Беше ярък, слънчев ден в гимназията през 1983 година. Бях на 13 години и се гордея, че бях избрана да хвърля копието за моя отбор. Беше рядък момент на доверие: бях малтретирана в училище, имах малко приятели и домът беше трудно място. Моята майка и сестра ме обичаха, но не се разбирах с баща си, който ме караше да се чувствам безполезна, разказва британката Лиза Кейшин в лична история за Гардиън.

Чаках учителите да ми се обадят. Отпред и вдясно можех да видя съучениците си Сами и Сара, които доброволно се погрижиха да отбележат разстоянията. Вдигнах се, хвърлих копието с цялата си сила и го видях да лети. Когато се спусна, изведнъж се изправи надясно, направо към Сами, която бе разсеяна. Всеки можеше да види какво ще се случи. Те крещяха името й. За част от секундата Сами погледна нагоре и се наведе. Спомням си, че си мислех: "О, слава богу, тя е добре."

Но копието не беше пропуснало. Беше ударило Сами точно над лявото й око. Тя се препъна напред, преди да падне. Имаше много кръв.

Спомените ми след това са замъглени. Спомням си, че исках да отида и да помогна, но бягах в кръг. Някой накрая забеляза и аз бях отнесена вътре и ми даде сладък чай. Учителите продължиха да казват: "Тя ще се оправи."

В един момент бях изпратена вкъщи сама. Когато майка ми се върна, аз я помолих да ме заведе да видя Сами в болницата. Пристигнахме само за да ни кажат, че е прехвърлена в неврологична болница. Останах в чакалнята, докато майка ми отиде да говори с лекар около половин час. Когато се върна, попитах: "Ще умре ли?" И мама каза: "Да, така мисля." Натискът върху гърдите ми стана огромен и аз се мъчех да дишам.

Сами умря четири дни по-късно. Не се върнах в училище до края на годината, но присъствах на погребението. Родителите на Сами никога не ме обвиниха за смъртта й и бяха невероятно мили. По-късно бях интервюирана от полицията и попитаха дали Сами и аз не сме спорили този ден, но не – тя беше приятелка, наистина усмихнато момиче, което винаги се шегуваше.

През септември в училище един стол беше оставен празен за Сами. Всички знаеха, но никой не говореше за това. По време на разследването присъдата беше смърт от злополука, но училището беше критикувано за това как се провеждат игрите. Това не успокои моята вина и чувството за самоотвращение. Не ми дадоха съвет и моят доведен баща забрани името на Сами в нашата къща, но аз й написах писма в спалнята си.

В крайна сметка реших да насоча енергията си към обучението си, опитвайки се да се възползвам максимално от живота си в чест на Сами. Преместих се, за да се измъкна от моя доведен баща. Влязох в университета и през последната година открих екстазито. Мисля, че това ме спаси по някакъв начин; това ми даде път за бягство и увереност.

Отидох да работя по продажбите, но през по-голямата част от 20-те си чувствах, че нося маски: корпоративният живот през седмицата, приемането на наркотици всеки уикенд. В ранните си 30 години пътувах за година и половина. Отидох в Индия и имах това, което бих нарекла духовно пробуждане. Преквалифицирах се като треньор по живота, като се фокусирах върху това да съм положителна.

Но по всяко време се чувствах несигурна или шокирана. Накрая намерих име за проблема си: посттравматично стресово разстройство. Това доведе до когнитивно-поведенческа терапия, по време на която най-накрая успях да разбера, че смъртта на Сами е трагичен инцидент. По онова време бях невинно момиче, което беше тъжно в живота си, затова обвиних себе си.

За известно време поддържах връзка с родителите на Сами, но в крайна сметка разбрах, че е твърде болезнено за мен и за тях. Никога не се омъжих. Прекалено се страхувах да имам дете, защото си мислех, че ще умре – това би било карма за моята роля в смъртта на Сами.

През последните няколко години обаче успях да продължа напред. Аз съм на път да публикувам книга за моя път към щастието и работя като лектор за TLC Lions, която помага на организациите да се борят със стигмата около психичното здраве. Искам да станете положителни и да си дадете възможност да достигнете потенциала си – както накрая успях аз.
 

Източник: Гардиън