Луганска област е вече в руски ръце. Как ще продължи войната в Украйна

Русия превзе окончателно Луганска област. Не част от нея, която се беше отцепила още през 2014 г., а цялата, в пълните ѝ административни граници. И макар Москва да е превзела и много други земи на Украйна, именно сегашното постижение може да бъде представено на руснаците като победа. Материал на Татяна Ваксберг за Свободна Европа.

Луганска област “падна” с превземането на град Лисичанск – последното голямо населено място в района. На 3 юли вечерта Украйна съобщи, че нейните войски са били принудени да се изтеглят напълно от града. Часове по-рано руският военен министър Сергей Шойгу вече беше докладвал на президента Путин, че областта е в руски ръце.

Украйна: 80% от Луганска област е под руски контрол

Лисичанск е на километри от границата на областта и три четвърти от него беше обкръжена в последните седмици от руската армия. Предполагаше се, че Русия ще затвори в обръч в града и чак тогава ще го превземе, както беше постъпвала с други населени места.

Но не стана точно така. Руската армия първо превзе града, а едновременно с това, както и веднага след това – километрите, оставащи до границата на областта.

На 130-ия ден от войната

В неделя, 3 юли, беше 130-ият ден от началото на руската военна агресия. Тя беше започнала повсеместно, с десетки удари по цялата територия на Украйна, които доведоха до превземане на малки градове на север и на изток, но не и на големите.

Русия действаше така до 30-31 март, когато съобщи, че се изтегля от северните райони, за да се съсредоточи върху двете области в Източна Украйна – Луганска и Донецка.

Къде са, на кого са, кой живее там? 10 въпроса за Донецк и Луганск

През 2014 г. проруски сепаратисти вече бяха превзели част от Луганска област и я бяха обявили за Луганска народна република (ЛНР). По същото време същото се беше случило и със съседната Донецка област – част от нея беше превзета от сепаратистите и обявена за Донецка народна република (ДНР).

Двете “републики” приеха свои “конституции”, в които пишеше, че им принадлежат целите територии на двете области, а не само отделни техни райони, озовали се под контрола на сепаратистите.

На 21 февруари Русия ги призна за независими заедно с конституциите им, което означаваше, че признава за “техни” включително и територии под фактически украински контрол.

Путин призна с указ независимостта на Донецк и Луганск (видео)

Три дни по-късно по заповед на президента Путин започна войната.

Откакто Русия се съсредоточи върху цялостното превземане на двете източни области, минаха точно 94 дни. Толкова време беше необходимо на руската армия, за да “допревземе” Луганска област. Сега тя настъпва към съседната област – Донецката, без да изоставя боевете, които води на съвсем други географски места – около Харков, на подстъпите към Одеса и т. н.

Какво става сега

Украйна ще си върне Лисичанск, каза в понеделник президентът Володимир Зеленски. “Нека [руснаците] си спомнят докладите и обещанията преди 24 февруари, в първите дни на това нахлуване, през пролетта и днес. Нека реално оценят какво са получили през това време и колко са платили за него”, каза той.

Докато Зеленски говори, руската армия бомбардира почти всички населени места в Донецка област, които са под украински контрол. Най-тежките удари се падат на Славянск и Краматорск. Те не са започнали днес. Битките за Славянск вървяха паралелно с тези за последните градове от Луганска област. Краматорск беше запомнен още преди седмици с удара по железопътната гара, пълна с хора.

Руските планове

Според “полковник” от “Народната милиция” на самопровъзгласената Луганска народна република (ЛНР) Андрей Марочко превземането на областта не гарантира нейната безопасност. В неделя той каза, че украинските сили трябва да бъдат отблъснати на 300 км от границите на областта, за да е сигурно, че новите оръжия на Украйна няма да могат да достигат дотам.

Той има предвид обсега на оръжието, което е обещано от западните държави на Украйна, но още не е доставено, и което може да изстреля ракета в радиус от до 300 км.

Twitter

На 300 километра от Луганска област се намира река Днипро (Днепър), която от години се схваща като разделяща Украйна на ляв и десен бряг. Преди да започне войната умерените анализатори прогнозираха, че Русия ще иска да превземе целия “ляв бряг”. Те не познаха. В момента Русия контролира или бомбардира територии отвъд условната граница на Днипро.

Луганска област е вече в руски ръце. Как ще продължи войната в Украйна

Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.

Видео: Twitter

Read more

“Поне 200 хиляди трябва да изселим”. Как Тодор Живков изгони българските турци

Днес си подгонил някого с автомат в ръка, а утре разправяш на всички, че той сам се е затичал и така се е пребил. Ако бяхме в Холивуд, това щеше да е стандартен криминален сюжет: престъпникът подрежда нещата така, че престъплението да изглежда като нещастен случай, а почнем ли да ровим за подробности, ще излезе, че жертвата сама си е виновна. Но ако сме в българската реалност на 1989 г., ще видим този сюжет като самия живот, в който комунистическият режим гони в Турция българските турци, взима им вещите и домовете, а на глас обяснява, че те всъщност са отишли на екскурзия, пише Татяна Ваксберг за Свободна Европа.

Резултатът също е истински: няколко убити, десетки ранени, около 320 хиляди прогонени. Плюс цяла една държава, докарана до ръба на етническата война – сценарий, който е щастливо избегнат покрай скорошното срутване на режима и благодарение на отговорното поведение на новата българска опозиция.

Нещо подобно разказах съвсем наскоро на един млад човек, с когото умувахме над вестник от 1989 г. Взирахме се в едно и също заглавие и упорито не се разбирахме двамата: аз казвах, че това, което пише, слага началото на голямо престъпление, а младият човек твърдеше точно обратното: че написаното във вестника изглежда съвсем миролюбиво.

Да ви кажа и заглавието, което се оказа предмет на спора: „Единството на българския народ е грижа и съдба на всеки гражданин на нашето мило отечество“. Тромави празни приказки, че и патриотарски надъхани – така изглежда днес. Но някога е било друго. Това „някога“ е обяснено тук чрез въпроси и отговори.

Какво нередно може да има в един призив за „единство на българския народ“?

През 1989 г. това е не просто призив, а заглавие на реч на Тодор Живков, произнесена на 29 май по телевизията и възпроизведена на следващия ден по вестниците. В нея той казва, че Турция трябва „да отвори границата си за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно или да останат да живеят там“.

Ако наистина това е съдържанието на речта, какво общо има то със заглавието, в което се говори за „единство“?

Общото е в тезата на Тодор Живков, че българският народ трябва да бъде единен, за да се защити от Турция. Събитията са представени така, сякаш Турция е тази, която иска „да си прибере“ българските турци, а България сякаш се отбранява от тези посегателства на своята съседка. И за да се отбранява добре, трябва да сплоти всички граждани, които не попадат в целевата група. Така призивът за „единство“ се превръща в призив за противопоставяне, изграден върху една невярна теза – че Турция подмамва българските турци.

А как е всъщност и как да сме сигурни в това?

Всъщност е така: тогавашните ръководители на българската държава от години се чудят как да изгонят българските турци. „Ние сме заинтересовани да се изселят 100-150 хиляди души“, казва Тодор Живков още през 1985 г. на заседание на ръководния орган на партията, наречен Политбюро. Пише го в една стенограма, запазена в архива. Въпросът „потъва“ за известно време, но започва да се обсъжда с нарастваща интензивност през пролетта на 1989 г. Тогава министърът на вътрешните работи Георги Танев заповядва на един от ръководителите на Държавна сигурност да проучи въпроса „за извеждане от страната“ на български турци и да го докладва до 31 март 1989.

Малко след като произнася прочутата си реч за уж „единството“, Тодор Живков казва следното пред Политбюро: „Ние не го оповестяваме и не бива да го оповестяваме, но трябва не по-малко от 200 хиляди души да изселим“. Тези и много други документи от архивите на БКП и ДС станаха достъпни в края на 90-те години и оттогава са многократно публикувани във филми, книги и статии.

Твърди се, че през май 1989 има жертви. Колко са те?

Различни изследователи цитират различни числа, но се приема, че жертвите са 9. Ранените са стотици.

Какво всъщност се случва, че да се стигне до жертви?

От 19 до 27 май 1989 г. българските турци организират протестни митинги с искане да им се възстановят правата, отнети 5 години по-рано – в това число имената, правото на майчин език, носенето на традиционни дрехи. Масовите прояви са извънредни събития за една тоталитарна държава, каквато е българската тогава. По различни оценки в тези митинги, проведени в кърджалийско, шуменско, варненско, разградско, силистренско, е имало повече от 25 000 участници. На някои места срещу тях се стреля с автоматичен откос.

Кой е организатор на тези митинги?

Зад протестите стоят няколко дисидентски организации на българските турци и отделни личности. Те са подкрепяни от български дисидентски организации и отделни интелектуалци в големите градове, които организират подписки, предприемат гладни стачки и дават интервюта на забраненото в страната Радио Свободна Европа. „Майските събития“, както започват да се наричат сблъсъците между протестиращи и органи на реда, са централна тема в живота на българското общество през 1989 г. По-късно лидерът на ДПС Ахмед Доган твърди, че той е бил организатор на тези събития. За такова твърдение не е намерено нито едно документно свидетелство. Свидетелствата са други: майските събития са автентичен бунт срещу режима, организиран от реалните авторитети сред турското малцинство тогава.

Как се извършва това прогонване практически?

През май 1989 г. в градовете и селата, населени с български турци, навлизат части на милицията, на Вътрешни войски, на Противопожарната охрана, на Гранични войски, както и войници на наборна служба. Заедно с комитетите на БКП те действат по два начина: на най-изявените лидери в селата и градовете предоставят срок от броени часове, за да напуснат страната, а на останалите просто казват да си събират багажа. На всички се издават международни паспорти, чиито снимки са направени „на крак“ или са изрязани от стари албуми. Някои паспорти са с групови снимки на 5-6 човека – цяло семейство, което да премине границата с един и същи документ. Багажът, който може да се носи, е в ограничен обем и тегло. На някои места властите изрично посочват, че този багаж трябва да е събран в куфари и този регламент отприщва черен пазар с немислими цени. Астрономическите суми за частен превоз до границата допълват картината.

Политбюро решава, че в опразнените къщи ще настани етнически българи и на някои места успява да реализира този план. За трите летни месеца страната напускат около 320 хиляди души, които Турция настанява в бежански лагери. Това е най-масовото преселение на хора след прогонването на судетските немци от Чехословакия през 1946 г. Турция се предава пред бежанския натиск в края на август и затваря границата. България години наред подхранва двусмислени интерпретации на насилственото изселване.

Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.

Read more

Кой е Аркадий Ротенберг, който каза, че “дворецът на Путин” е негов

Бил е акробат, самбист, джудист, а днес управлява Руската федерация по хокей. Кой би помислил, че с такава биография той ще влезе в новините не през спорта, а през бизнеса с държавни поръчки? Или още по-интересно: с “двореца на Путин”, пише в свой материал за Свободна Европа Татяна Ваксберг.

В събота руският бизнесмен Аркадий Ротенберг заяви, че именно той е собственик на огромната сграда на брега на Черно море. Постройката беше представена във филм на опозиционера Алексей Навални и за две седмици събра над 100 милиона гледания.

Навални отговори на ареста си със сензационни кадри от суперлуксозния “таен дворец” на Путин (видео)

Във филма се твърди, че грамадното съоръжение е строено именно за руския президент, но Путин бурно отрече това. Говорителят на Кремъл също отричаше – на два пъти каза, че Путин няма нищо общо с “двореца”, а към него се присъединиха депутати, известни творци, висши чиновници и проправителствени медии.

В такива опровержения минаха две седмици, без да броим и масовите протести в Русия, в които хората скандираха: “Путин е крадец!”. И чак в края на тези две седмици беше открит собственик на двореца. Аз съм, каза Ротенберг.

Социалните мрежи за секунди се напълниха с вицове, мемета и подигравки – все едно на всички руснаци априори им е ясно, че тази история със собствеността е опашата лъжа.

Джудо в Ленинград

Аркадий Ротенберг е приятел от детинство на руския президент Владимир Путин. Двамата са тренирали джудо в родния и за двамата Ленинград – днес Санкт Петербург. Първи е тръгнал на тренировки по-големият Ротенберг, днес 69-годишен. След него – Владимир Путин, днес 68-годишен. Имали са общ треньор, играли са в една група.

В началото на 90-те, когато служителят на КГБ Путин се завръща от работа в Източна Германия, той започва работа в местното кметство. Тогава Ротенберг става негов спаринг партньор по джудо.

През 90-те Ротенберг регистрира фирма за бартерни сделки – предимно с Финландия, където живее брат му Борис. Един от клиентите им е Газпром. Регистрира още две фирми, чиято дейност не е известна. А заедно с Путин и с един по-нов приятел на име Генадий Тимченко създават клуб по джудо в преименувания вече Санкт Петербург.

Клубът се казва Явара-Нева и ако си струва да му запомним името, то е предимно защото тримата му създатели много скоро и почти едновременно ще се озоват на върха на влиянието в Русия.

Когато Путин става президент

Онова, което става с Ротенберг през 90-те, не е много ясно, а не е и много изследвано. През 2010 г. той дава първото си интервю в живота – за вестник Комерсант. Питат го как е станало така, че от господин Никой се е превърнал в милиардер точно след идването на приятеля Путин на власт през 2000 г. Накратко преразказан, отговорът му е следният: учил се е да стане добър бизнесмен, станал е и така е забогатял.

Пресата разбира за съществуването на Ротенберг след като Путин става държавен глава. Открива се детското им приятелство в джудото, но нищо повече. Така е и досега.

За малко по-широката публика Ротенберг възниква, когато придобива част от дяловете на една банка – СМП, която по-късно описва като малка и в лошо състояние. Това става през 2001 г. Малко по-късно брат му Борис изкупува чужд дял и двамата се озовават мажоритарни собственици на банката. Нейни клиенти малко по малко стават държавни предприятия, сред които се откроява едно – Росспиртпром. Това е държавно предприятие за производство на водка, създадено от президента Путин през 2007 г. То контролира 30% от производството на водка в Русия.

Тръбите за руския газ

През 2007 г. Ротенберг регистрира една компания, която и до днес е сред основните източници на дохода му. Казва се Стройгазмонтаж и има магически бизнес успех. 5 месеца след създаването си тя купува 5 строителни компании на гиганта Газпром и се заявява като това, което е и сега: производител на тръбите, по които тече руският газ.

Още месец по-късно Стройгазмонтаж печели първия си конкурс – за изграждане на участък от газопровода “Северен поток”.

В следващите две години дружеството получава без конкурс и поръчката на Газпром за изграждане на газопроводите Джубга-Лазаревское-Сочи и Сахалин-Хабаровск-Владивосток. През 2009 г. дружеството е вече основен партньор на Газпром с общо 19 поръчки, пише Комерсант.

Третият приятел от клуба за джудо – Генадий Тимченко – през това време оглавява друга компания – Стройтрансгаз. Но това е отделна история.

Магистралата Москва – Петербург

Ако човек тръгне с кола от Москва за Петербург по стария път, от едната страна дълго време ще вижда гора. През 2004 г. правителството решава да прокара магистрала, която да минава точно през средата ѝ. Тогава Путин е едва в началото на управлението си и съпротивата на обществото е силна, а отстъпчивостта на властите – възможна.

Заради съпротивата участъкът на магистралата, който преминава през спорната територия на Химкинската гора, и е само 43 километра, е завършен чак през 2015 г. Но въпросът е какво става през това време и къде е Ротенберг в тази картина.

В първите години съпротивата срещу строежа идва от екологичните организации, опозицията и дори от представители на управляващите. Част от активистите и репортерите са бити от неизвестни лица или арестувани. По това време те са убедени, че в основата на идеята да се изсече гората е местен кмет и компанията строител. Но чак през декември 2010 става ясно, че Аркадий Ротенберг е станал съсобственик на дружеството, спечелило поръчката за строежа на магистралата – Северозападната концесионна компания (СЗКК).

Бюджетът за този участък от магистралата е 66 млрд рубли (над 720 млн евро) като почти половината идва от държавния бюджет, а останалото – от кредити, предоставени от две държавни банки – Сбербанк и Внешекономбанк.

Борбата за Химкинската гора отне живота на журналиста Михаил Бекетов, който пръв описа историята и я определи като корупционна схема. През 2008 колата му беше взривена, а месеци по-късно той беше пребит. Въпреки успешната мозъчна операция Бекетов остана в инвалидна количка, с ампутиран крак и без да успее да възстанови напълно възможността си да говори. Почина през 2013 г.

Олимпиадата в Сочи

Олимпиадата в руския черноморски курорт Сочи влиза в историята като най-скъпото подобно мероприятие в историята. За провеждането ѝ са похарчени около 51 млрд долара, макар че официалните числа са близо десет пъти по-ниски.

Аркадий Ротенберг и брат му Борис получават 21 държавни поръчки в този гигантски проект. Те са на стойност от над 7 милиарда долара.

Човекът, пръв изнесъл тези факти е един от лидерите на тогавашната опозиция – Борис Немцов. Той дава едно число за сравнение: цялата Олимпиада в канадския град Ванкувър през 2010 г., заедно с изграждането на околната инфраструктура, струва 6 милиарда долара.

Сред обектите, поверени на Ротенберг, са строителството на шосета и магистрали, на тунели, на най-големия ТЕЦ в района, на трасето на “Формула 1”, на медиен център, на сграден комплекс, на писти за ски скокове и за ски бягане. Негови компании реконструират летище, морско и търговско пристанище.

Според Немцов много от тези проекти са получени без конкурс и имат една обща отличителна черта – цените им са завишени спрямо обичайните за съответния сектор.

Година преди Олимпиадата, през 2013 г., сп. “Forbes” поставя Аркадий Ротенберг на 31-о място по богатство в Русия.

Мостът до анексирания Крим

След анексията на Крим през 2014 г. Русия поверява основния си инфраструктурен проект там на компания на Ротенберг. Това става без конкурс, макар че самият Ротенберг твърди, че се е съревновавал със 70 други компании. По данни на Комерсант компанията е била само една и в последния момент се е отказала от участие. Тя е принадлежала на Генадий Тимченко – приятелят от клуба за джудо в Петербург.

Кримският мост свързва анексирания полуостров с Русия над Керченския проток. Той е дълъг 19 км и осигурява автомобилен и железопътен транспорт. Поръчката е на стойност 3,3 млрд долара. Това е най-дългият мост, строен някога от Русия.

Участието в това строителство струва на Ротенберг влизането в черния списък на ЕС, САЩ, Канада, Швейцария и Австралия. Той е от първите бизнесмени, на които бяха наложени санкции след като Русия анексира Крим от Украйна. Санкциите засягат също и свързаните с Ротенберг Инвесткапиталбанк, банка СМП, Стройгазмонтаж.

Във видеото горе можете да си припомните част от разследващия репортаж на Алексей Навални за “тайния дворец на Путин”.

Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036

Read more