Разпадна ли се световният ред през 2022 година?

Разпадна ли се световният ред?

Помните ли вица за песимиста, който се вайкал, че по-лошо не може да бъде, а оптимистът отвръщал “Може, може”? Анализ на Ивайло Дичев за Дойче веле.

Войната в Украйна

Започваме с войната на Путин и преобръщането на старата комунистическа идеология в национал-социалистическа, основана върху етноса, кръвта и земята. Само ще спомена абсурда в това да унищожаваш градове, да прогонваш милиони от родината им, да избиваш деца, да изнасилваш жени на народ, който твърдиш, че бил твоят. И ще сваля шапка пред неочаквания кураж на украинците, които, поведени от удивителния Зеленски, съумяха да спрат нашественика и да обърнат фронта.

Как руските медии обясняват изтеглянето от Херсон?

Най-страшното, което се случи, беше, че се разпадна световният ред, установен след Втората световна: една от членките на Съвета за сигурност на ООН, който има за цел да опазва мира и границите, брутално нападна съседката си. Не че този Съвет някога беше успявал да играе съществена роля – той се блокираше с непрестанни вета ту на западните членове, ту на Русия и Китай. И не че членките му не бяха нападали различни страни от развиващия се свят, за да сменят режимите там. Но за първи път една от самите тях си позволява да анексира за собствено ползване територии, завладени със сила. Говорим за притежателката на най-големия брой ядрени бойни глави (с около 500 повече от САЩ), която системно шантажира света с апокалипсис.

Никой не може да разбере какво точно иска Путин

Катастрофата е не само хуманитарна и дипломатическа, но и интелектуална. Защото никой не може да разбере какво точно иска застаряващият диктатор и съответно как би могло да свърши всичко това. Едни очакваха бърза победа на Москва. Други се надяваха на дворцов преврат срещу Путин. Трети предвиждаха дълга война на изтощение. Четвърти брояха колко ракети са останали на руската армия. Пети се чудеха кога общественото мнение в демократичния запад ще загуби интерес към “караницата в една далечна страна между народи, за която не знаем нищо” (по израза на премиера Чембърлейн при инвазията на Хитлер в Чехословакия, 1938). Истината е, че никой не знае и неяснотата усилва усещането ни за обреченост.

Обаче. НАТО възкръсна от “мозъчната си смърт” (по думите на Макрон). А демокрациите мобилизираха огромни ресурси за подкрепа на украинската армия и бежанците. Припомнихме си позабравените ценности, върху които е изградена западната цивилизация, станахме свидетели на възхитителна солидарност от обикновените граждани. Позитивен ефект имаше и осветяването на предателите – и на платени от Кремъл пропагандисти, и на пропутински партии, а и на цели държави като Унгария или България.

Но през 2022 тази решителност на демократични свят не доведе до очакваните бързи резултати: санкциите, казват, ще подействат сериозно чак догодина. А руското общество, което се надявахме да се вдигне срещу безумието, се оказа смазано от тоталитарния режи и зомбирано от пропагандата. Както беше навремето и германското, което воюваше до последното мазе в обкръжения Берлин.

Проблемът с Китай

По-лошо: светът се раздели отново както по времето на студената война. Китай се надява да направи Русия свой суровинен придатък. Страни като Индия нехаят за световния ред и гледат нещо да спечелят в бъркотията. Някои говорят за край на глобализацията като форма на световно разделение на труда. Връща се протекционизмът (към него се обърна дори Байдън!), а с него идва и перспективата за едно сериозно спадане на благосъстоянието на света. Добавете инфлацията, породена от шеметното покачване на цените на горивата и ще си представите какво следва.

Започна да се олюлява китайската икономика, а ако тя колабира, ще повлече всички ни. В Китай се очаква спукване на инвестиционния балон заради милионите непродадени или непостроени апартаменти, в които мнозинството китайци влагат спестяванията си. Същевременно до тежки последствия доведе политиката на Си за нулев ковид, която блокира икономиката. И която беше съчетана с гордото му нежелание да ваксинира гражданите си със западни ваксини, за да не признае така, че китайските не работят достатъчно добре.

Първи смъртни случаи от Covid-19 в Китай след отхлабването на мерките

Основната легитимация на ККП е непрекъснатият растеж от последните три десетилетия, който нерядко отива към двуцифрени числа. Не знаем какво ще стане, когато той спре или отиде на минус, за което впрочем ще допринесе една глобална икономическа криза. А как изглежда един свят, в който настава хаос едновременно в Китай и в Русия? Страшно е да си го представим.

Климатичният апокалипсис

По-далечната катастрофа пред нас е свързана с климатичните промени, които рискуват да направят планетата ни необитаема. Навсякъде се връщат въглищата, а десни анализатори вече несдържано се подиграват на зелената сделка. Конференцията за климата в Египет направи тъжни констатации. Eдинствената позитивна стъпка май беше в ангажиментa богатите страни да помагат на юга, който е много по-засегнат от промените. Но това пак значи печатане на пари, които ще помпат инфлацията.

Зелените отчаяно опитват да убедят обществата, че руските енергоизточници трябва да се заменят с възобновяеми. Но интересът на вносителите се е пренасочил към Близкия изток, където се очакват приходи от над три трилиона в повече през идните години. За пореден път учените информираха, че има напредък в термоядрения синтез, който би решил окончателно енергийния въпрос, но работата е все така далечна. В Москва впрочем нерядко се радват на климатичните промени, защото щели да направят много земи в Сибир обработваеми. Само че климатът е хазарт като войната – не знаеш дали ще спечелиш или загубиш. 

iStock
Светът – все по-трудно управляем

Светът става все по-трудно управляем. И може би това е една от причините за популярност на автократите. През 2022 Обединеното кралство има трима премиери  и е в състояние на тотален хаос – до голяма степен заради вдъхновения от популистите Брекзит. Не говорим за Италия, нито за България. А за най-стабилната европейска демокрация. Израел мина през пет избора за последните три години, защото многогодишният лидер Нетаняху е заподозрян в корупционни схеми и прави всичко възможно, за да се спаси. Приликите с България са забележителни.

Полицията в Израел арестува 55 демонстранти срещу Нетаняху при акция с водни оръдия (видео и снимки)

Крайнодесни спечелиха избори в Швеция и Италия, а във Франция те са втора политическа сила. Лайтмотивът на подобни проекти е втвърдяването на политиката по отношение на мигрантите от една страна, на Европейския съюз от друга. Съседна Турция преживя инфлация от над 80%, а Ердоган вместо да качва лихвите, както препоръчва икономическата теория, взе да ги сваля. В края на годината той успя да осъди основния си опонент, кмета на Истанбул, и може би донякъде се застрахова за следващите избори – кой знае дали няма да оцелее.

Орбан пък беше преизбран, после санкциониран от Европейската комисия с много милиарди, но въпреки това си остана на седлото. Да добавим и Тръмп, който обяви своята кандидатура за президентските избори през 2024, въпреки че започна разследване за неговата роля в щурма на Капитолия. В Иран върховният лидер Али Хаменей не отстъпва пред жените, които развяват като знамена хиджабите си. За Ким и Мадуро дори не говорим. Очевидно хаосът предизвиква нужда от здрави ръце. А диктаторите са научили, че трябва да предизвикват хаос, за да има все повече нужда от тях.

Безумните ситуации в България

В съвсем безумна ситуация се оказа и България. Заради предателството на ИТН беше свалено редовното правителство бяха проведени нови избори. А политическата класа се оказа в пълна невъзможност да излъчи ново. Тук, слава богу, здравата ръка се оказа само абстрактно мечтание за президентска република.

ИТН вече си прибира цялата партийна субсидия

Руската зависимост направи така, че войната отекна много по-силно. Оформи се антифашистка коалиция (която Нинова кой знае защо нарича коалиция на войната) и пропутински лагер, в която се събраха “Възраждане” и БСП. Това подкопа трайно единството в реформаторския лагер. А социалистите се маргинализираха още повече с подкрепата си за хартиената бюлетина. Сега те не искат с ГЕРБ и ДПС. И не могат с ПП и ДБ. Опасността е да се превърнат в още една мъртва тъкан на бъдещия парламент. Такива са Възраждане, които не влизат в никакви констелации.

Кръгова обрана около Борисов

ГЕРБ се оказаха неспособни да сменят лидера си. Г-н Митов, който трябваше да го замести, всъщност се държи като говорител на Борисов, когото цялата му партия се е мобилизирала да брани от възможни разследвания.

Г-н Гешев се е окопал дълбоко. Той вече е толкова спокоен, че обикаля страната като политик пред избори. Насреща потенциалната коалиция на реформата не е склонна на компромиси, въпреки че сондажите предсказват същото съотношение след евентуални нови избори. Все по-ниската избирателна активност и възможните злоупотреби, които позволява новия избирателен кодекс, правят положението още по-тежко. ГЕРБ и ДПС може да имат същите или дори повече места в един бъдещ парламент, но пак недостатъчно, за да управляват. Пуста пропорционална система! Партиите почнаха да се надцакват с професори и академици. И всички чакат някакъв експерт-месия, който да ни извади от блокажа.

Румен Радев

На проруски позиции застана президентът Радев. Той насъска своето служебно правителство първо срещу издигналата го за президент БСП, после срещу подкрепилите го ПП. Той плашеше гражданите с “хаос и разруха” – формула, която се оказа плитка пропаганда. Но медиите я повтаряха от сутрин до вечер и вероятно е изиграла своя електорален ефект. Някои смятат, че Радев се е сближил с Борисов, което поне би дало някакво разумно обяснение, но като че ли не е вярно. Остава чуденето защо този човек се кара с всички, какви точно мотиви го движат. Във всеки случай през тази година президентството безспорно усилваше политическата ентропия.

Моделът „Борисов“ няма как да постигне голямата си цел, ето защо:

„Газпром“

Държавата, водена от Петков, принципно отказа да плаща за газа в рубли, няколко месеца по-късно служебното правителство коленичи пред „Газпром“, които дори не го уважиха с едно вдигане на телефона. Изолирахме се от западния свят с отказа да пращаме оръжие на Украйна, после 48-ото НС уж коригира позицията, но пък се оказа, че ще даваме оръжие само за тренировки в други държави. А това е подигравка и с Украйна, и със самите нас.

Шенген

България отлита по тангентата. Не ни приеха в Шенген. Уж сме изпълнили някакви мерки по границата, ама дали ни чувстват част от света си? Продължават невежите дебати за това дали да приемем еврото, към което сме привързани с валутния борд и което де факто използваме зад фикцията на загубилия автономност лев.

Слава богу правителството на Петков успя да реши абсурдния проблем, който си създадохме със Северна Македония, като го прехвърли на Комисията. Но доволни в страната ни няма и за малко се появи призракът на възможна антимакедонска коалиция. Може би най-тъжният епизод през тази година беше бунтът на статуквото срещу машините: българските граждани бяха накарани да мислят за себе си като дебили, неспособни да се справят с един екран, като аутсайдери в дигиталната революция. Честито на победителите.

Дайте да се стягаме и догодина да обърнем тенденцията. Защото както казал оптимистът “Може, може”.

Разпадна ли се световният ред?

Read more

Колко хубаво щеше да е, ако 6 септември беше българският национален празник

Колко хубаво щеше да е, ако 6 септември беше българският национален празник! Но скоро няма да стане. Събитията от 1885/1886 казват защо: Русия не дава. Анализ на Ивайло Дичев за Дойче веле.

Колко хубаво щеше да е, ако 6 септември беше българският национален празник! Изборът на подобна тържествена дата не е просто историографски въпрос. С националния празник един народ казва нещо на себе си и на света. А какво послание съдържа 3 март – датата на предварителния мирен договор между две империи, уреждащ окупацията на нашите земи от руснаците, на който не присъства нито един българин? Казва, че сме една изкуствено създадена от чуждия император държава, която е обречена вечно да тъне в срам и благодарност. Че нашите дела са винаги в ръцете на по-силните.

iStock
Силата на Съединението

Съвсем друга би била символиката на един национален празник, посветен на Съединението. Ще ви го каже всеки третокласник. България за първи път проявява собствена воля, противопоставяйки се на великите тогава сили. Най-хубавото в този героичен акт е, че не става дума за завладяване на територии, а за мирно обединение, подкрепено от огромната част на населението. Следва славната отбранителна (!) Сръбско-българска война, която е май последната, към която можем да имаме изцяло положителни чувства.

Символиката на Съединението, разбира се, отива отвъд териториалните измерения. Онези събития са важна стъпка към превръщането на едно шарено население, с боричкащи се нови елити в модерна нация. Девизът от Народното събрание “Съединението прави силата” продължава да е актуален и днес, в разпадащия се политически пейзаж, както впрочем е и в Белгия, откъдето сме го взели. Да добавим и това: че днес държавните граници имат все по-малко значение и обединението на българската общност, пръсната по петте континента, започва да има все повече културен смисъл. А защо пък само тя, не е ли съединението прекрасен девиз за едно съвременно човечество?

Булфото
Защото Русия не дава…

Ако всичко това е така, защо се боя, че скоро няма да направим 6 септември национален празник? Събитията от 1885/1886 ни дават отговор: Русия не дава. Санкт Петербург се противопоставя срещу дързостта на новата европейска нация, подтиква преврат, принуждава княза да абдикира на върха на своята популярност. Опасността, която съзират от там, е следната: че България ще вземе да повярва в силите си, да се отърве от ярема на благодарността.

И така до днес. Правим стъпка към откъсване от Кремъл дори за такава глупост като газа – и веднага следва нещо като русофилски преврат. Даже не мисля, че е въпрос на копейки: става дума за тежък национален комплекс на малоценност. Онзи, от който ни лекува всяка година споменът за Съединението.

Read more

Защо еврото е добре за България. Кратка история на българския лев

Коментар на проф. Ивайло Дичев за Дойче веле.

Защо е тази съпротива срещу еврото в България? Щели сме да загубим суверенитета си, цените щели да скочат нагоре. Вярно ли е това?

Да оставим политическите злоупотреби със страховете от еврото – с тях едни идеолози се борят за негативисткия и проруския електорати. Много хора обаче искрено се боят от въвеждането на еврото, което пък предполага малко антропология.

Парадоксалният страх от еврото

Вижте парадокса. Еврото ни отнема суверенитета, прави ни зависими от Франкфурт. Но заедно с това то развързва ръцете на нашето правителство, което ще използва по-благоприятните условия на стабилната валута и ще задлъжнее като гърците. Как се съчетава страхът от загубване на суверенитета със страха от практикуването му? Не виждам друго възможно обяснение, освен липсата на доверие в държавата. И в тази, и във всички нейни бъдещи превъплъщения. При едно такова положение, разбира се, няма какво да се прави, освен да си доливаме ракията и да ругаем телевизора.

Ще приемем еврото след две години, потвърди Кирил Петков

Кой знае защо не се обиждаме от това, че Хърватия, която влезе в ЕС след нас, се кани да се присъедини към еврото една година по-рано – през януари 2023. А толкова се обиждахме в други състезателни дисциплини като Шенген или визи за САЩ. 

Някак самата тема беше изключена от публичния ни дебат – това, че балканската ни посестрима успя да преодолее белезите на скорошната война и да организира финансите си. Че видя интереса си от еврото като туристическа дестинация и блокира опитите на партия “Хърватски суверенисти” да организира референдум по темата, където да изговорят всевъзможни глупости.

Защо еврото е добре за България. Кратка история на българския лев

Гордостта на националистите от българския монетарен суверенитет май се дължи на уроците по история, от които в главите ни остават битки и въстания, а не икономика и финанси. Откакто през 1880 е приет Законът за правото на рязане на монети, българският лев отчаяно се мъчи да се стабилизира.

Дълго време в страната циркулират рубли, османски лири и всякакви екзотични пари, а държавните харчове се смятат в златни франкове. След катастрофата на Голямата война го закачат за американския долар, през 1933 – към френския франк, а при съюза с Хитлер го обезпечават с клирингови марки, които, естествено, го обвързват с германската икономика. Теорията за ограничения суверенитет (Брежнев) във времето на социализма има и своя монетарен израз: левът няма собствено съществуване на световните финансови пазари.

Да добавим и хроничната нужда на страната от заеми, които я поставят в тежка зависимост от чуждите банки – френски, австрийски, германски. Заемите, които ѝ отпуска СССР след Втората световна война и които целят да я откажат от американска подкрепа по плана „Маршал“, я приковават към неразвитата съветска икономика, от която тя се задължава да купува оборудване и каквото наредят.

Краткият период на „свобода“ от външна опека – когато скъсахме с рублата и още не бяхме се завързали за марката – беше белязан от катастрофалния мораториум на дълга при Луканов, многобройни фалити на банки и галопираща инфлация, която през 1997 надхвърли 300%.

В последна сметка страната се отказа от гордия си валутен суверенитет и – както са правили и други слаби икономики по света – въведе валутен борд, който и до днес връзва ръцете на правителствата да печатат своеволно пари. Да влезем в еврото би означавало да получим право на глас в управлението на тази обща валута, само че за нашите евроскептици международното сътрудничество не е вариант – или сме напълно независими, или напълно поробени.

Въпросът за цените

Един по-бабешки вариант на страховете – това са слуховете, че с приемането на еврото всички цени ще скочат нагоре: да бъдат умножени по две изглежда най-логичното при ограничени математически способности на страхуващите се. Всевъзможни примери се дават за това как цените скочили в една или друга страна, пък ти върви, че проверявай. Страховете се усилват заради инфлационната тенденция в последните месеци, предизвикана и от глобалното печатане на пари. Само че това е аргумент в точно обратната посока: инфлация явно се случва и без евро, тя просто е елемент от икономиката на модерния свят. Нещо повече: в края на миналата година в еврозоната инфлацията беше 5,2%, а в България – 6,3% и нагоре. Излиза, че еврото не само не я увеличава, а дори я ограничава.

Инфлацията сама по себе си няма защо да е проблем, ако съвсем равномерно се вдигат цени и доходи. Струва ми се, че тя дори би била полезна за България, тъй като ще ни позволи да се приближим до европейските нива на заплащане (преди години Унгария и Румъния направиха силови ходове в тази посока, като рязко вдигнаха заплатите, които пък повлякоха цените).

Бедата е там, че инфлацията никога не е равномерна – онези, които продават поскъпналите стоки, ще спечелят, а онези, които не продават нищо, като пенсионерите например, ще загубят. Със сигурност ще загубят и всички, които имат спестявания в банките, заковали лихвения процент близо до нулата. В тази перспектива инфлацията предвещава конфликти, недоволства, протести. Но с еврото всичко това няма да има връзка, освен в популистката реторика, разбира се.

Проруските евроскептици обичат да развиват тезата за неминуемия край на Евросъюза, за провала на общата валута и изобщо за залеза на Запада, в стил Шпенглер. Всякакви критики се чуха, особено около гръцката криза, когато си дадохме сметка, че еврото няма министър, данъчна политика и истински механизми за контрол. А не говорихме ли същото за американските финанси при кризата от 2008?

Да, но светът продължава да бъде доминиран от долара и еврото. Наистина: в икономиката се появи нов мощен център в лицето на комунистически Китай, но засега не виждаме неговият юан да се очертава като монетарна алтернатива, поне докато не възприеме логиката на световната финансова система. Може би критиците на Съюза виждат възможност да се закачим към някой по-стабилен световен играч? Само че не го казват, защото няма да звучи много патриотично. Нито пък убедително.

Немалка роля в негативизма по отношение на еврото играе символиката. Това сме виждали и другаде: германците окайваха непоклатимата марка, французите – мислителите от своите красиви банкноти. Сигурно и за нашето левче ще ни е мъчно. Особено ако забравим за пладнешкия грабеж на паричната реформа от 1952 или тъжните опити да го обменяме на черно в долари, та да си купим дъвки от Кореком. Много хора свързват името му с националния символ – чувал съм да го извеждат от Левски. Истината е, че и левът, и румънската лея произлизат от холандските „лъвски“ талери (Leeuwendaalder), които циркулирали из региона по османско време и върху които бил изобразен лъв.

Представете си само

При това еврото специално набляга на символиката: на обратната страна на монетите страните изобразяват свои важни символи. Представете си само каква радост ще бъде, когато в далечната португалска кръчма ви върнат монета със – и аз не знам? – силуета на Царевец, опакованата от Кристо Триумфална арка… Ако дотогава дигиталната технология не е заличила подобни поводи за сантиментален фетишизъм. На кредитната карта няма тържествени образи, още по-малко на мобилния (китайски) телефон, с който вече започнахме да плащаме. Или в четеца на зениците ни в супермаркета, който скоро ще отчита какво сме пазарували. Пари ще колекционират нумизматите, а за нас ще остане гордостта, че сме част от най-мощното икономическо пространство на планетата.

Защо еврото е добре за България. Кратка история на българския лев

Източник: Дойче веле

Read more

И така, докато софиянци разбраха, че градът им е в кома

Коментар на проф. Ивайло Дичев за Дойче веле.

В каква ли посока ще тръгне сега събудената гражданска енергия в България?

От наблюденията ми в социалните мрежи, натискът ще е срещу феодализираната местна власт и, разбира се, на първо място срещу Борисовата Софийска община.

И така, докато софиянци разбраха, че градът им е в
Снимка: Булфото

София не само е най-големият град с внушителен бюджет – това е мястото, откъдето започна политическият възход на партия ГЕРБ, чиято кметица представяше един усмихнат контрапункт на партийния лидер.

И така, докато приспивани от сладкото каканижене на госпожата, софиянци с ужас разбраха, че градът им е станал кочина.

Що за град е София

Предсрочното сваляне на Фандъкова би имало важно символично значение за „продължаването на промяната“, която така трудно започва. Наистина: хиляди семейства са зависими от общината-работодател, но пак хиляди протестиращи излязоха на площада именно тук. И така и не получиха еднозначно удовлетворение.

Припламват искри, които бунят страсти. Момче, убито от електрически кабел. Бременна жена, пропаднала в шахта. Уличен стълб, стоварил се върху автомобил. И няма виновни – свещената частна собственост не подлежи на контрол. Да не говорим за първия сняг, който по традиция изненадва общината като дядо Коледа, който идва през комина.

По повод хаоса, който се създаде, в една от бързо разрастващите се групи, искащи оставка на кметицата, се появи следното меме: „Столична община излезе с официално изявление, че тази година снегопочистването на пътищата ще се извършва онлайн“.

Какъв може да бъде поводът, който ще изкара хората от нерви, не знам. Ще има ранени от висулки, счупени полуоски, наводнени подлези, ремонти на ремонта. Можем да очакваме някакво разкритие за финансови злоупотреби, каквото неминуемо ще опита да направи новото правителство.

И така, докато софиянци разбраха, че градът им е в
снимка: Булфото

Възмущения със сигурност ще разпалват цените на билетите, липсата на места в детските градини, сините зони, Covid ограниченията. Най-неприятното е, че в новата ситуация, когато и гражданите, и държавата ще я следят изкъсо, кметицата ще се страхува да предприема каквото и да било. Тя и досега не правеше кой знае какво, а сега – съвсем.

Това нищоправене лично мен ме вбесява най-много. Вземете транспорта. Колко години говорим за подземни паркинги, за отклоняване на трафика от центъра, за стимулиране на обществения транспорт. Очертаха едни нелепи велоалеи, които нямат нищо общо с това, което сме виждали по света – и само затрудниха движението.

Задръствания, бръмчене, бензинови ухания. Стане катастрофа някъде – слагат още един светофар и шапка на тояга. Автобусът спира на самото платно, защото няма уширение, колите отзад трябва да набиват спирачки.

Боклукчийските кофи запречват улиците, да не говорим, че всеки спира на аварийки където и за колкото си поиска. Друго меме в същата група: „Защо няма рапъри от “Манастирски ливади”? Защото там няма улици, на които да израснат“.

За настилките да говорим ли? Символичните жълти павета пред Народното събрание са като след бомбардировка. Минавали оттам много коли – ами защо минават? Тротоарите ни са без една здрава плочка, далеч по-добре е положението в провинцията – как става това при несравнимо по-големия бюджет тук, така и не разбирам.

Похарчиха едни пари, за да забият ужасните раирани колчета, защото явно фирмата, която трябва да вдига лошо спрелите коли, нещо не работи (там излязоха и едни странни финансови резултати, но да не се задълбочаваме). Върви, че се разхождай в индийска нишка по тези тротоари. И внимавай да не те оплиска плочката.

Мръсотията е всестранна. Не мият улиците – или поне аз не виждам признаци на подобна активност. Нехаят за замърсяването на въздуха, даже се канят да строят завод за боклуци. Позволяват на самолети да прелитат ниско над центъра на града и да увеличават шумовото замърсяване. Сградите се лющят и никой не глобява собствениците, които са ги изоставили.

Но най-дразнещо за мен е естетическото замърсяване. Този град започва да става удивително грозен. Няма и помен от стил и дори не говорим за нелепите паметници като „Котето“ пред НДК или „Плавниците“ пред Женския пазар.

Представете си, че гост на града попита къде е старият град. Ще вдигнем дружно рамене – ами няма такъв. Тук-там се руши някаква сграда, която е паметник на културата, а понякога собствениците я подпалват, за да си построят нещо новичко. Но цял квартал, който да носи духа на миналото – къде ти, толкова по-важни работи имаме да правим: заменки, обществени поръчки…

Ако ГЕРБ свърши нещо в този град, това е метрото – макар и да беше започнато преди тях и да разчита на европейски пари. Пак добре, дето се казва, можеха и да го спрат. Но погледнете евтинджийските плексигласови спирки, погледнете плочките.

Дойде ли ред на София?

Да не продължавам в жанра на окайването. Политическият обрат на държавно ниво даде идея накъде можем да вървим. И в София ни трябва млад, компетентен кмет, подкрепен от единен общински съвет, който да извади града от комата. Борис Бонев е кандидат, който веднага ми идва наум – с енергията и оптимизма си той много прилича на господата Петков и Василев, само дето е френски, а не американски възпитаник.

И така, докато софиянци разбраха, че градът им е в
снимка: Булфото

Няма съмнение, че един синхрон между оглавена от него община и оглавена от тях държава би бил много полезен. Но има и други опции. Г-жа Манолова беше много близо до поста и само разединението на опозицията я спря. И тя е изпълнена с енергия, боя се само, че неуспехът на формацията ѝ на последните избори намалява нейните шансове.

Десните фейсбукари пък настояват да видят някого от своите районни кметове начело на общината – най-често се споменават Трайков, Илиев, Павлов. Доколкото знам, това са почтени хора и взаимодействат добре с гражданите, но засега не предлагат цялостна и мащабна визия за града, каквато имат от „Спаси София“. Но да видим.

Във всеки случай, ако нещо позволи на г-жа Фандъкова да оцелее въпреки нарастващото недоволство, то ще е отново разединението на нейните опоненти. И още едно меме от групата, този път цитат: „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се“. При Илф и Петров това звучи смешно, при нас – не толкова.

И така, докато софиянци разбраха, че градът им е в кома

Източник: Дойче веле

Read more

Как да се деблокира България. Няколко предложения

Коментар от проф. Ивайло Дичев за Дойче веле:

В сайтовете за рецепти има един такъв жанр: „различни резултати със същите продукти“. Останали са ви например брашно, яйца и мляко – имате избор между палачинки, кексчета, бисквити, дъч бейбита…

Не знам дали има подобни политологически рецепти за българския случай, особено пък след като вече един път пробвахме със същите продукти тази година. За здравия (не-идеологически) разум изглежда очевидно, че нещо трябва да се промени, за да се деблокира най-после ситуацията. Въпросът е какво.

Няколко възможности и предложения

Много хора в моя интернет балон се надяват, че на тези избори ИТН ще се сринат заради неспособността им на два пъти да съставят правителство, заради странните кандидатури за министри, хъшлашкото поведение, подозрителното отсъствие на лидера и тъй нататък.

Експресният сондаж на “Алфа рисърч” установи, че гласувалите за тях, които са склонни да повторят вота си, са само 60%, което е доста под вярността към старите партии.

Не знам само дали тази хипотеза отчита спецификата на техните избиратели, които изглеждат крайно аполитични и може би дори не са разбрали какво точно се случваше в 46-ото НС. Мотивира ги основно реваншът, рестартът на системата и, разбира се, „Облаче ле бяло“.

А може би дори изпитват задоволство от провала на държавността ни. Но и да има отлив от ИТН, той най-вероятно ще отиде към други мега-протестни партии като “Възраждане”, което няма да улесни бъдещото управление.

ДБ и ИБГНИ се готвят да вземат властта с новата партия на Кирил Петков (видео)

Втората възможност е сегашните политически брашно-яйца-мляко да преосмислят червените си линии и да ни подготвят за неминуемия компромис. Всъщност това вече се случи с безпрецедентната готовност на десетилетните идеологически врагове БСП и ДБ да подкрепят заедно правителство.

Е добре, но представете си следната хипотеза: в следващия парламент не влизат „Изправи се БГ! Ние идваме“, а ГЕРБ повишават резултата си. Но въпреки това нямат достатъчно проценти, за да управляват заедно с ДПС. Аз не виждам как ще може да се намери компромис, ако останалите на вдигнат табуто, наложено върху взаимодействието с тези „токсични“ партии – в името не на коалиция, но поне на някакво технократско правителство.

Подобно „смирение“ (ако възприемем сериозно израза на г-н Трифонов) предполага и персонални промени. Стефан Софиянски стигна дотам да заяви, че отказва да гласува за партия, която ще му предложи същите депутати, провалили второ Народно събрание.

Аз не бих стигнал толкова далеч, защото идеологията на новите лица е опасен популизъм. Но все пак ми се струва, че е добре да има някакво прегрупиране, обединяване, разединяване. И най-вече – формациите да извадят напред нови лидери.

Разбира се, че ГЕРБ ще станат по-приемливи без г-н Борисов, ИТН – без Тошко Йорданов и „сценаристите“, ДПС без Цонев, ИБГНИ – без Дончева. “Демократична България” включва няколко формации, спокойно може да излезе напред и някой друг лидер.

А при БСП и без това текат вътрешни борби срещу г-жа Нинова. Не ме разбирайте погрешно, въпросът не е в търсенето на вина – някои от тези политици одобрявам, включително заради борбеността им. Но нали си даваме сметка, че ще е трудно същите тези хора да седнат утре да преговарят за компромиси? Напред трябва да излязат хора, които са приемливи не само за своите, но и за чуждите. Знам, че у нас никой не отстъпва доброволно, но все пак да го кажа.

Голямата надежда

Най-голямата надежда за разбъркване на картите е свързана с новата формация на Кирил Петков и Асен Василев, която двамата вече официално обявиха. Нямаме още идея на каква електорална подкрепа могат да се надяват – 200 000 фенове във Фейсбук едва ли дават идея колко души са чували за тях в Горно Нанадолнище.

Трите коза на Кирил Петков и Асен Василев

Не знаем и с коя ракета-носител ще се явят на изборите. Според мен ще е добре да се съюзят със залязващата (заради безславния провал на протестите) ИБГНИ, но и това е нож с две остриета. Г-н Петков е чудесен лидер, комуникативен и позитивен, Василев има по-скоро образа на експерт, но идеята за екипност и приятелство със сигурност им е плюс.

Популярността на двамата се дължи най-вече на контраста с агресивния дух на останалите политици – като служебни министри те се стараеха да гледат напред и да решават проблемите принципно, без да се занимават с персони от предишната власт. Вероятно значение има и възрастта – знак за смяна на поколенията, образованието, неизхабения публичен имидж.

Едва ли новата формация изненадващо ще получи 50+1% – кризата, в която се озовахме, все още не е чак толкова дълбока. Но дори със скромен резултат тя може да се окаже важен медиатор за консолидиране на бъдещи коалиции.

Вземете идеологическата заявка на новата формация, която повтаря „третия път“ на Тони Блеър. „С десни средства искаме да постигнем леви цели“, казва Петков. Не е ли подобна позиция възможен мост между левите и десните? Вярно, че ИТН подхванаха историята с канадското гражданство, но несравнимо по-агресивни бяха към уж партньора си Христо Иванов.

Ако някой изобщо може да взаимодейства с тези – чудя се как да ги нарека – анархо-сценаристи, може би ще е именно новата партия. Представям си Петков на маса с Дончев, с Бабикян, с Кючук.

Е, няма да е лошо и президентът да даде едно рамо за успокояване на атмосферата, но знаем ли – може тази зима да бъде радикализирана от нови протести, този път съвсем не така интелектуални и цивилизовани като предните.

Източник: Дойче веле

Read more

България се превръща в старчески дом. Какво ще научим от преброяването

Коментар от проф. Ивайло Дичев за Дойче веле:

Има една африканска легенда, според която старите слонове отиват да умират на едно определено място, знанието за което тези мъдри същества някак си предават от поколение на поколение. По-циничната версия е, че откриваните скелети без бивни са свидетелство за бракониерски набези.

Преброяването: какво ще разберем за българската нация

Ако очакваме нещо от стартиралото национално преброяване, то е отново да се убедим, че България е станала такова място за умиране. И не говорим само за рекордната смъртност от Ковид-19, постигната благодарение на многогодишното кретенизиране на българското публично пространство. Става дума за нормалната (?) смъртност, която при 8-9 на хиляда в Европейския съюз в северозападната част на България надхвърля 20.

Политици ще борят ниската раждаемост и пламенно ще обещават детски надбавки (ама не на всички, а само на нашите момичета, белоногите).

Само че раждаемостта едва ли ще е много далеч от европейските 1,55 деца на жена, дори малко над това ниво. Защото, както знаем, демографският преход навсякъде прави едно и също – детето престава да е икономически ресурс, превръща се в елемент от стандарта и започва да изисква все повече грижи.

Претоварване на системата и технически проблеми в първия ден на преброяването

Става непосилно, а и непрестижно, „немодерно“ да имаш 6-7 деца (установено е, че дори двойки от страни с много висока раждаемост постепенно започват да раждат по толкова, колкото е прието в приемащата страна).

Не знам дали можеш да накараш хората да раждат, като им дадеш едни пари, но пък можеш да се харесаш на избирателите. Децата са радост и дар, но те предполагат нещо много по-комплексно – да го наречем култура на родителството, в която на двойките да е лесно и приятно да гледат деца благодарение на помощта на цялото общество. Но и тук чудеса няма – такава култура създаде Дьо Гол във Франция след войната, а резултатът безспорно беше положителен. И все пак днес той се измерва със стойността 1,85 – тоест, остава под числото на заместване на поколенията, което е 2,1.

Така че да оставим раждаемостта – тя ще си е в европейските норми. Ако искаме да се потискаме, по-добре да се насочим към показателя застаряване.

И не защото средната възраст, до която се предполага, че доживяваме, ще е със 7 до 10 години под тази в развития свят (вероятно прочутият бацилус булгарикус не влияе на болничната ни система?). Причината е, че просто няма млади.

За 10 г. населението в София се е увеличило с броя на жителите на един малък град

Доскоро тази възраст гонеше 44 години (при 40 през 2000 година), а днес, боя се, вече сме отгоре и тенденцията изглежда необратима. Тръгнете от този феномен и разсъждавайте за политика, иновации, социални движения, реформи. И си обяснете защо в 46-ото НС се говори предимно за увеличението на пенсиите.

Превръщането на страната в старчески дом само по себе си няма защо да е страшно, особено ако си представим, че много от нашите възрастни имат чуждестранни пенсии или поне преводи от децата. Дето се казва, няма да им вдигат шум разни дечурлиги, ще си се разхождат с бастунчетата, ще си наливат на спокойствие минерална вода.

Само че застаряването активизира един ужас на скоро модернизиралото се българско общество: няма да има кой да те гледа. И ето ви нов фронт за политическа агитация – ще ни обещават, че ще върнат младите. Макар че националната статистика няма да обясни какво точно ще правят младите, като се върнат тук. И дали не са заминали, за да се отърват от родителите си.

Класическата популистка тема е етническият състав на нацията. Най-много ще се обсъжда колко ще излязат ромите – или по-точно колко от тях ще се самоопределят като роми. Числата досега варират между 300 и 900 хиляди в зависимост от това дали гледате официални данни или експертна оценка. В Северна Македония също се броят, а там голямата тайна вече 20 години е процентът на албанците, които май вече отиват към една трета. В Америка пък очакват в близко време европейските бели да станат малцинство. Различни драми.

А всъщност най-дълбокото страдание зад всичките тези числа ще е фактът, че намаляваме. При това май още живеем със заръката на Георги Димитров да станем 10 милиона, защото трябва да има войници и работници, нали така? Така че очаквайте поредния удар по националния нарцисизъм – ще сме паднали още надолу от 7-те милиона. А колко от тях ще са етническите българи, православни, уседнали? Хайде още една депресия.

Новото агрегатно състояние на българската нация

Някои данни от преброяването дават възможност да се замислим и за едно друго ние, различно от архаичните представи на популистите – за българите в движение, за тези, които отиват и се връщат, които са се установили някъде, но още не са скъсали връзките си с родината. Колко от тях имат апартаменти в страната, които държат заключени за случай, че решат да се върнат? Колко се канят да се пенсионират тук, на чист въздух? Тези миграцинонни нагласи предполагат изследване, не просто броене. Но ми се вижда важно нацията да се разглежда вече не като кошара, а в движение.

Какво мотивира това движение, в какви посоки е то? Тези хора са важни не само защото едни партии се надяват те да гласуват за тях, а други искат да ги изключат от политическия ни живот. Просто нацията е преминала в ново агрегатно състояние и ние трябва да го изучим. Дали заминават бедните или по-заможните? Тези, които са учили в добро училище – или тези, които ще идат да учат там?


В една публикация на демографи срещнах странно число – емигрантите у нас са 61% жени. Дали тази тенденция продължава? Сравнете го с афганистанските бежанци, които са над 80% мъже. Страдаме заради това, че ни взимат жените, страхуваме се от младите мъже, които пристигат.

И все пак ми се струва, че ще бъдем учудени от нарасналия през последните години брой имигранти (вероятно най-вече сирийци, иракчани, турци), които въпреки медийното плашене ще се окажат в голямата си част нормално интегрирани, ако изобщо са останали в България. За съжаление имиграцията далеч не може да компенсира онези българи, които губим годишно от комбинацията между смърт и емиграция.

Къде отидоха гласовете на ГЕРБ от предишните избори и откъде дойдоха тези на “Има такъв народ”

Но пък кой знае – може тъкмо тези числа да ни поуспокоят, да ни накарат да разберем, че няма друг начин да се справим с опустяването на страната и с липсата на работна ръка, освен чрез контролирано и внимателно привличане на икономически мигранти.

Демографите вече констатират спад на раждаемостта по света – само няколко са местата, най-вече в Африка, където тя още е на предмодерни нива. Ако тенденцията се запази, в средата на века ще настъпи глад за хора и наместо да се плашим с “тълпи и пълчища”, ще трябва да мислим за привличане на таланти, каквито политики вече отдавна практикуват развитите страни.

Е, има и забавни моменти в преброяването. Като например комбинацията от ултрамодерния въпрос дали в домакинството си имаме интелигентни устройства и питането кой бил главата на семейството.

Повод за весели караници. Много добре е също така, че се пита за небрачно съжителство – като гледам листовката, така незабелязано може да бъдат преброени и еднополовите двойки, което ще помогне за по-добро разбиране.

Не забравям и хакерската атака от първия ден, блокирането на сайта в момента, в който лично аз опитах да вляза. Но и това дава някаква (статистическа?) информация за състоянието на страната, нали? Така че: участвайте!

Източник: Дойче веле

Read more

Патриотична пушилка от София. За да прикрият нещо по-важно

Какво правят нашите управници, когато се озоват на тясно? Събарят някоя ромска колиба. Обявяват свещена война на джендърите, които сами са си измислили. Политизират световни кризи, като тази с корона-вируса. И разбира се – подхващат исторически възстановки на войните за Македония. Не знам как не омръзна този евъргрийн на патриотичния избирател, във всеки случай харчи се още и сигурно ще отклони за малко вниманието на медиите от нестихващите протести на българския Мегдан, пише Ивайло Дичев за Дойче веле.

В меморандума си, пратен до работната група по разширяване на ЕС, българското правителство открива в югозападната ни съседка коварна „антибългарска идеология“. Основното обвинение е в това, че Северна Македония изобщо съществува – и ако тази нова нация е упорито отказва да се саморазпусне, това нашите смятат за акт на агресия. Как възникват нациите е, разбира се, сложен въпрос и никой не може да каже колко ще бъде трайна македонската, нито впрочем белгийската, испанската, беларуската.

Като кажа на някого, че българската държава е владяла тези територии всичко на всичко два века и нещо, отговарят ми, че населението обаче е етнически близко (без едната трета албанци, разбира се). Като дадем възможност на това население да идва в България – то взима паспорта и тича в Германия. Ама ние ги обичаме, мрели сме за тях, пеем песните им…

Как България се самозалъгва

От чисто логическа гледна точка изглежда абсурдно България да подписва договори с партньор, чието съществуване отрича; хитростта навремето беше да ги откъснем от сръбските империалисти, ама волно или не ги признахме. Също толкова абсурдни са дежурните обвинения за езика, който у нас смятат за диалект на българския.

Само че между официален език и диалект има разлика, нали? Кодифицирали са един говор, подбран да е най-далече от българския и от сръбския – точно както сме направили и ние, българите, когато сме кодифицирали наречия, най-отдалечени от западните диалекти, които са най-близки до сръбския. Късоглед етнонационализъм. Но така или иначе – исторически факт. И не ми е известен прецедент днес една държава да се намесва в това какво се говори в съседната. Става дума за онази звездичка, с която трябвало „при крайна нужда“ да се уточнява, че изразът македонски език се употребява „в съответствие с Конституцията на Република Македония ”. Какво точно печелим от това самозалъгване, не разбирам.

Много бих се радвал ако двете ни страни вземат курс към сближаване на езиците си, които на всекидневно ниво са взаимно разбираеми. Но това изисква воля и взаимни компромиси, например отваряне на българския към западните диалекти, загърбени от сегашната норма. Би било чудесно, ако утре в Европейския парламент се окаже, че няма нужда от българо-македонски превод. Но за да стане това, трябва воля като тази, която са имали сръбските и хърватски панслависти от началото на 20-ти век. А не обиди и популизъм.

Сериозна тема в меморандума са малцинства. Нямало българи в Северна Македония, а у нас пък преследват ОМО „Илинден“. Нормалното европейско решение е да се признават малцинствата  от двете страни на границата; популисткото – да не се признават, пак и от двете. От меморандума не разбрах какво точно мислим по този въпрос, така или иначе решението трябва да е симетрично. Но разбира се, че ако не признаваш съществуването на една нация, няма как да признаеш малцинствата ѝ. Всичко се върти около проклетата история, която на Балканите умело се използва за балканизация, т.е. фрагментиране, насъскване на народите едни срещу други. Комисията, която според една единствена подточка на член 8 от Договора за добросъседство трябва да решава спорните въпроси, била забоксувала, от Скопие я саботирали. Добре, но все пак не ми е ясно какво точно очакваме от тази комисия? Във въпросния договор не е указано. Да издаде научен труд, да построи музей? Дали пък не очакваме някакъв европейски арбитраж? Просто не си представям как може да се излезе от една неясно регламентирана ситуация като тази.

Историята по определение е с дълга перспектива, там бързи ходове са противопоказни. Да се използват противоречията в тази комисия за спиране на Скопие по пътя към ЕС е нечестно. От огромния архив на миналото можем да извадим всякакви случки, с които да подкрепяме едни или други тези; по-важното е да имаме морална отговорност към настоящето. Впрочем темата за „собствеността“ на Гоце Делчев, по която се карат, ми се вижда абсурдна; тя показва неразбиране на разликата между традиционен етнос и модерна нация. Гоце Делчев е роден като етнически българин, но става строител на новата македонска нация. При това и двете страни го почитат, честват го заедно. Как по дяволите успяха политиците да превърнат точно него в повод за разделение и омрази?

Истински важните теми са други

Съвсем друга е темата, по която трябва да работят в тази комисия – тя е отчасти (т.е. само за Северна Македония) спомената в меморандума. Това е тоталитарното наследство на 20-ти век – българската окупация на Македония от профашисткия режим, комунистическата диктатура в югославската република след това. Тук и двете страни трябва да намерят сили критично да осъзнаят историческите си вини, да почнат да сближават разказа си, както направиха много страни от Западна Европа след войната. Сериозния ход тук е всеки да тръгне от собствената си вина, а не да сочи другия с пръст – но аз такова нещо не виждам нито в този меморандум, нито в публичните изява на комисията. Тоталитарните травми са истински важното, което ни е белязало; старата история представлява повече научен интерес, там постепенно нещата така или иначе ще се наместят.

Не мога да си представя, че българските граждани ще простят на наше правителство, което спре Северна Македония по пътя към Европа. Или по-точно – което ще даде повод на някои западни страни да я спрат. Работата ми се вижда повече пропагандна пушилка. Защото проклетата история е само един детайл от споменатия Договор за добросъседство, който според нашите, Скопие не изпълнявала, а според мен – и двете страни напълно игнорират. Там пише за развитие на търговския обмен, за култура, за транспортна инфраструктура. Как пък не написаха един меморандум по тези далеч по-важни, по-европейски теми! Все проклетата историческа пушилка, която има за цел да отклонява вниманието от некомпетентността на управниците, и край Искъра и край Вардара. Както писа журналистът Николай Кръстев: „Вместо да спорим чий е Гоце Делчев, не е ли по-добре да изградим обща магистрала, която да носи името на този наш герой?“

Снимка: Булфото

Read more