Къде са днес българските интелектуалци и каква позиция заемат спрямо Русия и войната?

“Вазов и Стамболов са се изказвали много критично за руската имперска и колониална политика”, припомня пред Deutsche Welle поетът Йордан Ефтимов. Къде са българските интелектуалци днес? И каква позиция заемат спрямо Русия и войната? Интервю на Александър Андреев.

Вие отлично познавате вътрешния живот, настроенията и дискусиите на българските интелектуални и културни елити – както назад в историята, така и днес. Как се отнасят писателите, артистите, хората на изкуството и културата към войната на Русия срещу Украйна?

Йордан Ефтимов: Не можем да очакваме кой знае колко от българските интелектуалци – не само по отношение на Украйна, но и изобщо, за случващото се в големия свят. Не толкова заради липсата на желание или на рефлексия, колкото заради специфичната позиция, в която те са поставени в българските медии. Българските интелектуалци смятат, че са изпълнили гражданския си дълг, когато веднъж се изкажат в социалните мрежи.

Тази илюзия активно се поддържа особено от онези интелектуалци, които обслужват определени политически сили.

Ще завие ли България обратно към Русия

А какво друго могат да направят интелектуалците?

Йордан Ефтимов: Няма много какво друго да направят, тъй като медиите от доста време са блокирали възможността на българските интелектуалци да се изказват. Един от най-големите проблеми на българската социална среда е не толкова липсата на информираност за събитията по света, макар че тази липса си е факт – българите не са информирани дори за случващото се в съседните страни, камо ли в Европа и по света.

По-страшното е, че има дежурни “интелектуалци”, които винаги взимат думата.

Дайте няколко имена.

Йордан Ефтимов: Да, след малко, но първо да уточня, че в България често пъти като интелектуалци се маркират съвършено произволни хора – спортисти, шоумени, астролози, телевизионни гадателки дори. За това много съм говорил с моите студенти в НБУ: някак си се смята, че щом си в състояние да направиш някакво диференцирано и по-критично изказване, ти си интелектуалец. Истинските интелектуалци все пак получиха възможност да се изкажат, поне в началото на войната. Те го направиха някак много предпазливо, внимателно и пацифистки.

Един Георги Господинов, например, който – слава богу – вече има много добро място в българското медийно пространство, се обяви срещу войната, която за него била абсолютно неочаквана, той разказа как не можел да обясни на порасналата си вече дъщеря, че в Европа се случва подобно нещо. Или един Стефан Цанев, който се обяви срещу войната на 25 април с думите: “Политиците на Русия извършват огромен грях към собствения си народ.” Но с уговорката, че не бил русофоб.

Войната завари интелектуалците неподготвени.

А кои са дежурните говорители, за които споменахте?

Йордан Ефтимов: Всъщност няма да им споменавам имената, за да не им правя допълнителна реклама. Да речем треньор по художествена гимнастика, който до ден-днешен се изказва по всякакви политически и културни теми или разни астролози като Алена, които веднага бяха пуснати…

Да, нека не им правим повече реклама. Вие като познавач на българската интелектуална история, виждате ли някакви исторически паралели?

Йордан Ефтимов: Ние непрекъснато биваме вкарвани в идеята, че има някакви ако не изконни, то поне традиционни нагласи у българите, които предопределят позициите им към войната в Украйна. Това е социологически и антропологически невярно. Аз познавам хора, които са едновременно възхитени от така наречената “военна мощ” на Русия, но и от BMW-тата, които смятат за най-добрите автомобили в света, а редом с това залитат и по някакви японски или китайски традиции или митове. Всичко това може да съжителства в съзнанието на един човек и затова си мисля, че когато се заема някаква голяма позиция – каквато е отношението към Русия и към тази война, това съжителства с редица други фактори. Например, отношението към религията, отношението към семейството, ако щете отношението към пандемията.

Целият този конгломерат е особено видим при една определена категория хора.

Прекарвам лятото в един малък град, Трявна, и тук общувам с хора, които са сред будните жители на малкия град. Да вземем едно семейство, в което съпругът е член на МЕНСА, с висок коефициент на интелигентност, а съпругата му работи в местния музей. Любопитни, любознателни хора, но живеещи в провинцията. Чуждият език, който владеят, е руски, те са вече шейсет и няколко годишни и гледат руските тв-канали, защото това могат да разберат – и са изцяло под влияние на тази пропагандна машина, която явно работи. Не по адрес на тези уважавани от мен хора тук искам да цитирам любимото си остроумие от Туитър: “Единственото високоточно оръжие на Русия е телевизорът. Поразява мозъка дори когато той отсъства.”

Да се върнем към историческите паралели. Струва ми се, че в началото на 1990-те години българите реагираха по сходен начин на войните при разпадането на Югославия: масово с цинично безразличие към жертвите и с масова подкрепа за Сърбия, която си беше агресор. Доста прилича на днешната реакция…

Йордан Ефтимов: Абсолютно беше така! Но то пак беше благодарение на “работата” на пропагандата.

Тогава в полза на Сърбия, сега – на Русия. Доколко сериозно и реално е това прословуто разделение между русофили и русофоби в България?

Йордан Ефтимов: Аз смятам, че такова разделение всъщност няма, но то постоянно се внушава от партиите и съответните медии. Аз не знам кои всъщност са русофобите. Но знам, че за руската имперска и колониална политика много критично са се изказвали и Иван Вазов, и Стамболов..

… и Захари Стоянов, и Раковски…

Йордан Ефтимов: Точно така, на практика всички. Няма изявен български писател или социално значима личност през всичките тези години, който да не е забелязал империализма и колониализма на Русия.

Тоест, казвате, че няма русофобия, а има неприемане и съпротива срещу руския империализъм и колониализъм, така ли?

Йордан Ефтимов: Точно така! И обратно: русофилията също е силно преувеличена. Аз смятам, че пословичната руска култура и най-вече руската литература наистина са били много важни за българите през Възраждането и първите години след Освобождението, защото руският език е бил достъпният за тях език, лингва франка. Всъщност руската култура стои съвсем наравно с образците на западноевропейската култура и литература. И много българи, особено сред добре образованите, осъзнават, че образците на руската култура са в крайна сметка реплика, повторение на западноевропейски модели.

Интелектуалците в Балтийските държави, например, също дълго време бяха в руското интелектуално пространство. Защо днес те, а особено интелектуалците в Полша, застават на толкова ясни и отчетливи позиции към войната, докато българските се колебаят?

Йордан Ефтимов: Причината са връзките на съответното общество с европейските общества, с европейските културни и социални мрежи. Смятам, че ние, българите, все още продължаваме да сме оттатък Желязната завеса. Да вземем един Питър Померанцев, който е старши сътрудник в Лондонското училище по икономика. Пише за “Лондон Ревю ъф Букс”, “Атлантик”, “Файненшъл Таймс”. Автор на книгите “Нищо не е истина и всичко е възможно” и “Това не е пропаганда”, които са много важни за съвременния дебат и за състоянието на медиите в Европа и особено в Русия, обаче ги няма на български. От него нищо не е преведено като цяла книга.

Но затова пък на български излязоха книгите на Дугин…

Йордан Ефтимов: Да. Слава богу, издадоха и “Всички са свободни: Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо” на Михаил Зигар – за историята на Русия през 1990-те години. Искам да кажа, че ние в България просто не сме в час с това, което е сериозният дебат по света. Ето, вижте, когато на дневен ред излезе въпросът за газа, българските интелектуалци, политици, общественици много бързо забравиха, че става дума за едно оръжие в тази война. Защото това е акцентът в Европа.

А тук започнаха да обсъждат въпроса за цената на газа! Разликата с Балтийските страни е абсолютно фундаментална, тя не може да бъде наваксана. Трябва да се сравняваме по-скоро със сърбите. Но ето, дори в една Сърбия писатели като Светислав Басара имат постоянни колонки. Примерно в “Данас”, в които непрекъснато атакуват и собствения национализъм, и собствените травми от миналото.

Между другото, травмите от миналото са много ключови за разбиране на ситуацията.

Балтийските републики премахнаха и премахват паметниците на Съветската армия. Това се случва обаче с дебат. В Полша преди 8 години имаше проект за паметник, показващ как съветски войник изнасилва бременна жена. В крайна сметка в дебата се реши да не се издига такъв паметник. Мнозинството беше наясно с жестокостите на Съветската армия, но същевременно осъзнаваше, че такъв паметник ражда омраза. А при нас целият дебат за паметниците на Съветската армия някак се движи в сбъркан коловоз.

Трябва да говорим за друго: защо трябва да се премахнат тези паметници? Дали само защото са грозни? Ние сме извън съвременната дискусия, която поставя една такава война в контекста на един просвещенски и пост-просвещенски дебат. В Европа се говори за това, че украинците след толкова много години днес искат да имат своя собствена държава. Говори се за руския колониализъм, например в Кавказ. В България едва наскоро се сетихме, че през август 2008 Русия води завоевателна война в Грузия – и че многократно е извършвала пред очите на света такива завоевателни действия.

И накрая: завършвате стихосбирка, посветена на войната. Но дали на една война трябва да се посвещават стихове?

Йордан Ефтимов: Убеден съм, че могат да се посвещават и трябва да се посвещават. Първо, войната непрекъснато съпътства човечеството. Ние просто сме си правили страхотни илюзии, че вече е отминало времето на войните. За съжаление явно човешкото общество просто винаги живее с войната. И второ, бъдещата ми книга няма да е просто за войната. Тя е за това как възприемаме войната през тези социални мрежи, през видеата, през снимките. Това са усилващи, умножаващи ефекти, едни криви огледала. Всъщност ужасът е именно в това наблюдаване на войната, което сякаш носи някакво удоволствие…

Морбидно, навярно мазохистично удоволствие.

Йордан Ефтимов: Точно така, това е чист мазохизъм. Ти уж си в час, но същевременно знаеш, че от теб нищо не зависи.

Източник: Deutsche Welle

Къде са днес българските интелектуалци и каква позиция заемат спрямо Русия и войната?

Read more