Автор: Ангел Иванов 

Взимам си бира и сандвич и присядам на пейка пред оградката, опасла Исполина. Тя е едновременно граница и разделител, но и маркер за съхраненото величие. И Той е такъв –противоречив: пери се застрашително в небето, но и някак приобщава под клонестата си прегръдка; крещи беззвучно от безсилие, но и свидетелства за себе си и света, който е минал и минава като река под него…

Това е най-старото живо дърво в България и вероятно най-старото широколистно в цяла Европа, на близо 1700 години. Точно така, по-стар е от Византия. А на една сивкава стена наблизо има красноречив надпис:

"Когато Иван-Асен е царувал, дъбът е бил на 9 века."

На друга фасада е изрисувана следната сцена: св. Атанасий Велики, приклекнал, посява Дъба. Наистина преданието е такова. А и годините действително съвпадат. Александрийският светител, преборил арианската ерес, се завръща от Сердикийския църковен събор (343 – 344 г.) обратно към своите земи, но остава известно време близо до Берое (днес Стара Загора), където основава и манастир – сега “Св. Атанасий“ до село Златна Ливада, Чирпанско.

Така че съвсем му прилича му на този Дъб да бъде Стълб и Крепило на Истината и Правдата.

И аз го наблюдавам. Е, малко ме е срам, като се улавям, че надигам стъкленото шише и нагъвам лакомо сандвича, но нека – нека помним, че сме нищожни преминаващи консуматори за кратко. Пред величието можем да бъдем само временни. Така е добре. Това е нашата малка тъжна победа. Да бъдем мимолетни и да съзерцаваме непреходното.

В много култури дъбът е свещено дърво. Той е Дървото на Живота. Световното Дърво. Древните римляни смятали дъба за нещо изключително – корона от листата му била атрибут на управителите. Подобно отношение имат и келтите. А какво да кажем за славянското езическо божество, свързано и с нашите земи и история – гръмовержеца Перун също е атрибутиран с неизменния Дъб. Та чак и ние самите днес. Бъдникът, който задружно и заветно подготвяме за огнището или камината в бащината къща в нощта на Христовото Рождество, е именно от дъбово дърво.

С клонки от дъб се препасва кръстът, да не боли по време на жътва.

От дъб се правят още бухалката за пране и кобилицата.

Ами дъбовите бъчви, най-надеждната среда за виното, позната не само у нас, но и по целия свят!?

Ами Дядо-Вазовият “Дъб“, дето …

"… Застарял. Но дойде пролет мила,
в дъб де буди нова младост, сила:

Разшуми се, с песни загърмява,
пусто поле пак развеселява."

Да, Дъбът е част от българския бит и душевност. И в тази връзка – малко история от последните десетилетия (това звучи като нищо работа на фона на тези 1700 лета!). В края на 60-те години се счупва най-дебелият клон на дървото от северната страна, след което е извършено укрепване на хоризонталните клони с дървена, а по-късно и със стоманена конструкция. От огромната му корона към момента само един от клоните му продължава да зеленее. Когато през 80–те започва да съхне, вследствие нападението на гъсеници, учените го укрепяват и ограждат. В момента исполинът се бори със стръв за живота си, половината от него изсъхва, но по другата тече живот и там където соковете са жизнени, се увива бръшлян. Специалистите казват, че дъбът се самовъзстановява.

Всичко това звучи познато и води до неизбежни асоциации. Гербът също помага. Щит, а от двете му страни – лъвове-щитодръжци. Над него – царска корона, а под него – постамент с ДЪБОВИ клонки със златни плодове (жълъди). Останалото е ясно…

Дъбът изобщо и този Дъб в частност, защото той е “Най-Дъб“ от всички всякога, е образ на българското. Нещо повече, този Дъб е България.

Скършен, но не прекършен. С метални установки и захвати, поддръжки и шини, като че воден от някакъв шантав кукловод, но неумиращ, робокоп някакъв, не!, Терминатор, Арни!, който винаги се завръща, от миналото и бъдещето, хилядолетия наред. Повехнал, но прокарал зелената линия на живота. Докторите в интензивното постоянно вписват нов час на смъртта, патоанатомите вадят тефтерите и скалпелите, но той упорито се жегва и заживява отново и отново …

А когато минах от другата страна, зад него, видях в огромния му корпус дъсчена вратичка към кухото туловище, поставена незнайно кога, от незнайно кого. И си представих как всички сме деца на тоя Дъб, на Тая България и век след век си играем по нея, крием се, катерим се, шмугваме се на сухо да се посмеем и да поплачем тайно, да се поцелуваме и така нататък. Видях нашата не само национална, но и чисто човешка история.

Накрая ми остана да бръкна между тревите и да събера няколко жълъдчета. Зелено-кафеви младенчета, с маниерни и красиви шапчици, творения на Твореца. Положих ги в дланта си и си казах, че и ей тия малките са огромни. Че са отломки от Нашата България. Българии на длан. Прибрах ги във вътрешния си джоб до сърцето, ще ги занеса в дома си, до леглото, до книгите, до иконите, за да помня…

И си спомних, докато ги гледах в треперещата ми ръка… Спомних си онова, което се чува на спусната завеса от олтара по време на Светата Литургия, малко преди хлябът и виното да се преосъществят в Тяло и Кръв Христови… Тогава служещият свещеник възглася отвътре:

"Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко."

Многовековният Дъб се намира в центъра на село Гранит, община Братя Даскалови, на около 45 км от Стара Загора. Не пропускайте да го посетите!