Влизане в акаунт

Моделът „Борисов“ няма как да постигне голямата си цел, ето защо:

Това пише в свой анализ проф. Евгений Дайнов за Дойче веле.

Някъде из „Записките на един луд“ на Гогол се намира легендарната реплика:

„Цяла сутрин четох вестници и рязко оглупях“.

Днес цяла сутрин слушах радио и телевизии и ми се случи горе-долу същото. Не, по-скоро изпаднах в нещо подобно на обичайното българско униние (случва ми се рядко и трае кратко). Защото според медийните рекапитулации за 2022 година никога не сме живели толкова лошо, несигурно, клето и уплашено. И по-зле щяло да става, да си знаем…

Невиждан песимизъм завладява българите

Всъщност, цялостното послание на днешните български медии може да бъде сведено до един рефрен в парче на американския блусар Блайнд Лемън Джеферсън отпреди около 60 години:

„Животът е тежък и после умираш“.

Името на парчето е също толкова вълнуващо („Не носете цветя на гроба ми“); но ако спрем малко да помислим ще видим, че днес ние, българите, и европейците като цяло изобщо не се намираме в това положение. Годината 2022 ни показа, как през поредица от кризи можем да наложим възстановяване на нормалността.

Нормални, прилични и проевропейски българи

Посрещнахме старта на годината с огромна, историческа по своята същност новина. След дълги години, през които в Народното събрание не успяваха да проникнат представители на нормалните, прилични и проевропейски българи, такива не само проникнаха, но успяха да съставят правителство. Това правителство веднага демонстрира, че не сме обречени завинаги да бъдем управлявани от обслужващ персонал на Кремъл и на ДС. Нито от бандити, мутри, нахалници или простаци. Можем да направим така, че да бъдем управлявани от хора, от които не ни е срам.

Очаквано се оказа, че подобни хора, веднъж попаднали в управлението, могат да управляват доста по-добре от горепосочените отрицателни типажи. Връщането на Ковида, например, не доведе до нов взрив на ежедневни екранни истерии на униформени мъже. A до нормално, рутинно справяне с болестта. После се оказа, че всъщност е възможно пенсиите да бъдат вдигнати повече, отколкото за предходните 13 години, без всичко да се срине. Бързо се очерта възможността да бъде прекратен чиновническият терор върху гражданите чрез въвеждането на реално електронно управление. Отслаби се и рекетът върху бизнеса, което за месеци доведе до положението българската индустрия да се развива с най-бързи темпове в целия ЕС. Започна разплитането на чудовищните кражби от държавния бюджет по времето на ГЕРБ.

„Надежда всяка за обвинителен акт оставете“. Гешев с охота приглася на ГЕРБ, заяви Рашков (видео)

За силите на стария, да го наречем „феодално-гангстерски“, ред това започна да изглежда като началото на края. Веднъж видели и почувствали, как изглежда едно нормално управление, следващо националния интерес и общото благо, българите едва ли биха пожелали да се върнат в блатото на „модела Борисов“. Най-важната задача за силите на стария ред стана: това правителство не само да бъде свалено веднага, но и да се направи така, че никога повече подобно правителство да не може да се появи.

Икономиката в България не се срина, нито фалира

Ударът мина през Москва и беше, на пръв поглед, добре изчислен. Поставяйки на България искания, каквито не постави на никоя друга европейска страна (е, освен на вековния враг Полша), „Газпром“ внезапно спря руския газ за страната ни. Очакваше се ефектът от това враждебно действие да бъде блокирането на икономиката и падането на кабинета „Петков“.

Кои са трите събития, които предвещават идването на ново време?

Нищо подобно не се случи. Правителството на „харвардците“ направи така, че нищо никъде да не се срине, нито – фалира. Енергийна криза, разбира се, настъпи из цяла Европа като пряко следствие от руското нахлуване в Украйна и от руските фокуси със снабдяването на Европа с газ. Сметките за ток скочиха в пъти, цените на горивата хукнаха нагоре – навсякъде из Европа.

У нас обаче домакинствата се оказаха най-бързо защитени. Докато английските домакинства плащаха двойни сметки за ток месеци преди там да се заговори за компенсации, у нас те бяха въведени незабавно. Въведена бе и държавната субсидия от 25 стотинки на всеки литър гориво, закупен в бензиностанциите. Икономиката – отново – не спря поради липсата на достъп до енергия.

Отмяна на едно позорно вето

Междувременно правителството постигна отмяната на позорящото всички ни вето върху Северна Македония. И отново – не стана нищо. Улиците не се напълниха с милиони гневни патриоти, които да свалят правителството заради македонския въпрос.

Такава е истината за твърдението, че „тия нищо не направиха“. Да, на повърхността всичко остана горе-долу спокойно. Но това не беше резултат от нищо-правене, а от огромните и успешни усилия многобройните кризи да не избухнат в лицето на българите. Истината е, че „тия направиха толкова много“, че нищо не се срина.

“Синдромът Радев” – обратната метаморфоза на един президент

В крайна сметка, все пак целта-минимум на силите на стария ред бе постигната. Правителството бе свалено – не с натиск отвън, както се очакваше, а с пробив отвътре. В разгара на опитите на правителството да се справи едновременно с кражбите около и със строителството на магистрала Хемус, коалиционният партньор ИТН внезапно се подреди до силите на стария ред. И в техен интерес изтегли своите министри – в очакване правителството да хукне да се договаря и така да бъде обезвредено чрез включването му в редиците на партиите, подкрепящи голямата корупция. След като и това не стана, отвън се включи ГЕРБ – главният крепител на стария феодално-гангстерски ред. И свали правителството чрез вот на недоверие.

Президентът Радев, лансирал в политиката водещите лица на „Продължаваме промяната“, внезапно се обърна срещу тях. Този обрат съвпадна с атаката на „Газпром“ против България, както и с руското нахлуване в Украйна. Очевидно някъде в тези бурни седмици българският президент внезапно престана да бъде господар на решенията си. Стана инструмент на друг, неизвестен засега господар, който очевидно действа като съюзник както на Русия, така и на „модела Борисов“, който дълги години обслужваше руските интереси. Това президентско салто мортале осигури спад в подкрепата за ПП, които останаха след ГЕРБ на парламентарните избори.

Може ли старият ред да постигне голямата си цел

Дайнов: България се измъква от модела Борисов, както се измъкна от Тодор Живков

Възможно ли е обаче силите на предишния ред да постигнат голямата си цел: да не допуснат никога повече до властта правителство, подобно на кабинета „Петков“? Това не е възможно, и за да видим защо, ще се наложи да разширим фокуса на анализа извън България.

Всеки историк знае, че големите войни променят всичко и всеки. Ускоряват едни процеси, забавят други. Закриват едни възможности и откриват други. Така е и с войната на Русия срещу Украйна. И тази война закрива едни възможности, за да открие други.

Закрива, например, възможността Европа някога отново да търпи феодални персони от типа на Борисов в България или Орбан в Унгария. Това няма повече да се случи. Тези типажи отстъпват властови територии по начина, по който Русия отстъпва територии в Украйна.

Пример е паническото отстъпление на Орбан в последно време от обичайните му проруски и антиевропейски позиции. Сне ветото за помощта на ЕС за Украйна, запорира руски активи на своя територия. Борисов на свой ред отстъпи от правото да се кандидатира за премиер, а после – от правото в правителството с мандат на ГЕРБ да има ярки политически фигури от ГЕРБ. Преди това бе отстъпил от дългогодишната си поза на „приятел на всички“ на международната арена, за да се пребоядиса спешно в най-големия евроатлантик и противник на Путин. И това е само началото.

Либералната демокрация се пребори с враговете си

И Орбан, и Борисов (и Вучич и други подобни тям) ще продължат да отстъпват заедно с руската армия в Украйна. Онова, което ще продължи да настъпва, е хулената и подигравана либерална демокрация – т.е. онзи модел на народовластие, който съчетава свободата, реда, мира, справедливостта и „най-широките удобства за народните маси“ (по Чърчил).

В последните три десетилетия либералната демокрация бе атакувана отвътре и отвън – от религиозни фундаменталисти, от популисти и авторитаристи, от нихилисти, новопоникнали нацисти и специалисти по конспирации. Либералната демокрация се справи с всички тях, един по един. В момента си довършва работата по справяне с авторитаризма (в лицето на Владимир Путин и Си Дзинпин), на популизма (в лицето на Доналд Тръмп и неговите европейски имитатори), както и с радетелите на гангстер-феодализма, олицетворявани от (но не изчерпващи се с) Орбан и Борисов.

Ще рече: бъдещето в Европа е на партии от типа на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и подобни. Тази възможност откри войната в Украйна. Бъдещето не е на партии от типа на „Фидес“, ГЕРБ или на Сръбската прогресивна партия. Тази възможност бе закрита от същата тази война.

Какво означава това и за България

Разбира се, това бъдеще няма да дойде нито веднага, нито от само себе си. Съпротивата ще е огромна и усилията за нейното преодоляване – също. Но доминиращата тенденция е ясна и бе наскоро обобщена от Франсис Фукуяма (да, оня с „края на историята“, който отнесе толкова подигравки и накрая се оказа прав) така: „…не виждаме някаква по-висша алтернатива на либералната демокрация.

Наблюдавахме ужасни отстъпления на либералната демокрация в последните 15 години, но временните трудности не означават, че голямата картина е сгрешена… Либералната демокрация, точно защото разпръсква властта сред многото и е основана върху съгласието на управляваните, е в много по-добро глобално здраве, отколкото много хора си мислят“.

В продължение на две десетилетия живяхме в ситуацията на напредваща ненормалност. Това време свърши. Нормалността се връща и тъкмо на това бяхме свидетели през 2022 година. Затова не унивайте, след като цяла сутрин сте били потопени в медиите и сте много оглупели. Първо малко помислете…

Моделът „Борисов“ няма как да постигне голямата си цел, ето защо:

Що е то български национален интерес?

В края на 18-ти век британският политик Едмънд Бърк, известен като “бащата на консерватизма”, изброява следните характеристики на една политическа партия – зараждащо се тогава явление: “Група хора, обединили се за това с общите си усилия да работят за националния интерес, стъпили върху определен принцип, с който всички са съгласни”. Бърк добавя, че тази група хора трябва да преследва “почтени цели” със “справедливи средства”. Припомня проф. Евгений Дайнов за Дойче веле.

Партии, които си приличат по тези характеристики, са естествени партньори в парламента, формирайки мнозинства и малцинства. Да видим как могат да бъдат групирани сега наличните партии в българския парламент.

Коалицията, която иска да върне гласуването по принуда

Да започнем отзад-напред, с характеристиката “справедливи средства”. В една демокрация средството за добиване на власт са изборите – справедливи, честни, свободни, без принуда. В нашия случай знаем, че хора гласуват по принуда тогава, когато гласуват с хартиени бюлетини. И обратно, машинното гласуване рязко намалява принудителното гласуване, укрепвайки по този начин справедливостта.

В момента имаме налице ясна коалиция на любителите на хартиеното гласуване, т.е. на връщане на принудата в процеса на гласуване. Тази коалиция включва ГЕРБ, ДПС и БСП, които заедно формират парламентарно мнозинство от 128 гласа.

Асен Василев: ГЕРБ, БСП и ДПС искат да върнат хартиената бюлетина (видео)

Според известната сентенция на Августин Блажени “държава, в която няма справедливост, по нищо не се различава от шайка въоръжени разбойници”. Очевидно това важи и за партиите. Tъй като онези, които избират несправедливи средства, които в случая са хартиените бюлетини, имат огромен проблем по отношение на следващата характеристика на Бърк – почтеност на целите.

Те управляват за своето собствено благо

В политиката, почтеността (по Аристотел) е това да управляваш за общото благ. A не – за своето собствено благо. В това отношение партиите от “хартиената коалиция” имат тежък проблем. В последното десетилетие се убедихме, че ГЕРБ и ДПС управляват за своето благo. Те се отнасят към общите ресурси като към “порции” (по Ахмед Доган) за “усвояване” (по Бойко Борисов). Онова, което знаем за БСП – третата партия в днешната “хартиена коалиция” – е, че когато последно управляваха със свой мандат, по време на тройната коалиция, нейни министри демонстрираха същия подход към общите ресурси. Това знаем от скандалите “Батко и братко”, “Р. Овч.”, срещите на вътрешния министър Румен Петков с висши гангстери и пр.

Стигаме до извода, че и по признака “(не)почтеност на целите”, както по признака “(не)справедливост на средствата”, не е невъзможно съставянето на парламентарно мнозинство от ГЕРБ, ДПС и БСП.

Нашият национален интерес: “Да бъдем равни с другите европейски народи”

В дефиницията на Бърк най-важната характеристика на една партия е това, че работи за националния интерес. Да видим как стоят нещата в това отношение у нас днес.

Ние, българите, имаме огромния късмет за безусловен национален авторитет да сме си избрали не някой разбойник от типа на Крали Марко. Или някой средновековен цар главорез. Избрали сме човек, дълбоко потопен в модерността и демокрацията – Васил Левски. Той ни е оставил категорично определение на нашия национален интерес. А именно – да се подредим като равни до останалите европейски народи, разчитайки на собствените си сили:

“Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили.”

Изначално това определение на националния интерес изключва партия “Възраждане”. Тя ясно заявява целта си да изведе страната от редиците на обединените в ЕС европейски народи, за да ни подреди до обитателите на евразийската степ. Можем да оценим по признака “национален интерес” и останалите партии, като се съсредоточим върху онези проблеми, които днес играят ролята на лакмус в това отношение.

Къде отиват парите на “Възраждане”? Бивши партийци разказват

Да си равен на останалите европейски народи означава, най-малкото, да не си зависим от някоя враждебна на Европа държава. Като например Русия. У нас съвсем доскоро имахме ясно очертаваща се “коалиция Газпром”. Тя бе съставена от партии, според които зависимостта от руския газ е израз на националния интерес. Тази “коалиция Газпром” включваше отново ГЕРБ, ДПС и БСП, плюс “Български възход”, формирайки категорично парламентарно мнозинство от 140 депутати.

“Коалиция Газпром” не се състоя, тъй като самият Газпром така и не им вдигна телефона. Какво обаче би станало утре, ако Газпром се обади на тези партии и започне да обещава реки от мед и масло (и някоя и друга рубла)? Този въпрос категорично не е решен и опасността от мнозинство “Газпром”, застанало против националния интерес, не е отминала.

Оръжията за Украйна и въведането на еврото – следващият лакмус

Другият проблем, функциониращ днес като лакмус по отношение на националния интерес, т.е. “равни с другите европейски народи”, е даряването на оръжие на Украйна – европейска държава, нападната вероломно от евразийски орди. До днес само две европейски държави, Унгария и България, отказват да помагат на украинския народ с оръжие – т.е. тези две държави не са подредени до останалите европейски народи.

По признака “оръжие за Украина” като че има обаче бъдещо мнозинство, поддържащо националния интерес. Заявка за участие в него дотук са дали ГЕРБ, ДПС, ПП и ДБ, имащи заедно 176 гласа в парламента. ГЕРБ обаче вече започнаха да нюансират своята позиция и ако продължат в същата посока, това мнозинство може да се свие до малцинство от 109 гласа.

По аналогичен начин не е ясно доколко ДПС подкрепя въвеждането на еврото. На хартия, имайки предвид скорошното гласуване в НС по въпроса, националният интерес, т.е. въвеждане на еврото, събира 176 гласа. Но преди гласуването от името на ДПС Йордан Цонев се изказа подигравателно за състоянието на нещата в еврозоната и апелира за отлагане. Възможно е, следователно, мнозинството по този въпрос да се окаже сведено до 140 гласа, което би могло да разколебае ГЕРБ и да сведе “коалицията за еврото” до малцинство.

Ще защитят ли партиите националния интерес? Остава да видим.

Това е картината, когато към нашата днешна ситуация приложим дефиницията за партия на Едмънд Бърк, а по-ясна досега не е измислена. Повечето от възможните мнозинства овластяват партии, които не са особено решителни в работата за националния интерес, но затова пък си поставят непочтени цели, които са склонни да преследват с несправедливи средства.

Остава да видим как тези потенциални мнозинства ще се реализират в действителността.

Що е то български национален интерес?

Най-големият риск е задкулисието да си върне силата, посочва политологът проф. Евгений Дайнов в интервю за Дойче веле.

ДВ: Налице са първите прогнозни резултати. Виждате ли потенциал за сформиране на управляващо мнозинство в следващия парламент?

Проф. Евгений Дайнов: Виждам няколко варианта за правителство на малцинство, разчитащо на подкрепа от неуправляващ. Очевидно мнозинства няма.

Медиите в чужбина: Нищо положително не чака България след тези избори

ДВ: ГЕРБ са първи. Ще излезе ли партията на Бойко Борисов от политическата изолация?

Проф. Евгений Дайнов: Без да направят някакви много значими промени и да дадат значими гаранции, че вече няма да градят гангстерска държава, не виждам как ще излязат от изолацията. Затова положението е патово според мен.

ДВ: “Възраждане” е единствената партия, която бележи сериозен ръст и удвоява резултата си. Как си го обяснявате?

Проф. Евгений Дайнов: Най-после се появи субект в българската политическа система, който не казва свенливо, че е по-добре да сме извън Европейския съюз, а го казва открито – по-добре да сме в Съветския съюз. Естествено, че ще увеличат резултата си. Добре е, че хората, които искат да сме част от Съветския съюз, не са повече от 10%. До момента този вот беше пръснат сред много други партии.

При 99,03% обработени протоколи в ЦИК: 7 партии влизат в следващия парламент

ДВ: Кой е най-големият риск? 

Проф. Евгений Дайнов: Най-големият риск е правителство на малцинството, което ще клати нещата, ще ни управлява, а зад него задкусилието и бандитският модел ще си върне до някаква степен силата. Но не може да се върне напълно. Войната промени всичко. Не само геополитически, но и вътрешнополитически.

Рискът е от безпътица и клатене. Българският народ само три пъти избираше решително реформаторски правителства – на Филип Димитров, на Иван Костов и на Кирил Петков. Българският народ е двоумящ се народ. Той гледа да не се мине и избягва решителните действия. Затова след тези правителства следва клатене.

ДВ: Къде сбъркаха от “Продължаваме промяната”?

Проф. Евгений Дайнов: Да не забравяме, че цялата помийна яма на кафевите медии и цялата машина за омаскаряване беше пусната лично срещу Кирил Петков. Това веднага сваля подкрепата. И като добавим, че това беше първата кампания, която трябваше да водят сериозно, а не да са на върха на Мексиканска вълна. Те нямат опита. И като прибавим стратегическата грешка да не са заедно с “Демократична България” се стига до тези 4-5%, които губят.

Кирил Петков и Асен Василев с първи коментар за изборните резултати (видео)

ДВ: Краят на предизборната кампания бележи ли началото на новата?

Христо Иванов: Благодаря на всички, които гласуваха

Проф. Евгений Дайнов: Най-вероятно не, защото подозирам, че някакво правителството, колкото и безпомощно да е, ще има. Без да се заричам.

Най-големият риск е задкулисието да си върне силата

Превръщането на гъсеницата в пеперуда е класически пример за метаморфоза: нещо, което пълзи, се превръща в нещо, което лети. При Румен Радев метаморфозата е обратна. И вече е напълно завършена. Коментар на проф. Евгений Дайнов за Дойче веле.

Румен Радев е пример, макар необичаен, за онзи преход от едно състояние в друго, което наричаме метаморфоза. Това е внезапен преход на живи системи от едно състояние в друго, който преход е организиран около един елемент от старата система, покрай който се формира новата. Метаморфозата на гъсеницата в пеперуда е класически пример: един елемент на жизнената система „гъсеница“, т.е. тялото, остава и във варианта „пеперуда“. Но покрай този елемент е организирана една напълно нова система, способна да лети, вместо да пълзи.  

Обратната метаморфоза на Радев

Метаморфозата на Радев е необичайна, защото е наопаки. 

Беше време, когато Радев летеше, ярък и забележим отдалеч, над всенародния устрем за прекратяване на кошмарите от 1990-те години, въплътени в режима на Борисов. През 2020 година българите поискаха страната им да премине през метаморфоза, след която да се превърне от прашна и корумпирана ориенталска провинция в подредена европейска страна. В онзи момент Радев изпълни конституционното си задължение да олицетворява единството на нацията. 

Проф. Евгений Дайнов за служебния кабинет: Имат план, който не включва обслужване на общото благо

Тогава, докато летеше отпред и отгоре, той се радваше на одобрението на БСП, на онези центристи, които се превърнаха в “Продължаваме промяната”, както и на историческите носители на европейската модерност в лицето на партиите, съставляващи “Демократична България”. 

Обединител на лявото, центъра и дясното; лицето на европейска България – какво повече му трябва на един държавен глава? Анализатори заговориха за „ерата Радев“. Още една малка крачка и той можеше да полети към статута на водещ европейски политик. 

Оказа се, обаче, че на Радев всичко това му идва малко прекалено. Трудно, оказа се, е да летиш. Всички те гледат, възхищават ти се, ръкопляскат ти. И искат да летиш все по-високо.  

Радев вече е сам

Има-няма две години по-късно, обратната метаморфоза на Радев е завършена. От всеобщ любимец, днес той е тежко изпокаран с всички. В остра конфронтация е с БСП, която на два пъти подкрепи кандидатурата му за президент. ПП и ДБ гледат на него като на чужд агент, обслужващ враждебни на страната интереси, закотвени в Кремъл. Най-тежко Радев е скаран с онези будни граждани, които го подкрепиха в борбата срещу Борисовия режим и гласуваха за него, осигурявайки му втори мандат. Именно те излезнаха на протест срещу неговото служебно правителство още на третия ден от неговото съществуване. 

След като беше добре дошъл във всеки политически разговор – ляв, центристки или десен, днес Радев е сам. Единствените негови възможни събеседници са ГЕРБ и ДПС – именно силите, които са носители както на мафиотския модел на управление до 2020 година, така и на руските интереси в България и региона. Не е случайно, че само ГЕРБ и ДПС се радват на неговото служебно правителство, тъй като именно те, окуражени от обратната метаморфоза на самия Радев, днес се надяват чрез неговото правителство да постигнат обратна метаморфоза и на България.  

Възникват очевидни въпроси: Какво се случи с Румен Радев? Има ли това случило се нещо някаква ясна, лесно описуема цел? И накрая – защо: какво, по думите на стария хит на група Диана Експрес, не му достигна? 

Отговорът на първия въпрос е лесен, тъй като се опира на цялата хилядолетна литература по темата „метаморфоза“. 

Каква е целта на политическата метаморфоза на Радев?

Още докато Радев беше любимец на всички, в системата на неговата личност имаше един обезпокоителен елемент: отношението към Русия, много наподобяващо отношението на руски крепостен селянин към своя господар. Дълго време този елемент изглеждаше като някаква аберация, слабост на характера, нямаща отношение към цялостната персона. Нещо като болен зъб, който непрестанно проверяваш с език, за да се убедиш, че още боли. 

Онова, което се случи на Радев, беше, че именно покрай този елемент на неговата персона се извърши неговата обратна метаморфоза. Отношението към Русия се оказа онзи носещ стълб, покрай който се структурира днешната му персона.  

Има ли цялата тази метаморфозна драма някаква политическа цел? 

Има, разбира се, и тази цел е ясна от радикалните изяви на неговото служебно правителство, стартирали от първия му ден. Заявката за „хаос и разруха“ в енергетиката бе очевиден анонс за възстановяване на крепостните отношения с Газпром, потвърден тия дни от цяла плеяда второстепенни фигури в управлението. Правителството очевидно ще саботира работата по интерконектора с Гърция, както стана ясно от появата в медиите на съответната министерска заповед (за която правителството излъга писмено, че не съществувала). След лавина от уволнения, върховете на държавната власт са окупирани от фигури, интимно свързани с режима на Борисов, както и (в енергийната сфера) от откровени радетели на интересите на Газпром. 

Как стигнахме до протест срещу президента?

Още в първите три дни на служебното правителство стана очевидно, че то е не само реваншистко, но и дълбоко реакционно, опитващо се да възстанови положението отпреди 2021 година. Злостната реторика, което то ползва по адрес на управлението на ПП, разкрива и по-дълбока цел: да бъде дискредитирана самата идея, че у нас може да съществува проевропейско, модерно, реформаторско управление. Да стане така, че никога да не се подредим, като равни, до останалите европейски народи, както изискваше от нас един разпопен карловски поп на име Васил Кунчев. 

Остава да виси със страшна сила единствено въпросът „Защо?“.

Изчезване поради самовлюбеност

Тук на помощ отново идват класическите гърци, както и испанският художник-сюрреалист Салвадор Дали. Иде реч за мита за Нарцис и за неговата трактовка от Дали в картината „Метаморфозата на Нарцис“.  

Митът гласи следното: Младежът Нарцис бил толкова красив, че непрекъснато покрай него се виели с предложения както девойки, така и младежи. Той обаче отказвал на всички. Нимфата Ехо така страдала от това отхвърляне, че направо се стопила от мъка. Останал жив единствено нейният глас. Тогава богинята Немесис, силно ядосана от тази случка, решила да отмъсти на Нарцис – накарала го да се погледне в едно езеро. Виждайки отражението си, Нарцис така се влюбил в себе си, че и той, като нимфата Ехо, се стопил от мъка. Това виждаме в известната картина на Дали: изчезване поради самовлюбеност. 

Това, мисля, се случи на Румен Радев.

Докато беше всеобщ любимец се огледа в огледалото на онези, които му се радваха. Очевидно реши, че оттук насетне те са длъжни да му се радват, каквото и да направи. А той направи метаморфоза, но – наопаки. Вече никой не си представя, че този човек може да лети. От него се очаква да пълзи. Но ако в историята с Нарцис е закодиран някакъв алгоритъм за неизбежна съдба, на Радев му предстои и нещо по-драматично. Да се разтопи. Да изчезне. 

Според мита, на мястото на разтопилото се тяло на Нарцис се появява невиждано дотогава цвете, нарцис, което е с нас и до днес. Интересно е какво ще се появи на мястото на Радев тогава, когато и той се разтопи и изчезне. Цвете – едва ли. Може би просто политологията ще се обогати, за някоя и друга година с нов термин: „синдромът Радев“.

“Синдромът Радев” – обратната метаморфоза на един президент

Източник: Дойче веле

“Тези хора бързат, защото имат някакъв план. И този план не включва обслужване на общото благо”, така проф. Евгений Дайнов коментира напрегнатата политическа обстановка в страната. Вчера пред президентството на “Дондуков” 2 се проведоха две демонстрации. Недоволството беше провокирано от решенията и позициите на служебното правителството относно природния газ.

Как стигнахме до протест срещу президента?

Ето какво написа Дайнов в личния си Facebook профил:

“Веднъж е случайност. Два пъти е съвпадение. Ако обаче има трети път – това е офанзива на врага” (стара военна мъдрост).

Да я приложим към служебните и техния главен летец:

1. Спират газовата връзка с Гърция.

2. Спират кандидатурата на България за ОИСР.

3. Обявяват, че могат да спрат Плана за възстановяване, т.е. парите от ЕС.

4. Второстепенни служебни фигури вече открито агитират против всеки газ, който не е от Газпром.

5. Уволниха шефа на данъчните.

6. Уволниха шефа на митниците.

7. Уволниха 25 от 28 областни управители и ги заместиха с военни и милиционери.

Пита се: ако още на третия път иде реч за офанзива на врага, какво да кажем след седмия път? А тия дни ще има осми, девети, десети…

Тези хора бързат, защото имат някакъв план. И този план не включва обслужване на общото благо.

Вън – и от властта, и от Отечеството.

Чемодан-вокзал-Москва.

Проф. Евгений Дайнов за служебния кабинет: Имат план, който не включва обслужване на общото благо

Източник: Evgenii Dainov/ ФБ

Време е да погледнем сериозно на конструкцията “другата гледна точка”. Подобен сериозен поглед ни връща в самото сърце на въпроса “Що е то журналистика”? Както често се случва, отговорът е заровен в генезиса на явлението, пише проф. Евгений Дайнов за Дойче веле.

Съвременната журналистика започва с лондонския вестник “Таймс”. Основан в края на 18-и век от останал без работа издател, първоначално това е търговски “лист”, съобщаващ новини и обяви от света на търговията, гарнирани с малко светска пикантерия. Не след дълго обаче времената стават бурни поради Френската революция, разразила се отвъд Ламанша. Взривообразни и съдбовни дебати текат в парламента, гласуват се мерки и закони.

Издателите на “листа” забелязват, че макар парламентът да публикува свой си “лист” с приетите мерки, както и с доводите на мнозинството, никой не чува доводите на опозицията, гласувала против. “Листът” сменя името си на “Таймс” и започва да публикува тези доводи, така че публиката да може да стигне до информирано политическо знание. От един лист се разгръща на четири, а после – на осем и на дванадесет страници. Започва да предлага новини – както вътрешни, така и външни, по подреден и систематизиран начин.

Как България може най-сетне да стане “нормална западна страна”

Ще рече: съвременната журналистика започва с две неща: появата на политиката на хартия, предназначена за масовата публика; представянето, пред публиката, на аргументацията на опонентите на властта, дотогава нечути. По тази причина в първите десетилетия на 19-и век вестникът се сдобива с прозвището “Гръмовержецът” (The Thunderer).

“Гледните точки”, за които няма място в медиите

На пръв поглед изглежда, че иде реч за “другата гледна точка”, но иде реч за друго: за информиране на публиката за позициите на легитимни нейни избраници в легитимно средище на властта. Появата на журналистиката върви ръка за ръка с появата на журналистическата дисциплина. Няма как по онова време в Лондон да цъфне някакъв пророк от Манчестър (да речем) и да започва да развива конспиративните си теории (не почиващи върху нищо легитимно) на страниците на “Таймс”. За носителите на такива “гледни точки” лондончани обособяват едно кьоше в Хайд парк, където въпросните пророци да произнасят речите си пред случайните минувачи.

С развитието на журналистиката се развива и сравнително новият жанр “коментар”. Той интерпретира новините, които са основани върху стриктно проверени факти. Едва след съгласието по фактите идва етапът на тяхното тълкуване. Ярък носител на този жанр става вестник “Гардиън”. През 1921 година, по случай стогодишнината от неговото основаване, тогавашният му главен редактор, писателят С.П. Сноу, прави разграничението между коментар и репортаж: “Коментарите са свободни; но фактите са свещени”.

“Нямаш свободата да имаш собствени факти”

Ще рече: алтернативни тълкувания може да има, но алтернативни факти – не. По-късно принципът на Сноу ще мутира в по-ясната сентенция: “Имаш свободата да имаш собствена гледна точка; нямаш обаче свободата да имаш собствени факти”. Не можеш срещу факта, че Хитлер нападна Полша през 1939 година, да изкараш “свой” алтернативен факт, че Полша е нападнала Хитлер. Не можеш да твърдиш, че Русия не е нападнала Украйна на 24 февруари 2022 година. Не можеш да твърдиш, че украинците са “нацисти”, след като в Украйна съществува многопартийна демокрация с легитимни избори, а не – една партия с всевластен фюрер отгоре.

Русия не е започнала “нищо сериозно” в Украйна, твърди Путин

Стриктното разделение на факти от мнения е отново въпрос на стриктна самодисциплина. Никой английски журналист, през 19-и и до средата на 20-и век, не може да си позволи да мине без такава самодисциплина, тъй като тя е мярата за джентълменство. Ако минеш границите, ако смесиш нещата, клубовете, в които членуваш, ще те обявят за не-джентълмен и кариерата ти свършва. Едва във втората половина на 20-и век се появява “жълтата преса”, в която всичко е размито и дори треторазряден пророк от Манчестър ще намира своите 15 минути слава в някой таблоид.

България: и след 1989 в плен на страхове, лъжи и “други гледни точки”

На България целият този еволюционен път, цялото това натрупване на опит, бе спестен. С отпадането на цензурата в последните седмици на 1989 година отпаднаха и всички вътрешни задръжки. С поколения, държани с вързани уста, вестниците изригнаха. Мишени се оказаха всички видове политици и всички видове политически идеи – т.е. идеи за общото благо. Единици бяха вестниците, които се опитваха да поддържат разделение между факти и коментари. Към датата на първите избори през лятото на 1990 година в медийния хор всичко се беше превърнало в страстна патетика, насочена срещу всички. В тази патетика потънаха всякакви разумни доводи и спорове, а на повърхността се изплискваше огромно количество емоции, страхове, предубеждения. Цялостното послание стана “всички са маскари”, което лиши едно току-що прохождащо общество от вярата, че може да проходи.

Още преди споменатите избори, масата медии приравни СДС, носителите на новата надежда, с БСП, пазителите на старата безнадеждност. И двете партии бяха обявени за “динозаври”, които е време да се махат, за да освободят място за “нови лица”; по онова време СДС беше на възраст 6 месеца.

Към 1992 година тази ранна патетика премина във високомерно подигравчийство. От “маскари” всички станаха смешници. Филип Димитров, първият демократичен премиер от поколения, се оказа смешен заради това, че говореше тихо, беше брадат и имаше очила. Неговите последователи бяха смешници, защото вярваха в невъзможни неща – като например, че България може да стане член на ЕС и на НАТО.

Отзад, зад това присмехулство, като хор в гръцка трагедия коментарите формираха образа на бъдещето като нещо страшно, ужасно и злокобно.

В продължение на години коментар след коментар завършваше с “и ще стане страшно”. Реформите бяха страшни, преходът беше страшен, демокрацията беше страшна, всяка задаваща се зима беше страшна, както и всяко лято. А след като бъдещето е страшно и, освен това, към него сочат някакви смешници, то най-добре е това бъдеще изобщо да не се случва – този извод си направиха българите и едва след като катастрофираха в хиперинфлацията се стегнаха да изберат правителството на Костов. Към който пък полетяха реплики от типа:

“Муха и правителство се убиват с вестник”.

Изчезнаха границите между истина и лъжа, между добро и зло

След това се обособиха, като островна група, онези медии, които отграничаваха факти от коментари и, освен това, бяха разбрали още един съвет на С.П.Сноу:

“Коментарът също трябва да бъде обект на самоналожени ограничения. Добре е човек да е откровен; но е още по-добре да бъде справедлив”. Срещу тези медии започна фронтална атака от страна на останалите, които окончателно изоставиха всякакви правила на журналистиката, т.е. на информирането на гражданите така, че те да могат да правят отговорни избори. При тази атака, преди вече десетина години, се появи убеждението, че всеки разполага със свободата да има “собствени факти”. Изчезнаха границите между нещата и явленията, между лъжа и истина, между добро и зло. И всичко стана позволено.

В крайна сметка целият този кален порой мутира в днешната зараза “другата гледна точка”, проникнала дори в медии, които не са част от калта. За да не се удавим в тази кал е необходимо да се върнем към началата на журналистиката и да поставяме въпроси като:

Тази гледна точка стъпва ли върху проверими факти? Нейният изразител легитимен ли е? Има ли репутацията на добросъвестен и честен? Могат ли неговите изводи и тези да бъдат проверени с общопризнати методи и инструменти?

Каква е задачата на журналистиката?

Работата на журналистиката не е да представя “всички гледни точки”. Това правят държачките на микрофони. Не всички гледни точки са равни по значение, легитимност и истинност. Разтварянето на всичко в еднообразна каша лишава обществото от усета за това кое е важно и кое – не. А в тази каша най-добре живеят насилниците. Където няма граница между легитимно и нелегитимно, регулатор става силата: аз съм по-силен, следователно моята версия за света е по-правилна. Именно този резултат целеше, например, Путин, когато започна да разтваря истината в блатото на хибридните атаки (друг е въпросът, че накрая не се оказа точно той най-силният).

Работата на журналистиката е да поднася на публиката легитимни и проверени информации, с цел да формира едно информирано и просветено общество, способно да гради бъдещето си на основата на отчленяването на важно от маловажно. Ако това е така – а то е така – няма как “земята е плоска” да бъде “друга гледна точка”. Както няма как медиите да стават рупор на лесно доказуеми лъжи от типа:

“НАТО е виновен за войната в Украйна”; “в държавата няма пари”; “Кирил Петков готви предателство по македонския въпрос”; “Истанбулската конвенция иска да ни превърне в трети пол”; “посолството на САЩ реди правителствата в България”; “в Украйна руснаците не разрушават градове”.

Лъжите водят до катастрофи

В САЩ лъжата на Тръмп, че е спечелил изборите от 2020 година, доведе до опит за метеж и до смъртта на хора. Там обаче различните форми на самоконтрол са достатъчно силни, за да укротят, в крайна сметка, ситуацията.

В България не е така. Разгулът на “другата гледна точка” може да доведе например до някакъв референдум за излизане от ЕС или от НАТО. И надъханото от “другата гледна точка” население да гласува “за”. Нещо такова вече видяхме в явлението “Брекзит”. Британските таблоиди, отвързали се от стандартите на журналистиката, докараха населението до онзи бяс, с който то гласува да напусне ЕС. В България, разбира се, повторението на подобно нещо би имало далеч по-крайни и катастрофални последствия.

Алтернативните факти = разврат на нравите

Всяка професия си има собствени правила на самодисциплина и на самоконтрол и това не е случайно. Самата дума profession произлиза от “публична декларация” на някакви ценности и добродетели. Описвайки мисията си, американската телевизия CNN прави следната публична декларация: “Да казваме истината в очите на властта. Да държим властта под контрола на публиката. Да държим политиците честни”.

Това е журналистика. Да поднасяш “друга гледна точка”, стъпила върху “алтернативни факти” – това не е журналистика, а разврат на нравите.

Разберете, лъжата не е друга гледна точка. Лъжата води до катастрофи

Източник: Дойче веле