Хелън Ръд е на 43 години и работи за британските данъчни власти. Тя е практикувала много спортове, също така е била актриса и музикант, а дни преди инцидента, който я прати в кома, е режисирала опера. 

На 24 май 2006 година, тя е вървяла към дома си в Хейстингс, когато бива ударена от кола.

"Валеше твърде силно и нямаше почти никаква видимост", каза тя в интервю за "The Guardian".

"Докато пресичах улицата, един бял ван се удари в мен. В този момент аз паднах, ударих главата си и се търколих под една паркирана кола. Нямам почти никакви спомени за случилото се", допълни тя.

Ръд не помни почти нищо от живота си за годината преди инцидента и четири години след него. Тя е разчитала на това, което са й разказвали приятелите й, за да си върне паметта. 

Може би най-интересното нещо от целия случай е, че след като тя била в дълбока кома в продължение на три седмици, за голяма изненада на всички, проговорила перфектен френски език след като се събудила.

Вижте какво сподели самата тя пред "The Guardian":

"Годината бе 2006-та и тъкмо се връщах от плуване. Бях на път към дома си в Хейстингс, но валеше твърде силно и нямаше почти никаква видимост.

Докато пресичах улицата, един бял ван се удари в мен. В този момент аз паднах, ударих главата си странично и се търколих под една паркирана кола.

Нямам почти никакви спомени за случилото се… всъщност не помня почти нищо от година преди инцидента до четири години след това. Разбрах какво се е случило с мен от нещата, които други хора и приятелите ми ми разказваха.

В продължение на три седмици бях в индуцирана кома в неврологичното отделение в болницата „Хейуърдс Хийт“.

Лекарите са се опитали да ме извадят от комата около 10 дни след инцидента, но е било твърде рано. Нямам също никакви спомени за времето, което съм прекарала в болницата, но знам, че семейството и приятелите ми са били там всеки ден. 

Комата ми бе отбелязана като степен 3 по Скалата на Глазгоу, което значи, че е най-дълбоката, в която можеш да бъдеш, но все още да си жив, и е цяло чудо, че не е била нужна мозъчна операция.

Когато започнах да се събуждам, бях преместена в местната болница, но най-странното нещо беше, че първите думи, които изговорих бяха на френски език. 

Един приятел дори попитал сестрите дали да ми отговори на френски. Те мислели, че е добра идея да насърчават комуникацията, каквато и да е тя и му позволили, вследствие на което ми зададе въпрос на френски и аз му отговорих сякаш говорех перфектен френски. Тук трябва да отбележа, че аз действително бях учила френски и немски, но на съвсем основно ниво около 30 години преди инцидента. 

След като мина известно време, лекарите решиха, че комуникацията на френски не ми помага, защото обикновено говоря на английски и затова на стената бяха поставени плакати, които молеха хората да не говорят на френски с мен.

Преди да изпадна в кома никога не бях чувала за синдрома на чуждестранния акцент, който може да се получи, когато хората се събудят от кома.

Това, което ми се случи на мен определено е много по-различно, защото наистина говорех перфектен френски не само за няколко секунди или минути, а цели две седмици.

Все още не знам защо… никога не съм имала желанието да посетя Франция, въпреки че в семейството ни винаги се говори за нашето френско потекло, което може да се проследи още от бабите и дядовците на кардинал Ришельо.

Шест месеца преди инцидента бях режисирала опера от Гилбърт и Съливан и двама от моите приятели дойдоха в болницата, за да пуснат увертюра от Йоланта, надявайки се това по някакъв начин да ме накара да се оправя по-бързо. Сърцето ми трепна, когато пуснаха музиката. 

Имаше също така и книга за посетителите, в която можеше да се отбелязват разни неща, например като моментите, когато казах първата си дума на английски или се усмихнах.

Баща ми ми пееше детски стихчета и беше много доволен, когато изпя любимия ми стих, а аз изпях едно изречение заедно с него.

Това беше доста голям прогрес и огромно облекчение за мен и него, защото изглеждаше, че вече мога да говоря английски.

Престоят ми в местната болница беше няколко месеца, като след това ме преместиха в специализиран център за рехабилитация на мозъка, където стоях около година. 

По време на престоя си трябваше да науча почти всичко отначало, включително и как да дишам сама.

Странното е, че в момента изобщо не помня този период – има просто една празнина. Приятелите ми ми казват какво съм казвала и правила, като например, че съм изричала номера и съм правела сметки на глас, но всички неща звучат така, сякаш говорят за някой друг.

В крайна сметка се прибрах вкъщи, но никога не съм се женила и нямам деца и за мен се грижеха болногледачи. 

Не си спомням да съм се учила да чета отново, но помня, че бях привлечена от книги, които бях чела като дете, като например "Паяжината на Шарлот". Цялото преживяване беше нещо като да се опитваш да започнеш отново живота си.

Преди инцидента бях участвала в пет полумаратона и докато се възстановявах не можех да понасям да гледам как хората тичат. Сега вървя с бастун и дори не мога да използвам стълби, освен ако няма парапет, за който да се хвана. 

Никога няма да се върна на 100% към нормалното си аз, защото имам дифузно аксонно увреждане на мозъка и когато вървя не зная кога краката ми ще докоснат земята.

Преди три години чух Естер Рантцен да говори по радиото за благотворителната си инициатива "Сребърната Нишка", чрез която на самотни и изолирани възрастни хора им биват назначени доброволци, с които да разговарят по телефона веднъж седмично. 

Веднага след като чух звъннах и ми беше назначен „приятел“, който е на 75 години. Това решение промени живота ми значително и ми помогна отново да се почувствам полезна и нормална. 

За щастие не бях загубила способността си да говоря английски, защото в противен случай с него най-вероятно никога нямаше да можем да комуникираме."

Източник: The Guardian