В България има един човек, на когото почти всичко е позволено. Той може да смачка когото си поиска или да го оневини. Може да съсипе всяка политическа кариера или да я остави да развие потенциала си. Той не отговаря пред никого и над него е само Господ. Той е главният прокурор.

Тук не става дума за имена, а за правомощия и възможности. Затова няма никакво значение как ще се казва главният прокурор. Проблемът не в личността, а в длъжността.

Към днешна дата човекът на тази длъжност е почти недосегаем. И не поради лична прищявка да е такъв, а защото законът му го позволява. Именно по закон той контролира всички останали прокурори и може да отмени всяко тяхно решение. Полицията също е под неговата юрисдикция, защото прокурорът е господар на разследването. А господарят на всеки прокурор е главният прокурор. Той може да изисква информация от всяка държавна структура и тя е длъжна да му я даде. Може да разследва депутати и министри, стига да поиска. А него няма кой да го разследва.

Именно заради тази недосегаемост от вече десет години различни европейски институции, както и неправителствени организации у нас, настояват да се създаде механизъм, по който да може да се търси някаква отговорност на главния прокурор. Досега българските власти си правеха оглушки. Нищо че още през 2009 г. Европейският съд по правата на човека констатира в свое решение практическата недосегаемост на българския главен прокурор.

Наскоро обаче събитията у нас взеха интересен обрат – бившият правосъден министър Цецка Цачева бе принудена да подаде оставка заради  скандала „Апартаментгейт”. На нейно място застана Данаил Кирилов, пред когото бе поставена задача номер 1 – отпадане на европейския мониторинг над България. За да стане това обаче трябва да свършат доста неща, едно от които – механизъм за разследване на главния прокурор.

Кирилов си плю на ръцете и започна да пише промени в законите. Когато накрая ги обяви на широката публика се оказа, че те са нещо доста различно от това, за което настояват в европейските институции. Например – преди години Европейската комисия извърши анализ на българската прокуратура и препоръча на заместник на главния прокурор, например на шефа на Националната следствена служба, да се дадат правомощия да разследва началника си и да се гарантира независимостта на подобно разследване.

Какво предложи Кирилов? Главният прокурор да се разследва от редови прокурори от специализираната или от градската прокуратура на София. Иначе казано – шефът да се разследва от подчинените си. Без никакви гаранции за тяхната независимост или че не би им се случило нещо доста неприятно, ако посмеят да образуват такова разследване.

Към главния прокурор някак тихомълком бяха прикачени и председателите на Върховния касационен и на Върховния административен съд с обяснението – каквото за него, такова и за тях. Проблемът обаче е, че такава равновпоставеност никога не е имало, нито пък ще има. Съдиите не могат да спрат разследване срещу себе си, главният прокурор може. Съдиите трябва да решават прави ли са прокурорите и когато съдбата на решаващите зависи от разследващите, присъдата едва ли ще е толкова безпристрастна.

Другото предложение на Кирилов е разрешението за разследване на главния прокурор и върховните съдии да се дава от Висшия съдебен съвет. Този съвет извършва всички назначения на съдии, прокурори и следователи в системата, разпределя бюджета, повишава, наказва и уволнява магистрати, изобщо играе ролята на нещо като правителство на съдебната власт. Състои се от 25 членове, разделени в две колегии – съдийска и прокурорска, които заседават и в пленум (т.е. всички заедно) по някои важни въпроси. Такъв със сигурност е разрешението да се разследва главният прокурор. То ще се дава с мнозинство от 17 души.

Какви са проблемите ? Първо, главният прокурор е член на ВСС. Второ, там членуват и двамата председатели на върховните съдилища. А по традиция главният прокурор има повече влияние от съдиите. Към него обикновено се прикрепя и т.нар. парламентарна квота от съвета, т.е. членове, избрани от политическите партии. Иначе казано – ако са на едно мнение прокурорите и избраниците на партиите, а те почти винаги са, нямат проблем да отстранят шеф на върховен съд или да му образуват разследване. От друга страна, парламентарната квота би гласувала главният прокурор да бъде разследван, само ако е на живот и смърт. А и тогава не е сигурно. Та ето колко равнопоставени биха били главният и съдиите.

Причините за традиционното единомислие между главния прокурор и избраните от парламента са много, но основната сред тях е страхът. Изобщо от главния прокурор се страхува всеки един политик, камо ли хората, които изпраща на някакви постове. И така комбинацията от безкрайни правомощия, недосегаемост и неограничена власт поставя главния прокурор в позицията, в която е момента. Той може всичко срещу всеки, а срещу него нищо никой не може. И това няма да се промени с предложенията на правосъдния министър, напротив. Междувременно обаче те ще отворят вратата за отстраняване на председатели на върховни съдилища. А и малките деца знаят, че в момента нито политиците, нито главният прокурор харесват председателя на Върховния касационен съд, който не е спрял да ги критикува откакто е заел поста си.

Тъй че – честито на съдиите! Да живеят прокурорите!