Миналия месец в България за кратко се завърна Димитър Маринов. Актьорът, който участва в наградения с "Оскар" за най-добър филм на 2019 "Зелената книга", предизвика небивал интерес и възторг, както у хората, така и у медиите. Как сам той определя последното си пребиваване в България, вижте в интервюто за Dir.bg.

– Може ли да се каже, че за краткото време тук ви разпънаха на кръст?
– Аз сам го пожелах. Да, "разпъване" беше, но удоволствието от всичките срещи, най-вече с обикновените хора и студенти, си заслужаваше. Не го исках за себе си, а за всички онези, които се радваха, гордееха и желаеха да се докоснат до надеждата, куража и успеха на сънародник – нашия общ успех.

– Това част от цената на славата ли е?
– Донякъде е. Всеки трябва да знае цената на резултата, преди да стигне до него. Да бъде наясно какво ще заплати и какво ще вземе.

Това, което аз "заплатих", е значително по-малко, от полученото – любовта и признанието на сънародниците и колегите си. Този факт ме окрили и вдъхнови още повече. И не само, той провокира чувството ми за отговорност и респект – да продължавам да ги радвам и бъда сигурен, че няма никога да ги разочаровам, както и себе си.

– Изминал е дълъг период откакто сте напуснали родината за постоянно. Как се е променила тя в очите ви и какво ни трябва още, за да ги стигнем американците?
– Държавата определено е променена. Родината не толкова, макар че и на нея й се отразява. Но не e както си я представях и ми се искаше да бъде. Разберете ме правилно, аз никога не съм се интересувал от политика и не съм се месил в нея, защото определено не я разбирам. Аз виждам резултатите.

Нямам моралното право да съдя или критикувам положението в България – не живея в нея, но живея с нея. Като страничен наблюдател не съм съгласен с много неща и дори ме натъжават. Като че ли онези, най-съкровените качества и стойности на българина, са избледнели и осуетени някак – традиция, благородство, отзивчивост, сплотеност, добронамереност… Усетих уединение, затвореност, озлобеност и тегоба, раздвоение и безизходност, обвинения. Всеки е сам за себе си. А всички се опитват да се усмихват и да намират утеха с бягството в затворени пространства сред тесни, изолирани кръгове, с моментни забавления в лъскави заведения, хранейки надеждата, че утре "нещото" ще се случи. Всеки иска, надява се и търси, но реално се оплаква от невъзможност и вини "другите". А не са ли те самите "другите" за останалите? И тогава?!

Цялото интервю прочетете на Dir.bg