Емануил Йорданов: Лошото състояние на МВР се дължи на ГЕРБ

Бившият вътрешен министър и настоящ адвокат Еманиул Йорданов обвини ГЕРБ за лошото състояние на МВР.

„Можем да говорим за вина на министри и тя е на всички министри, които ГЕРБ назначиха в продължение на 12 години“.

Двама полицаи загинаха при гонка с автобус, превозващ мигранти в Бургас (видео)

Коментарът му бе породен от тежката катастрофа в Бургас, в която починаха двама полицаи.

Христо Терзийски заяви, че доскорошният вътрешен министър Бойко Рашков е виновен за състоянието на МВР, но Йорданов напълно отхвърли това твърдение.

БулФото

„Състоянието на МВР към настоящия момент се дължи основно на ГЕРБ“.

Медик с трогателен разказ за това как един от загиналите полицаи е помогнал на дете (видео)

„Техният лидер беше главен секретар на министерството от 2001 до 2005 година, след това през 2009 година ГЕРБ поеха властта в държавата. Начело на Министерството на вътрешните работи заставаха хора с най-различни екзотични професии, несвързани по никакъв начин с правоохранителната дейност“, каза още Йорданов.

Емануил Йорданов: Лошото състояние на МВР се дължи на ГЕРБ

Източник: Debati.bg

Read more

Емили, която кара със 120 км/ч и законите, които винаги са за другите (Коментарът на “Господарите”)

Емили, която кара със 120 км/ч и законите, които винаги са за другите – тези български явления коментираме, защото просто няма как да ги гледаме безучастно.

Коя е Емили?

През последните седмици видеа, показващи човек в рокля да кара електрическа тротинетка по околовръстния път на София и по магистрала “Хемус” взривиха социалните мрежи. Героят в тях – Емили, всъщност отдавна обича да се превръща в обект на медийно внимание.

През септември 2021 година bTV разказва историята на “първата двойка транс лесбийки в България – Мелиса от „Фермата“ и Емили. Тогава Емили споделя открито, че всъщност е биологичен мъж, който обаче се е развил като жена. На външен вид никой не би предположил, че младото момиче не е биологична жена. С изключение на органа между краката ѝ, тя е напълно женствена, без да е прибягвала до операции или хормонална терапия. Гаджето ѝ Мелиса, която днес отново е Тихомир обаче, се е подложило на специална терапия.

Днес обаче не е важно какво се крие под “червената рокличка”, а как Емили отново привлича внимание.

Защо Мелиса отново се превърна в културиста Тихомир? (видео)

Каращата тротинетка системно с над 120 км/час

На 10 юли тази година Емили беше заснета да кара тротинетката си по магистрала “Хемус” със скорост от над 110 км/ч. Тогава медийното внимание отново беше приковано в нея. А тя заяви, че не прави нищо нередно, “не се шмуга” и изобщо не разбира защо хората я съдят за поведението ѝ на пътя.

Вчера Емили отново влезе в новините. Този път я заснеха да кара със 120 км/ч по Околовръстния път на София. На въпрос защо кара така, зададен от представител на КАТ, тя заяви – “Щом тротинетката ми стига до такава скорост, значи ми е позволено”. Вероятно подобни мисли са плували в главата на Георги Семерджиев и Кристиан Николов при катастрофите, в които убиха невинни хора. “Щом колата вдига 240, какво като има ограничение от 50 км/ч в населени места?! Щом има начин да си купя наркотици, какво толкова, че ще ме направят неадекватен?!”

Този път обаче Емили се сдоби с глоба в размер на 200 лева заради нарушаването на Закона за движение по пътищата. Което едва ли я притеснява, предвид че тротиетката струва 8000 лева по нейни думи.

Глобиха Емили, която кара тротинетка със 120 км/ч по Околовръстното шосе в София (видео)

Законите винаги важат за другите

Тази максима спазва не само Емили. Само преди седмици Георги Семерджиев уби две невинни момичета, след като се качи зад волана, употребил коктейл от наркотици, с отнета отдавна книжка и фалшив швейцарски документ за правоспособност. И с чадър от полиция и прокуратура, поддържан с години. Мирното шествие и обещанието на властите за по-строг контрол обаче сякаш мотивираха още повече “герои” да шофират пияни и дрогирани. Всеки ден новинарските емисии започват с информация за поредната катастрофа с поредния шофьор, употребил забранени вещества.

Докога недосегаеми рецидивисти ще ни убиват на пътя? (РЕПОРТАЖ)

Освен в кръвта на шофьорите, забранените вещества се оказаха и в организма на непълнолетни, употребяващи райски газ, алкохол, а и наркотици. Това провокира депутатите да гласуват поредната забрана на хартия – този път за продажба на райски газ. На практика обаче отново мотивира хора, обичащи да са “над закона” да консумират въпросното вещество.

Какво е състоянието на 15-годишното момче, припаднало след употреба на алкохол и райски газ? (видео)

И тук отново стигнахме до чувството за безнаказаност – и на употребяващите забранени вещества, и на собствениците на заведения и търговците, които ги предлагат, но и на родителите. Защото точно това са хората, които би трябвало още от ранна възраст да възпитават в спазване на законите. А не после да обясняват пред медиите, че друг е виновен за 15-годишните им деца, озовали се в токсикологията.

Законът на джунглата – в действие в България

Дните минават, мрачната статистика за инциденти вследствие на закононарушения става все по-плашеща, а обществото ни сякаш все по-апатично към тези новини. Защото това винаги ще се случи на някого друг. А ние пак ще си кажем “да не дава Господ” и ще продължим напред. Ще продължим да се възхищаваме на бабаита, който кара нова кола с 240 км/ч по магистралата и снима “постижението си”, докато същият не убие наш близък. Да защитаваме политика, откраднал милиони, но оправдан от прокуратурата, защото “ги е прецакал тези балъци, дръзнали да му потърсят отговорност”. Ще продължим да гласуваме за “силните”, които ще ни мачкат – просто защото са “силни”.

Докога така, скъпи приятели?

Докога ще мислим, че законите са писани “за някой друг”? Ще толерираме погазването им, когато то не ни касае пряко? Докога ще цъкаме с език днес, когато гледаме как Емили обяснява, че няма “нищо нередно” в това да кара със 120 км/ч без дори да има шофьорска книжка, а утре ще купуваме на децата си същата “играчка”, скъпата кола или просто ще показваме с поведението си, че бихме го направили, ако имаме достатъчно финанси? Докога друг ще ни е виновен за беззаконието?

Знам, че тези въпроси са болезнени. Знам и че хиляди българи напуснаха България не по финансови причини, а защото точно тези въпроси не им даваха мира.

Дано някой ден осъзнаем, че Емили е просто отражение на цялото ни отношение към законите. И че те са за всички ни, дори за нас самите.

Емили, която кара със 120 км/ч и законите, които винаги са за другите

Автор: Виктория Симеонова

Емили, която кара със 120 км/ч и законите, които винаги са за другите

Read more

Комплекс за малоценност – защо толкова много българи не виждат кой кого нападна?

Комплекс за малоценност – защо толкова много българи не виждат кой кого нападна? Отговор търси Deutsche Welle.

България отново е негативен челник в европейска класация. Tози път тя да обхващаша само 16 страни от ЕС плюс Великобритания. Според изследване, проведено през април от авторитетната британска социологическа агенция YouGov, 44% от българите смятат, че НАТО изцяло или поне в по-голяма степен от Русия носи вина за войната в Украйна. 13% намират за виновни и двете страни, а 20% нямат отговор. Едва 23% са убедени, че вината за тази война е на Русия. Близки до българските числа са тези за Гърция, където обаче първенство има мнението “виновни са и едните, и другите”. Процентът за “виновна е Русия” е по-висок дори в източноевропейски страни като Унгария и Словакия, макар да е далеч от дела в държави като Полша, Дания, Великобритания, Финландия и Швеция.

Защо българинът не вижда кой е виновен за войната в Украйна

За всеки вменяем човек е очевидно кой кого е нападнал. Но защо въпреки това толкова много хора в България смятат обратното? Обясненията вероятно са много. Разбираемо за човешката природа е например защо не винаги преценяваме според фактите и чувството за справедливост. В повечето случаи човек не би признал публично, че негов близък е извършил престъпление – заради самото роднинство. Не би признал и ако се страхува или пък ако има користен интерес да го прикрива. Изобщо, има много причини човек да не е свободен да бъде честен според съвестта си, нито да е винаги с всичкия си и да не изпада в заблуждение.

Антинатовски протест в София
Кадър от антинатовски протест в София

Борис Немцов през 2014-та: Путин би водил война в Украйна (видео)

Да не говорим колко е подвластен на масови нагласи и стереотипи, които изкривяват матрицата и на най-простата очевидност като тази кой кого напада. За българите такава е парадигмата. Pуснаците са братя по кръв и освободители, докато за украинците почти нищо не знаем кои са и какви са ни. При гърците някакво обяснение е влиятелното левичарство и антиглобализмът. При унгарците – орбановият неоюгославизъм между Запада и Изтока. А черешката на тортата при всички ни е масираната кремълска пропаганда. И все пак: само в България хората, които смятат, че НАТО напълно или поне в по-голяма степен носи вина за войната, са почти два пъти повече от онези, за които този виновник изцяло или преобладаващо е Русия.

При нас вероятно доминира един друг колективен недостатък – ниското национално самочувствие.

Дали българинът не страда от национален комплекс за малоценност, който избива в любов към големия брат – според вековния стереотип за дядо Иван? И тъкмо чрез любовта си към големия брат той се чувства значим и защитен? Тогава големият брат винаги е прав, дори когато те шамаросва. A радостта от шамарите срещу другите деца е жизнеутвърждаваща – предизвикали са го, заслужили са си го.

Това ниско национално самочувствие не идва от неугаснали робски себевъзприятия за османското владичество. Те са преодолени с победите на Третата българска държава. Окрилена от своя национален идеал, българската нация полита нависоко, но незряло и бързо пада съкрушена в Ньой. Самопреживяването на националните катастрофи убива неимоверно порасналото ни самочувствие и ни тласка към смирен реваншизъм. Избягваме големите кръвопролития във Втората световна война, като гледаме все пак да вземем нещо, макар и нетрайно – Македония и Беломорска Тракия. Оцеляваме и от нова национална катастрофа след края на войната, като пак успяваме да вземем нещо (освен Южна Добруджа) срещу тотално верноподаничество на Москва – да сме индустриална, а не селскостопанска страна и дори в края на социализма да се специализираме в по-високите технологии. С икономическия разпад на комунистическата система и това се оказва нетрайна химера.

Но фактът, че за последните сто години не сме били готови да пуснем нова кръв (освен принудителната при налагането на комунистическия ред), също си има цена.

Жертвите, дадени от сърби и поляци в последната голяма война, им вляха още по-голямо самочувствие, което и без това не им липсваше. Техните страдалчески и героични кръвопролития захраниха и Титова Югославия, и Валенсовата “Солидарност”. А българското смирение след националното крушение роди политическата линия цар Борис-Тодор Живков-Симеон Сакскобургготски-Бойко Борисов. Успешността на тези режими бе напълно адекватна на състоянието на една посърнала нация, която не вярва в себе си и се носи по течението на оцеляването.

Това е оцеляване между големите държави и сред големите световни работи, а максимата гласи: ние сме малки, нямаме морален ангажимент, нито интереси към нищо извън това, което се случва в задния ни двор. Евроатлантическият цивилизационен избор е реално такъв за една четвърт от населението – за останалите няма нов национален идеал след онзи за обединението на всички български територии. Мнозинството и неговите политически елити се носят по инерция при спокойни води, а при големи вълни се гмуркат под тях.

Под мишницата на големия брат

Снишаването е повратлива стратегия. Дори изобщо не е стратегия, а постоянно изменчива тактика под мотото “да ме няма, но да съм”. Тя заменя смисъла на живота с пребиваването сред живите. Отказва се от достойнството в името на живуркането. Заменя синхронното гребане напред с взаимното потапяне към дъното.

И колкото по-плашлива и неамбициозна е една такава самосмалила се нация, толкова повече търси убежище под мишницата на големия брат. Брат, който не може да си играе с другите деца, не може да строи замъци от пясък и камъчета, а само да ги тъпче с крак. И като сме свили рамене и забили поглед, ние разбираме, че мястото ни не е при тях, а при него. Бяхме хлътнали още от соца по западните играчки. И щом не можем да ги крадем на воля, поне можем да се радваме, когато някоя по-голяма братушка ги счупи.

Комплекс за малоценност – защо толкова много българи не виждат кой кого нападна?

Read more

“Чувствам вина, че съм оцеляла”: в Бейрут не могат да преодолеят трагедията на пристанището

“Искам да знам защо изпитвам тревога и страх, докато виновните за експлозията спят спокойно”: ливанците така и не могат да преодолеят трагедията на пристанището в Бейрут, разказва Дойче веле.

На Мира още ѝ е трудно да говори за това, което е преживяла. В деня на тежката експлозия на пристанището в Бейрут тя седяла в кафене с приятелка. “Изведнъж чухме силен взрив, прозорците се изпочупиха и всички налягаха по пода, за да се защитят.” На четвърти август 2020 година в столицата на Ливан експлодираха 2750 тона амониев нитрат, над 200 души загинаха, хиляди бяха ранени.

“Оттогава за мен нищо не е същото”, казва Мира, която не иска да бъде цитирана с истинското си име. “Плаша се всеки път, когато чуя шум, когато видя да се извива дим. Незабавно търся убежище в някое помещение”, обяснява тя. Особено потресена е от смъртта на една млада пожарникарка, загинала при експлозията.

Експлозията в Бейрут предизвика вълна от конспирации в социалните мрежи (снимки)

“Често мисля за нея. И тя като мен тогава е била сгодена и се е готвела да се омъжва. Самата аз също исках да се присъединя към доброволните пожарникари, но родителите ми ми забраниха.” Мира изпитва един вид вина, макар да не е познавала лично младата жена. “Чувствам вина, че съм оцеляла.”

Депресии, страхови неврози, посттравматични разстройства

Кадрите от експлозията, които обиколиха света, бяха шокиращи за мнозина. Макар по улиците край пристанището някои от сградите вече да са възстановени, у мнозина вътрешните рани остават – година и половина по-късно. “Имаме много приятели, които се нуждаят от психологическа помощ”, споделя Мира.

Психиатърът Джозеф Кури наблюдава определена тенденция. “През последните две години все повече хора търсят помощта на психиатри, психолози или терапевти.” Много от тях свързват проблемите си с експлозията. “Наблюдаваме ръст в посттравматичните страдания, предизвикани от експлозията.” Според Кури тези проблеми са свързани и с актуалните кризи, от които страда Ливан: политическата нестабилност, пандемията, икономическите проблеми.

Кризите връхлитат Ливан една след друга: страната е опасно близо до фалит. През изминалите две години местната валута се обезцени с около 90 процента спрямо долара. В последния си доклад Световната банка заявява, че икономическата криза в Ливан е една от най-тежките в новата история на света. Към това се добавят пандемията и високата безработица: четирима от десет ливанци са без работа.

Страховете за бъдещето

Всички тези проблеми са се отразили на Мира още преди експлозията. Тя забелязала още в края на 2019-а година, че поведение ѝ се променя. “Започнах да се страхувам за бъдещето – как бих могла да построя живота си в тази страна? Как бих могла да имам деца в тази страна? Все повече се затварях, понякога с дни не напусках стаята си – просто функционирах.”

Когато отравят кучето ѝ, тъй като в началото на пандемията се разпространяват фалшиви новини, че коронавирусът може да се предаде и от домашните животни, чашата преляла. Междувременно Мира отново се вижда с приятели, ходи понякога на кафе. Но страхът от неочакваните шумове и дима е останал.

В Ливан няма достатъчно психиатри

Психоложката Терезе Уард посочва, че много от колегите ѝ предлагат консултации онлайн. Самата тя често приема пациенти, които говорят за своите страхове и грижи. “Хората се борят да се справят с ежедневието. Имат опасения за бъдещето. Често ми разказват и за вътрешната си празнота.”

Мира не иска онлайн терапия, но за прием при психолог трябва да се чака дълго. Освен това и психиатрите не достигат. Подобно на другите лекари, много от тях са напуснали Ливан или са на път да го направят, казва Джозеф Кури. И допълва: “Лекарствата също не достигат или пък са изключително скъпи, понеже от началото на ноември вече не се субсидират. Хората използват запасите си или си купуват от аптеката единични таблетки. Има и хора, които се снабдяват с медикаменти от Турция, от Обединените арабски емирства или от Египет”.

Мира също споделя, че застраховката не покрива цената на лекарствата, които са ѝ необходими. И в условията на икономическа криза, снабдяването с тях се превръща в предизвикателство. Въпреки че хората с психични проблеми продължават да са стигматизирани в обществото, Терезе Уард вижда някакъв напредък. Мира също говори за нещата, които я тревожат, макар да не иска да се споменава истинското ѝ име, защото някой потенциален работодател може да я потърси в “Гугъл”. “Искам да знам защо се чувствам така, защо изпитвам тревога и страх, докато виновните за експлозията спят спокойно”, казва тя. 

“Чувствам вина, че съм оцеляла”: в Бейрут не могат да преодолеят трагедията на пристанището

Източник: Дойче веле

Read more