Последният сезон на "Игра на тронове" предизвика публично недоволство, което завърши с петиция, подписана от почти 1 милион възмутени зрители, които искат римейк на целия сезон. 

Самата ярост на дебата  бе доказателство, че идеологическите залози са високи, твърди словенският писател, философ и социолог Славой Жижек в своите разсъждения относно края на сериала.

"Недоволството бе породено от няколко фактора: лош сценарий (заради желанието за по-бързо прекратяване на поредицата, действията бяха доста прибързани), лошо развитие на персонажите (превръщането на Денерис в „Лудата кралица“ не е оправдано развитие на персонажа й) и още много други.

Един от малкото интелигентни гласове в дебата беше този на автора Стивън Кинг, който отбеляза, че недоволството не е породено от лошия край, а от факта, че самият край е настъпил. В нашата епоха на сериали, които всъщност биха могли да продължат безкрайно, идеята за край на една история е сякаш непонятна.

Вярно е, че заради бързината, действията в сериала имаха странна логика, която не нарушава правдоподобното развитие на персонажите, а по-скоро наративните презумпции на един телевизионен сериал. 

В последния сезон, те се изразяват в подготовката за битка и траур и разруха след самата битка, което определено е много по-реалистично за мен от обичайните готически мелодраматични сюжети.

Сезон осем ни показа общо три последователни битки. 

Първата е между човечеството и Белите бродници предвождани от Нощния крал, втората между двата най-влиятелни рода в Уестерос – злите Ланистъри и добрите Старки, а третата бе конфилкът между Денерис, Джон, Санса и Аря.

Ето защо тези битки следваха логичния път от външна опозиция към вътрешно разделение. 

След поражението на армията на мъртвите и победата срещу Ланистърите бяхме свидетели на борбата на Старките срещу Денерис, което в крайна сметка бе традиционното "добро" (Старките) срещу "злото" (Денерис) и Джон, който така благородно защити своя род и останалото население от Денерис, се превърна в нов тип лидер – един вид прогресивен бонапартист, действащ от името на непривилигерованите.

Въпросите, които произлизат от последния конфликт обаче са следните: трябва ли бунтът срещу тиранията да е само борба за връщането на стария йерархичен ред или трябва да е борба, която в крайна сметка да доведе до нова управленска система, която така силно е необходима? Отговорът е, че финалът съчетава отхвърлянето на радикална промяна със стар анти-феминистки мотив на Вагнер. 

За него няма нищо по-отвратително от жена, която се намесва в политическия живот, водена от желанието за власт, защото за разлика от мъжката амбиция, жената иска власт, за да задоволи собствените си интереси или още по-лошо – капризи, като в същото време е неспособна да възприеме смисъла на държавната политика.

Същата женственост, която в кръга на семейството се изразява в силата на безвъзмездната любов и защита се превръща в лудост, когато бива проявявана към обществени и държавни проблеми. 

Спомнете си диалога между Джон и Денерис "Игра на тронове", когато тя му заяви, че ако хората не могат да я обичат като кралица, тогава трябва тя трябва да царува посредством страх. Точно това е неудобният, вулгарен аргумент на сексуално неудовлетворената жена, която избухва в разрушителна ярост.

Нека погледнем и от другата страна – какво можем да кажем за геноцидните изблици на Денерис ? Може ли безмилостното убийство на хиляди невинни хора в Кралски чертог да бъде оправдано като необходима стъпка към универсалната свобода? 

На този етап трябва да си пропомним, че сценарият все пак е написан от двама мъже.

Денерис в образа на "Лудата кралица" определено е мъжка фантазия и критиците бяха прави, когато изтъкнаха, че нейният психологически срив не е оправдан.  Образът на Денерис, която има яростно изражение, лети върху дракон и безпощадно изгаря къщи и хора, показва патриархалната идеология и страха от политически силна жена.

Съдбата и на другите влиятелните жени в "Игра на тронове" също се вписва в този ред на мисли.

Дори ако добрата Денерис бе спечелила и унищожила лошата Церсей, властта рано или късно щеше да я поквари. Аря, която спаси всички, след като уби Краля на нощта също изчезна, плавайки на запад от Уестерос.

Остана само Санса, като кралица на вече автономния Север. 

Тя е от вида жени, които днешният капитализъм обича, защото съчетава женската нежност и разбиране с добра доза интриги и така напълно се вписва в новото управление на Уестерос.

Това маргинализиране на женския пол е ключов момент от общия либерално-консервативен урок, който научихме в края на историята – революциите ще се объркат и ще донесат със себе си нова тирания или както каза Джон на Денерис:

"Хората, които те следват знаят, че ти успя да направиш нещо невъзможно. Може би това им помага да вярват, че можеш да постигнеш и други невъзможни неща, като например свят, който е по-различен от развалината, в която живеем. Използвайки обаче дракони, за да разрушаваш замъци и да изгаряш градове до основи, не те прави по различна от другите тирани"

Следователно, Джон уби от любов единствения персонаж в поредицата, който наистина се бореше за нещо ново, за нов свят, който би сложил край на старите несправедливости, но уви накрая се превърна в това, срещу което се бореше.

Правосъдието надделя, но какво изобщо е това правосъдие? 

Новият крал на Уестерос е Бран, който е осакатен, всезнаещ и не иска нищо, следвайки безмислената теза на сериала, че най-добрите владетели са тези, които не искат власт.  Подигравателният смях, който възниква, когато Сам Тарли предложи по-демократични избори за крал обяснява всичко много по-добре от думите ми.

Не може да не се отбележи и фактът, че най-лоялните хора на Денерис са по-разнообразни – нейният военен командир е чернокож, нейната най-добра приятелка бе чернокожа, а да не забравяме и Дотраките, докато всички нови владетели на Уестерос са белокожи.

Е, вече радикалната царица, която искаше повече свобода за всички, независимо от социалното им положение и раса е елиминирана, а нещата още веднъж ще се върнат постарому."

Източник: My Heart Will Go On