със занаятчии да правим сирене, кисело мляко. Подобни неща обвързват местните хора.
Местните хора тук са ми дали толкова много. Бих искала да ги приобщя към хората от моя свят и това нещо да функционира в симбиоза. Искам тези местни хора да учат хората от моя свят на това как те са живели, на това, което те знаят, а хората от моя свят да вземат това и да го дадат на някой друг.
Силивряк ще бъде дом за такива срещи.
Да си част от общност
Научих повече тук, отколкото през целия си останал живот – за живота, за другарството, за взаимопомощта, за това как има на кого да се обадиш в 2 през нощта, ако закъсаш. В собствения си град измежду десетки познати съм се чувствала по-сама, отколкото тук с един човек на хълма.
Не съм си позволила почти нищо да купя от друго място. Дървен материал, пирони, гайки, дори колата си зареждам оттук, защото вярвам, че това е да живееш някъде и да си подкрепяща.
Не вярвам в онази логика на „Направи си сам“, защото това лишава много хора от хляб. Ако тръгна да си правя всичко сама, професионалистът няма с какво да храни децата си, а пък аз така пропускам да се развивам в това, в което аз съм добра. Всеки пропуска да прави това, в което е добър, защото тръгва да прави всичко. И накрая го прави калпаво, а другият е гладен.
Като фотограф аз съм страдала от това. За много хора мисленето е: За какво ще давам 1000 лева за фотограф да ми снима сватбата, като може братовчедът да снима с неговия телефон.
Градина не гледам, за да спра да купувам храна от хората, на които винаги съм разчитала и на които съм благодарна за чистите продукти. За градината се грижа, за да се уча и да се заземявам.
Вълнуващо ново партньорство
С екипа на фондация Локалфууд.бг/Пендара ще обикаляме България, ще влизаме в кухните на хората, ще събираме продукти и ще ги готвим. Първото ни събитие е в Тюленово. На 15, 16 и 17 юли сме на Северното черноморие, ще си говорим за черноморска храна, за рецепти, за рибата в морето ни. Аз ще направя една авторска вечеря в Тюленово, където ще се опитам да вкарам всичкия вкус на Черно море в няколкостепенно меню. Вярвам, че е много подценена нашата морска храна, а трябва да е на пиедестал. Ще се опитам да дам своя дан за тази кауза.
С екипа на Пендара вярваме, че България е много богата на вкус, на красота, на различни местни продукти, отгледани по адекватен за хората и планетата начин. Тези дадености са много подценени, буквално са непознати. Може да се превърнем в дестинация за много силен кулинарен туризъм. Трябва много работа в тази посока, но смятам, че сме много нахъсани да я вършим заедно.
Силивряк – сбъдната детска мечта
Бях на 11, когато за първи път посетих ферма в Италия, влюбих се и пожелах да имам свое място. Даже съм си го рисувала в тефтерите. И ми става много мило, като видя, че Силивряк е точно това, което съм си мечтала, като бях на 11.
Беше много интересно за мен да видя фермата като бизнес, като предложение за agriturismo. А не като нормалното нещо в двора ти.
Като човек, който е попътувал из Европа – живяла съм в Италия и Норвегия, не виждам нищо различно като дадености в българското село в Родопите от Прованс, от Тоскана. Специално тук аз усещам тази атмосфера, просто липсват хората, които да повярват в това. Вярвам, че това е невероятно силно бъдеще за България – да обвързваме храната с природата, със заниманията, със занаятите.
Може да е много красиво като продукт, който ти носи удовлетворение от това, което си създал, хем съответно да ти даде възможност да водиш достоен живот.
Надявам се да започнем и ние като българи да се гордеем с това, но защо не и да станем дестинация за хора от Европа и останалия свят.
Не само за масов туризъм, а и за друг тип туристи – хора, които ценят, уважават, наслаждават се.
Аз много обичам селото и знам, че когато човек много вярва в нещо, всичко се настройва правилно. Когато си настроиш мислите в правилната посока, всичко ти помага.
Дадох си сметка колко ценна е България, как е абсолютно неразорана нива за възможности. Тук тепърва ще се създават неща и този факт дава възможност да съществуват хора създатели. Удоволствието да създаваш не може да се сравни с пари.
Детската мечта на Мария Жекова е собствена стая с гледка. Детската мечта на Мария Жекова е собствена стая с гледка. Мечта на Мария Жекова е собствена стая с гледка ..
Източник: Америка за България
