“Синдромът Радев” – обратната метаморфоза на един президент

Превръщането на гъсеницата в пеперуда е класически пример за метаморфоза: нещо, което пълзи, се превръща в нещо, което лети. При Румен Радев метаморфозата е обратна. И вече е напълно завършена. Коментар на проф. Евгений Дайнов за Дойче веле.

Румен Радев е пример, макар необичаен, за онзи преход от едно състояние в друго, което наричаме метаморфоза. Това е внезапен преход на живи системи от едно състояние в друго, който преход е организиран около един елемент от старата система, покрай който се формира новата. Метаморфозата на гъсеницата в пеперуда е класически пример: един елемент на жизнената система „гъсеница“, т.е. тялото, остава и във варианта „пеперуда“. Но покрай този елемент е организирана една напълно нова система, способна да лети, вместо да пълзи.  

Обратната метаморфоза на Радев

Метаморфозата на Радев е необичайна, защото е наопаки. 

Беше време, когато Радев летеше, ярък и забележим отдалеч, над всенародния устрем за прекратяване на кошмарите от 1990-те години, въплътени в режима на Борисов. През 2020 година българите поискаха страната им да премине през метаморфоза, след която да се превърне от прашна и корумпирана ориенталска провинция в подредена европейска страна. В онзи момент Радев изпълни конституционното си задължение да олицетворява единството на нацията. 

Проф. Евгений Дайнов за служебния кабинет: Имат план, който не включва обслужване на общото благо

Радев: Привикването на Кирил Петков в прокуратурата е институционално изнудване
Булфото

Тогава, докато летеше отпред и отгоре, той се радваше на одобрението на БСП, на онези центристи, които се превърнаха в “Продължаваме промяната”, както и на историческите носители на европейската модерност в лицето на партиите, съставляващи “Демократична България”. 

Обединител на лявото, центъра и дясното; лицето на европейска България – какво повече му трябва на един държавен глава? Анализатори заговориха за „ерата Радев“. Още една малка крачка и той можеше да полети към статута на водещ европейски политик. 

Оказа се, обаче, че на Радев всичко това му идва малко прекалено. Трудно, оказа се, е да летиш. Всички те гледат, възхищават ти се, ръкопляскат ти. И искат да летиш все по-високо.  

Радев вече е сам

Има-няма две години по-късно, обратната метаморфоза на Радев е завършена. От всеобщ любимец, днес той е тежко изпокаран с всички. В остра конфронтация е с БСП, която на два пъти подкрепи кандидатурата му за президент. ПП и ДБ гледат на него като на чужд агент, обслужващ враждебни на страната интереси, закотвени в Кремъл. Най-тежко Радев е скаран с онези будни граждани, които го подкрепиха в борбата срещу Борисовия режим и гласуваха за него, осигурявайки му втори мандат. Именно те излезнаха на протест срещу неговото служебно правителство още на третия ден от неговото съществуване. 

След като беше добре дошъл във всеки политически разговор – ляв, центристки или десен, днес Радев е сам. Единствените негови възможни събеседници са ГЕРБ и ДПС – именно силите, които са носители както на мафиотския модел на управление до 2020 година, така и на руските интереси в България и региона. Не е случайно, че само ГЕРБ и ДПС се радват на неговото служебно правителство, тъй като именно те, окуражени от обратната метаморфоза на самия Радев, днес се надяват чрез неговото правителство да постигнат обратна метаморфоза и на България.  

Възникват очевидни въпроси: Какво се случи с Румен Радев? Има ли това случило се нещо някаква ясна, лесно описуема цел? И накрая – защо: какво, по думите на стария хит на група Диана Експрес, не му достигна? 

Отговорът на първия въпрос е лесен, тъй като се опира на цялата хилядолетна литература по темата „метаморфоза“. 

Каква е целта на политическата метаморфоза на Радев?

Още докато Радев беше любимец на всички, в системата на неговата личност имаше един обезпокоителен елемент: отношението към Русия, много наподобяващо отношението на руски крепостен селянин към своя господар. Дълго време този елемент изглеждаше като някаква аберация, слабост на характера, нямаща отношение към цялостната персона. Нещо като болен зъб, който непрестанно проверяваш с език, за да се убедиш, че още боли. 

Онова, което се случи на Радев, беше, че именно покрай този елемент на неговата персона се извърши неговата обратна метаморфоза. Отношението към Русия се оказа онзи носещ стълб, покрай който се структурира днешната му персона.  

Има ли цялата тази метаморфозна драма някаква политическа цел? 

Има, разбира се, и тази цел е ясна от радикалните изяви на неговото служебно правителство, стартирали от първия му ден. Заявката за „хаос и разруха“ в енергетиката бе очевиден анонс за възстановяване на крепостните отношения с Газпром, потвърден тия дни от цяла плеяда второстепенни фигури в управлението. Правителството очевидно ще саботира работата по интерконектора с Гърция, както стана ясно от появата в медиите на съответната министерска заповед (за която правителството излъга писмено, че не съществувала). След лавина от уволнения, върховете на държавната власт са окупирани от фигури, интимно свързани с режима на Борисов, както и (в енергийната сфера) от откровени радетели на интересите на Газпром. 

Как стигнахме до протест срещу президента?

Още в първите три дни на служебното правителство стана очевидно, че то е не само реваншистко, но и дълбоко реакционно, опитващо се да възстанови положението отпреди 2021 година. Злостната реторика, което то ползва по адрес на управлението на ПП, разкрива и по-дълбока цел: да бъде дискредитирана самата идея, че у нас може да съществува проевропейско, модерно, реформаторско управление. Да стане така, че никога да не се подредим, като равни, до останалите европейски народи, както изискваше от нас един разпопен карловски поп на име Васил Кунчев. 

Остава да виси със страшна сила единствено въпросът „Защо?“.

Изчезване поради самовлюбеност

Тук на помощ отново идват класическите гърци, както и испанският художник-сюрреалист Салвадор Дали. Иде реч за мита за Нарцис и за неговата трактовка от Дали в картината „Метаморфозата на Нарцис“.  

Радев поиска български самолети да охраняват въздушното ни пространство
Булфото

Митът гласи следното: Младежът Нарцис бил толкова красив, че непрекъснато покрай него се виели с предложения както девойки, така и младежи. Той обаче отказвал на всички. Нимфата Ехо така страдала от това отхвърляне, че направо се стопила от мъка. Останал жив единствено нейният глас. Тогава богинята Немесис, силно ядосана от тази случка, решила да отмъсти на Нарцис – накарала го да се погледне в едно езеро. Виждайки отражението си, Нарцис така се влюбил в себе си, че и той, като нимфата Ехо, се стопил от мъка. Това виждаме в известната картина на Дали: изчезване поради самовлюбеност. 

Това, мисля, се случи на Румен Радев.

Докато беше всеобщ любимец се огледа в огледалото на онези, които му се радваха. Очевидно реши, че оттук насетне те са длъжни да му се радват, каквото и да направи. А той направи метаморфоза, но – наопаки. Вече никой не си представя, че този човек може да лети. От него се очаква да пълзи. Но ако в историята с Нарцис е закодиран някакъв алгоритъм за неизбежна съдба, на Радев му предстои и нещо по-драматично. Да се разтопи. Да изчезне. 

Според мита, на мястото на разтопилото се тяло на Нарцис се появява невиждано дотогава цвете, нарцис, което е с нас и до днес. Интересно е какво ще се появи на мястото на Радев тогава, когато и той се разтопи и изчезне. Цвете – едва ли. Може би просто политологията ще се обогати, за някоя и друга година с нов термин: „синдромът Радев“.

“Синдромът Радев” – обратната метаморфоза на един президент

Източник: Дойче веле

Read more

Проф. Евгений Дайнов за служебния кабинет: Имат план, който не включва обслужване на общото благо

“Тези хора бързат, защото имат някакъв план. И този план не включва обслужване на общото благо”, така проф. Евгений Дайнов коментира напрегнатата политическа обстановка в страната. Вчера пред президентството на “Дондуков” 2 се проведоха две демонстрации. Недоволството беше провокирано от решенията и позициите на служебното правителството относно природния газ.

Как стигнахме до протест срещу президента?

Булфото

Ето какво написа Дайнов в личния си Facebook профил:

“Веднъж е случайност. Два пъти е съвпадение. Ако обаче има трети път – това е офанзива на врага” (стара военна мъдрост).

Да я приложим към служебните и техния главен летец:

1. Спират газовата връзка с Гърция.

2. Спират кандидатурата на България за ОИСР.

3. Обявяват, че могат да спрат Плана за възстановяване, т.е. парите от ЕС.

4. Второстепенни служебни фигури вече открито агитират против всеки газ, който не е от Газпром.

5. Уволниха шефа на данъчните.

6. Уволниха шефа на митниците.

7. Уволниха 25 от 28 областни управители и ги заместиха с военни и милиционери.

Пита се: ако още на третия път иде реч за офанзива на врага, какво да кажем след седмия път? А тия дни ще има осми, девети, десети…

Тези хора бързат, защото имат някакъв план. И този план не включва обслужване на общото благо.

Вън – и от властта, и от Отечеството.

Чемодан-вокзал-Москва.

Проф. Евгений Дайнов за служебния кабинет: Имат план, който не включва обслужване на общото благо

Източник: Evgenii Dainov/ ФБ

Read more

Разберете, лъжата не е друга гледна точка. Лъжата води до катастрофи

Време е да погледнем сериозно на конструкцията “другата гледна точка”. Подобен сериозен поглед ни връща в самото сърце на въпроса “Що е то журналистика”? Както често се случва, отговорът е заровен в генезиса на явлението, пише проф. Евгений Дайнов за Дойче веле.

БулФото

Съвременната журналистика започва с лондонския вестник “Таймс”. Основан в края на 18-и век от останал без работа издател, първоначално това е търговски “лист”, съобщаващ новини и обяви от света на търговията, гарнирани с малко светска пикантерия. Не след дълго обаче времената стават бурни поради Френската революция, разразила се отвъд Ламанша. Взривообразни и съдбовни дебати текат в парламента, гласуват се мерки и закони.

Издателите на “листа” забелязват, че макар парламентът да публикува свой си “лист” с приетите мерки, както и с доводите на мнозинството, никой не чува доводите на опозицията, гласувала против. “Листът” сменя името си на “Таймс” и започва да публикува тези доводи, така че публиката да може да стигне до информирано политическо знание. От един лист се разгръща на четири, а после – на осем и на дванадесет страници. Започва да предлага новини – както вътрешни, така и външни, по подреден и систематизиран начин.

Как България може най-сетне да стане “нормална западна страна”

Ще рече: съвременната журналистика започва с две неща: появата на политиката на хартия, предназначена за масовата публика; представянето, пред публиката, на аргументацията на опонентите на властта, дотогава нечути. По тази причина в първите десетилетия на 19-и век вестникът се сдобива с прозвището “Гръмовержецът” (The Thunderer).

“Гледните точки”, за които няма място в медиите

На пръв поглед изглежда, че иде реч за “другата гледна точка”, но иде реч за друго: за информиране на публиката за позициите на легитимни нейни избраници в легитимно средище на властта. Появата на журналистиката върви ръка за ръка с появата на журналистическата дисциплина. Няма как по онова време в Лондон да цъфне някакъв пророк от Манчестър (да речем) и да започва да развива конспиративните си теории (не почиващи върху нищо легитимно) на страниците на “Таймс”. За носителите на такива “гледни точки” лондончани обособяват едно кьоше в Хайд парк, където въпросните пророци да произнасят речите си пред случайните минувачи.

БулФото

С развитието на журналистиката се развива и сравнително новият жанр “коментар”. Той интерпретира новините, които са основани върху стриктно проверени факти. Едва след съгласието по фактите идва етапът на тяхното тълкуване. Ярък носител на този жанр става вестник “Гардиън”. През 1921 година, по случай стогодишнината от неговото основаване, тогавашният му главен редактор, писателят С.П. Сноу, прави разграничението между коментар и репортаж: “Коментарите са свободни; но фактите са свещени”.

“Нямаш свободата да имаш собствени факти”

Ще рече: алтернативни тълкувания може да има, но алтернативни факти – не. По-късно принципът на Сноу ще мутира в по-ясната сентенция: “Имаш свободата да имаш собствена гледна точка; нямаш обаче свободата да имаш собствени факти”. Не можеш срещу факта, че Хитлер нападна Полша през 1939 година, да изкараш “свой” алтернативен факт, че Полша е нападнала Хитлер. Не можеш да твърдиш, че Русия не е нападнала Украйна на 24 февруари 2022 година. Не можеш да твърдиш, че украинците са “нацисти”, след като в Украйна съществува многопартийна демокрация с легитимни избори, а не – една партия с всевластен фюрер отгоре.

Русия не е започнала “нищо сериозно” в Украйна, твърди Путин

Стриктното разделение на факти от мнения е отново въпрос на стриктна самодисциплина. Никой английски журналист, през 19-и и до средата на 20-и век, не може да си позволи да мине без такава самодисциплина, тъй като тя е мярата за джентълменство. Ако минеш границите, ако смесиш нещата, клубовете, в които членуваш, ще те обявят за не-джентълмен и кариерата ти свършва. Едва във втората половина на 20-и век се появява “жълтата преса”, в която всичко е размито и дори треторазряден пророк от Манчестър ще намира своите 15 минути слава в някой таблоид.

България: и след 1989 в плен на страхове, лъжи и “други гледни точки”

На България целият този еволюционен път, цялото това натрупване на опит, бе спестен. С отпадането на цензурата в последните седмици на 1989 година отпаднаха и всички вътрешни задръжки. С поколения, държани с вързани уста, вестниците изригнаха. Мишени се оказаха всички видове политици и всички видове политически идеи – т.е. идеи за общото благо. Единици бяха вестниците, които се опитваха да поддържат разделение между факти и коментари. Към датата на първите избори през лятото на 1990 година в медийния хор всичко се беше превърнало в страстна патетика, насочена срещу всички. В тази патетика потънаха всякакви разумни доводи и спорове, а на повърхността се изплискваше огромно количество емоции, страхове, предубеждения. Цялостното послание стана “всички са маскари”, което лиши едно току-що прохождащо общество от вярата, че може да проходи.

БулФото

Още преди споменатите избори, масата медии приравни СДС, носителите на новата надежда, с БСП, пазителите на старата безнадеждност. И двете партии бяха обявени за “динозаври”, които е време да се махат, за да освободят място за “нови лица”; по онова време СДС беше на възраст 6 месеца.

Към 1992 година тази ранна патетика премина във високомерно подигравчийство. От “маскари” всички станаха смешници. Филип Димитров, първият демократичен премиер от поколения, се оказа смешен заради това, че говореше тихо, беше брадат и имаше очила. Неговите последователи бяха смешници, защото вярваха в невъзможни неща – като например, че България може да стане член на ЕС и на НАТО.

Отзад, зад това присмехулство, като хор в гръцка трагедия коментарите формираха образа на бъдещето като нещо страшно, ужасно и злокобно.

В продължение на години коментар след коментар завършваше с “и ще стане страшно”. Реформите бяха страшни, преходът беше страшен, демокрацията беше страшна, всяка задаваща се зима беше страшна, както и всяко лято. А след като бъдещето е страшно и, освен това, към него сочат някакви смешници, то най-добре е това бъдеще изобщо да не се случва – този извод си направиха българите и едва след като катастрофираха в хиперинфлацията се стегнаха да изберат правителството на Костов. Към който пък полетяха реплики от типа:

“Муха и правителство се убиват с вестник”.

Изчезнаха границите между истина и лъжа, между добро и зло

След това се обособиха, като островна група, онези медии, които отграничаваха факти от коментари и, освен това, бяха разбрали още един съвет на С.П.Сноу:

“Коментарът също трябва да бъде обект на самоналожени ограничения. Добре е човек да е откровен; но е още по-добре да бъде справедлив”. Срещу тези медии започна фронтална атака от страна на останалите, които окончателно изоставиха всякакви правила на журналистиката, т.е. на информирането на гражданите така, че те да могат да правят отговорни избори. При тази атака, преди вече десетина години, се появи убеждението, че всеки разполага със свободата да има “собствени факти”. Изчезнаха границите между нещата и явленията, между лъжа и истина, между добро и зло. И всичко стана позволено.

В крайна сметка целият този кален порой мутира в днешната зараза “другата гледна точка”, проникнала дори в медии, които не са част от калта. За да не се удавим в тази кал е необходимо да се върнем към началата на журналистиката и да поставяме въпроси като:

Тази гледна точка стъпва ли върху проверими факти? Нейният изразител легитимен ли е? Има ли репутацията на добросъвестен и честен? Могат ли неговите изводи и тези да бъдат проверени с общопризнати методи и инструменти?

Каква е задачата на журналистиката?

Работата на журналистиката не е да представя “всички гледни точки”. Това правят държачките на микрофони. Не всички гледни точки са равни по значение, легитимност и истинност. Разтварянето на всичко в еднообразна каша лишава обществото от усета за това кое е важно и кое – не. А в тази каша най-добре живеят насилниците. Където няма граница между легитимно и нелегитимно, регулатор става силата: аз съм по-силен, следователно моята версия за света е по-правилна. Именно този резултат целеше, например, Путин, когато започна да разтваря истината в блатото на хибридните атаки (друг е въпросът, че накрая не се оказа точно той най-силният).

Работата на журналистиката е да поднася на публиката легитимни и проверени информации, с цел да формира едно информирано и просветено общество, способно да гради бъдещето си на основата на отчленяването на важно от маловажно. Ако това е така – а то е така – няма как “земята е плоска” да бъде “друга гледна точка”. Както няма как медиите да стават рупор на лесно доказуеми лъжи от типа:

“НАТО е виновен за войната в Украйна”; “в държавата няма пари”; “Кирил Петков готви предателство по македонския въпрос”; “Истанбулската конвенция иска да ни превърне в трети пол”; “посолството на САЩ реди правителствата в България”; “в Украйна руснаците не разрушават градове”.

Лъжите водят до катастрофи

В САЩ лъжата на Тръмп, че е спечелил изборите от 2020 година, доведе до опит за метеж и до смъртта на хора. Там обаче различните форми на самоконтрол са достатъчно силни, за да укротят, в крайна сметка, ситуацията.

В България не е така. Разгулът на “другата гледна точка” може да доведе например до някакъв референдум за излизане от ЕС или от НАТО. И надъханото от “другата гледна точка” население да гласува “за”. Нещо такова вече видяхме в явлението “Брекзит”. Британските таблоиди, отвързали се от стандартите на журналистиката, докараха населението до онзи бяс, с който то гласува да напусне ЕС. В България, разбира се, повторението на подобно нещо би имало далеч по-крайни и катастрофални последствия.

iStock
Алтернативните факти = разврат на нравите

Всяка професия си има собствени правила на самодисциплина и на самоконтрол и това не е случайно. Самата дума profession произлиза от “публична декларация” на някакви ценности и добродетели. Описвайки мисията си, американската телевизия CNN прави следната публична декларация: “Да казваме истината в очите на властта. Да държим властта под контрола на публиката. Да държим политиците честни”.

Това е журналистика. Да поднасяш “друга гледна точка”, стъпила върху “алтернативни факти” – това не е журналистика, а разврат на нравите.

Разберете, лъжата не е друга гледна точка. Лъжата води до катастрофи

Източник: Дойче веле

Read more