На пресконференция, проведена миналата седмица от активистите за климата от Extinction Rebellion, журналисти настояха организаторите да проверят дали целите им са реалистични. Те призоваха, например, въглеродните емисии в Обединеното кралство да бъдат намалени до нула до 2025 г. Не би ли било по-добре, ако преследваме по-реалистични цели?

"По-меките" цели могат да бъдат политически реалистични, но те са физически нереалистични. Само промяна, съизмерима с мащаба на нашите екзистенциални кризи, има някаква възможност да предотврати ужаса. Безпроцедентният реализъм ни доведе до тази бъркотия. И няма да ни измъкне.

Публичните фигури говорят и действат така, сякаш промените в околната среда ще бъдат линейни и постепенни. Но системите на Земята са изключително сложни, а сложните системи не реагират на натиска по линейни начини. Когато тези системи взаимодействат (защото атмосферата, океаните, земната повърхност и формите на живот не стоят спокойно, за да правят проучванията по-удобни), реакциите им стават непредвидими. Малките смущения могат да доведат до огромни щети.

Нито една от многото системи или процеси за подпомагане на живота, от които зависим – почви, водоносни слоеве, валежи, ледове, ветрове и течения, опрашване, биологично изобилие и разнообразие – не трябва да се провалят. Защото тогава къщата от карти ще се срути.

Но нека не твърдим, че такъв колапс е вече неизбежен или че съизмеримият отговор е технически или икономически невъзможен. Когато САЩ се присъединиха към Втората световна война през 1941 г., те замениха цивилната икономика с военна икономика в рамките на месеци. Много неща се случат за броени седмици.

Но проблемът е политически. Очарователен анализ на професора по социални науки Кевин Маккей сочи, че олигархията е по-фундаментална причина за разпадането на цивилизациите, отколкото социалните проблеми или търсенето на енергийни източници. Контролът от олигарсите, твърди той, пречи на рационалното вземане на решения, защото краткосрочните интереси на елита са коренно различни от дългосрочните интереси на обществото. Това обяснява защо миналите цивилизации са се сринали "въпреки наличието на културното и технологично ноу-хау, необходимо за решаване на техните кризи". Икономическите елити, които се възползват от социалната дисфункция, блокират необходимите решения.

Олигархичният контрол върху богатството, политиката, медиите и обществения дискурс обяснява изчерпателния институционален неуспех, който ни тласка към бедствие. Помислете за Доналд Тръмп и кабинета му от милионери; влиянието на братята Кох във финансирането на правозащитни организации; империята Мърдок и нейния огромен принос в отричането на науката за климата; или нефтените компании, чието лобиране предотвратява по-бързото преминаване към нови технологии.

Обществените радио- и телевизионни разпространители систематично изключват новините за проблемите на околната среда, като същевременно позволяват на лобисти да манипулират обществения дискурс и да отричат това, пред което сме изправени. Академиците също нерядко си премълчават, водени от личните си интереси и страхове.

Понякога изглежда така, сякаш натрупващите се доказателства нямат място в съзнанието ни. Десетилетия на институционална неефективност гарантира, че само "нереалистични" предложения – възстановяването на икономическия живот с незабавен ефект – сега имат реалистичен шанс да спрат смъртоносната спирала, в която се намира планетата ни. И само хората, които стоят извън провалените институции, могат да положат тези усилия.

Две задачи трябва да бъдат изпълнени едновременно: да се хвърлим на възможността да предотвратим колапса и да се подготвим за вероятния неуспех на тези усилия. И двете задачи изискват пълно преразглеждане на отношенията ни с живата планета.

И тъй като не можем да се спасим, без да се противопоставяме на олигархичния контрол, борбата за демокрация и правосъдие и борбата срещу разрушаването на околната среда са едно и също. Не позволявайте на онези, които са предизвикали тази криза, да определят границите на политическите действия. Не позволявайте на онези, чието мислене ни доведе в тази бъркотия, да ни казват какво може и не може да бъде направено.
 

Джордж Монбайът, Гардиън