По паветата на София се упражнява кой ли не и от какви ли не посоки, та направо се иска смелост човек да вземе думата.

Явно дълго търсената изкупителна жертва за проблемите на прекомерно разрасналата се столица бе най-сетне намерена в лицето на малките сиви (сиенитни, а не гранитни – както погрешно твърдят мнозина) блокчета. Този път поне жълтите павета бяха оставени на мира (защо ли? – също интересен въпрос).

Накратко, паветата се оказаха „виновни“. А „безумните следствия“ от съществуването им се описват горе-долу с такива аргументи:

А) Екологични. Високите нива на замърсяване, които непрекъснато се достигат и никога не отминават, се дължат на фините прахови частици, събиращи се между паветата. Значи паветата са виновни.

НА СТОЛИЧНИЯ БУЛ. "ДОНДУКОВ" НАПРАВИХА РЕМОНТ НА РЕМОНТА, РЕЗУЛТАТЪТ Е ПОТРЕСАВАЩ (ВИДЕО)

Б) Прагматични. Вече никой не знае как се редят павета, майстори няма. А пък паветата неизбежно трябва да се пренареждат от време на време, инак улиците се превръщат в лунни кратери. Тоест става все по-лошо. Изводът: пак паветата си виновни.

В) Исторически. Освен това някакви самонарекли се „кореняци софиянци“ си искат паветата, с които били свикнали от детинство, докато те съсипват колите, разтръскват из основи пътниците и са особено немилостиви към дамските токчета. Заключение: паветата са повече от виновни.

Спирам дотук, защото не се чувствам компетентен да преповторя всички затруднителни с детайлността си аргументи, изложени в социалните мрежи от всевъзможни експерти, желаещи да оправят или спасят София, доколкото са наясно с всичко. И как иначе, щом като те с точност до милиметър могат да ви опишат какви да са фугите между паветата, трябва ли да се използват битум или подложки, каква да е подредбата и т.н.

„Специалисти по всичко“ у нас никога не са липсвали. А ремонтът е стара българска страст, напълно съпоставима с влечението към футбола и любовта към бирата, като трите често се сливат ведно. По тази причина ремонтите у нас продължават вечно и започват веднага, след като току-що са приключили. Отново и отново. Досущ като в една прочута инсталация на руснака Иля Кабаков, която преди години видях в центъра „Помпиду“ в Париж. Озаглавена „Тук живеем ние“, тя вкарваше посетителите в пространство, където им се налага да вървят по найлони, нахвърляни върху незалепени плочки, подпрени с отворени кутии с боя, а отвсякъде се носеше звука на бормашини и удари с чук.

Картина, добре позната на всички нас. Нима почти на всеки ъгъл или в повечето жилищни блокове, без значение дали е събота или неделя, не се наслаждавате на същите звуци? А майсторите на съседите или съседите-майстори охотно не ви разясняват тайната на фугите, която, виждате ли, никой не познава освен тях? Ако е така, значи сте на родна земя. А пък каквото е по домовете, това е и по столичните улици. Съответстващо на равнището на българския майсторлък.

По прагматиката на ремонтите, както казах, всички са компетентни и едва ли има какво повече да се добави.

Що се отнася до екологията, то задължителното миене на улиците в София – поне на няколко пъти през пролетта и лятото – явно не се отчита като фактор срещу замърсяването. При условие, разбира се, че гражданите предварително освободят улиците и тротоарите от паркираните си превозни средства. Но по това, както и по броя на димящите комини на домовете, отоплявани на дърва и въглища в столицата (и колко са те всъщност?), аз не съм компетентен. Нека тези, които наистина разбират от екология, се произнесат: кое замърсява въздуха на София повече?  

Иска ми се да кажа няколко думи обаче за историята на софийските павета. Не за жълтите плочки, а за обикновеното сиво (сиенитно) паве. За пренебрегвания днешен паваж на софийските улици, който носи в себе си стъпките на най-новата ни история. Стига да имаме очи да я видим или уши да я доловим.

Представете си само колко нещо „помнят“ тези павета от 1989 г. насам. Толкова изблици на всенародна еуфория и на не по-малки разочарования. Без да забравяме и за стъпките на „колективно самоунижение“ по тях.

Поредният пример е пред очите ми – веригата работници на „Булгартабак“, изкарани на паважа под надзора на десетници или стотници, единствено упълномощени (от Кой?) да озвучат написаните от някого декларации. Вечерта гледах на пълния запис по контролираната от същото това лице телевизия лицата на тези хора, видях свитите им устни и сдържаността им. Видях как те се подчиняват на работодателя си, който и да е той, бранейки личното си достойнство. Тъжна гледка. Но не единствената. Същите софийски павета помнят и друго подобно шествие през ноември 2013 г., по време на правителството на Орешарски, когато с влакове и автобуси бяха докарани тук „избиратели“ на ДПС, обградени от шепа активисти на БСП, а шествието се водеше от черна лимузина с вид на катафалка. Тъжен „марш на покорството“, съпоставим донякъде с комунистическите манифестации, организиращи и насочващи колективното тяло на масите към дирижирания апотеоз в името на една партия, начертала толкова светло бъдеще, че и до ден-днешен не можем да видим бял ден от него.

Софийските павета обаче помнят и други стъпки. На хора, търсещи свободата си – наивно, ако щете, но с убеждението, че повече така не може. В такива мигове част от павета напускаха паважа (и това го е имало: при Луканов и Виденов ). За последен път – около „белия автобус“ и щурма на парламента през юли 2013 г. пак при правителството на Орешарски.

С други думи, софийските павета са фини прахове частици от цялата ни спорна и в същото време безспорна борба за по-различен живот, без която бихме били само добичета под тоталитарен хомот.

Да не говорим, че политическо събитие, неслучило се върху тези павета, просто не го е имало, то не е исторически факт.

И това в по-ново време. А пък по-преди значението на тъй недолюбваните днес сиви павета е още по-голямо. Нали тъкмо те отвоюват градското пространство от никога несвършващата кал на софийското поле. Тази „кална Венеция“, описана от Иречек. Така например има случай, когато генерал Паренсов, пръв военен министър на Княжеството, не могъл да стигне до министерството си, помещаващо се в близост до днешното МВР, и два-три дни чакал да се оттекат водите от проливния дъжд и калта да се послегне. Оттогава остават изразите: той (тя) нагази или затъна в калта. Такъв е софийският бит преди появата на паветата.

За да се стигне до 30-те години, когато правителството на Народния блок решава  да павира изцяло столицата. И на Витоша заработват с пълна сила сиенитните кариери.  Ала сетне, както свидетелства в един спомен Владимир Свинтила, се оказва, че нещата имат и своята обратна страна. Паважът струва скъпо. А всеки собственик е длъжен да заплати определени квадратни метри паваж пред дома си. Започват сложни сметки и изчисления. Сумите са големи. В опит да намерят решение столичани са принудени да се сдружават и това е краят на множество еднофамилни къщи в София и началото на столичните кооперации. Брои се всяко блокче в квадратния метър, правят се сложни сметки на кубатурата на камъните, на сиенитното паве, на надниците и „тъпкалните машини“. Почти като от днешните експерти в социалните мрежи.

Ала калта отстъпва и това е вече друга, павирана София. Платена с цената на индивидуални разорения, за които никой и не иска да помисли днес.  

В годините на соца споменът за този паваж все още навяваше някаква гордост. Спомням си, че в родната казарма софиянците (кестените) имаха своя апокрифна войнишка контра-клетва – „Клетвата на софийското паве“.

Иди, че търси днес причините и поводите за тази гордост. Някъде около 1989 г. последната соц-столична община извади голяма част от старите и хубави павета и комай ги продаде на старо в „другата Европа“.

Така или иначе, паважът на софийските улици е съучастник и свидетел на твърде много неща. Дали това е достатъчно, за да му се даде статута на „културно наследство“? Не знам. Но съм убеден, че той си го е извоювал отдавна.

Софийският паваж е не само място на всекидневието или на развлечението, той е и място на свободата. На тази глътка свобода, която още в зората на демокрацията започна с преброяването на първите митинги – колко хора върху колко павета…

Та само се питам: да не би зад битката със софийско паве да се крият и други страхове? Свързани с възможността то да напусне мястото си, полетявайки в определена посока, което е просто невъзможно при асфалта. В социалната психология терминът „асфалтиране“ означава нещо съвсем различно – почерняне на надеждата и пълна безизходица. Докато павето е и фина прахова частица на бунта за свобода. Да не го забравяме.

Автор: Тони Николов, kultura.bg