Публикуваме откъс от дебютния роман на нашия сценарист Боян Тончев "Прагът", предоставен от издателство "Скалино". Антиутопията разглежда свят отвъд смъртта, в който се оказва, че животът продължава по почти същия начин, а собствената съвест е единственият ни съдник. Книгата ще бъде представена тази вечер от 7 ч. в Клуба на фоторепортера "Бохема" на бул. "Дондуков" 1 (в подлеза между Министерски Съвет и Президентството), както и на 29 ноември, сряда, от 18.30 ч. в в къщата-музей "Гео Милев" в Стара Загора.

СЦЕНАРИСТ НА ГОСПОДАРИ НА ЕФИРА С ДЕБЮТЕН РОМАН

Боян Тончев е роден през 1977 г. в София. Преминал е през праговете на Испанската гимназия в София и Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Вече пета година работи като телевизионен сценарист, а "Прагът" (Scalino, 2017) е първият му роман.

Прекарах още около половин час в компанията на тази приятна жена, ако усещането ми за време тук изобщо вършеше някаква работа. Исках да науча още много неща от моята първа позната, но тя беше заета да посреща следващите несретници, които тъкмо щяха да разберат, че са изпели и последната нота от лебедовата си песен. Тя ме успокои, че правилата в този свят не позволяват да бъда оставен да се оправям съвсем сам в непознатата обстановка. Най-вероятно някой мой починал роднина вече е осведомен, че съм пристигнал, и ме чака на изхода на сградата, в която се намирахме. Изведнъж ме обзе трескаво нетърпение. Дадох си сметка, че най-вероятно след няколко минути щях да срещна и да прегърна отново човек, за когото до преди броени часове бях убеден, че никога повече няма да видя. Не се и съмнявах, че отвън ще бъде точно той.

Баща ми търпеливо ме чакаше в началото на градината. В първия момент не ме забеляза, така че имах време да го разгледам добре, едва сдържайки импулса си веднага да се хвърля да го прегръщам. Макар че как ли се прегръщат двама души, лишени от тела?

Когато почина, татко тъкмо беше минал шейсетте, но сега изглеждаше на не повече от четиридесет. Имаше здрав, достолепен вид, такъв, какъвто го помнех като дете, преди болестта бавно да започне да го яде отвътре. Беше красавец, а очите му излъчваха същия сериозен и хладен блясък, който имаха и приживе. Стори ми се, че в момента, в който срещнаха моите, от тях се изтърколи едва проблясваща на светлината сълза. "Не е възможно, сълзите са физиологична течност. Сигурно е светлинен ефект от слънчевите лъчи", помислих си веднага.
– Добре дошъл, сине! – поздрави ме сърдечно той, след което се прегърнахме така, все едно от тук нататък смятахме да останем в тази поза завинаги. При все липсата ни на тела. В крайна сметка необходимостта от прегръдка е най-често душевна. После дълго време стояхме и просто се гледахме. Не можех да му се наситя.

– Как разбра, че съм пристигнал? – имах толкова много въпроси да му задавам, че от нетърпение започнах с най-маловажния. Той се зае напоително да обяснява, в типичния си подробен маниер:

– Скоро ще проумееш, че администрацията тук не е като онази, с която си свикнал. Нашата работи почти безотказно. В момента, в който някой напусне предишния свят, се задейства механизъм за уведомяване на най-близките роднини или приятели на починалия. Още сутринта ми се обадиха, че си пристигнал. Дори успях да ти подготвя стаята, в която ще се настаниш, докато не избереш сам къде да живееш.

Баща ми ме прегърна през рамо и ме поведе по алеята между съвършено подрязаните храсти. Бях забравил какво е да разчиташ на помощ от татко си. Чувство, което нищо не е в състояние дори далечно да наподоби.

– Имаш с много неща да свикваш – каза той. – В началото всичко ще ти изглежда идеално подредено, но само защото все още неволно ще го сравняваш с онова, към което си привикнал в предишния си живот. Но този свят също си има своите недостатъци, не си прави илюзии за съвършенство.

– Запознайте се с баща ми – вечният песимист! – възкликнах полу на шега. – Който и в Рая би намерил кусури!
Той се усмихна, но очите му останаха сериозни. Винаги знаеше точно какво говори и не обичаше да го оспорват.
– Е, най-добре е да не ти пълня главата отсега с подробности. Така или иначе в този свят основната движеща сила е свободната воля. Всеки има право да подрежда собствения си живот според вкуса и разбиранията си.
– Интересно! И докато бяхме живи, си мислехме така! – не пропуснах да отбележа.
– Несъмнено – кимна той. – Ако двата свята си приличат по нещо, то е, че няма открит начин да сме сигурни дали сме прави, или грешим.

Доброто ми настроение малко се поразвали. Надявах се собственият ми баща да ми вдъхне малко повече увереност в новото за мен предизвикателство. Вместо това той за секунди пося в душата ми съмнението, че нещата не са толкова гладки, колкото тъкмо бяха започнали да ми изглеждат. Непознатото отново прие обичайния си застрашителен вид. За известно време спрях напиращото желание да му задавам милиони въпроси, за да не получа милион унили отговори. Затова отново се опитах да разведря обстановката:

– Веднага се сещам за една положителна страна – сега не изпитвам и най-малкото съмнение, че някой ден отново ще видя дъщеря си!

– Да, това е едно от предимствата ни пред хората, които остават от другата страна на Прага между двата живота. Ти си спокоен, че раздялата ви е временна, докато тя сега с мъка се опитва да свикне с факта, че повече никога няма да те види!

Тази представа обаче ме натъжи и окончателно уби желанието ми да разговарям. Много бързо си спомних колко мрачен и вбесяващо сериозен ми се струваше най-често баща ми, когато бях малък. Тогава си мечтаех поне веднъж да се отпусне и да се закача по детски с мен. Вместо това той постоянно ме критикуваше и поучаваше, дори когато бях убеден, че съм направил всичко както трябва. И все пак фактът, че имах неподозираната възможност отново да съм с него беше по-въздействащ от всички неприятни емоции около умирането ми.

Най-накрая излязохме извън пределите на градината. Инстинктивно започнах да се оглеждам за някакво транспортно средство – колата на татко, спряло такси или поне спирка на автобус. Той видя това и се засмя:

– Най-напред трябва да свикнеш с факта, че вече нямаш тяло. Само на телата им трябват други тела, за да ги пренасят в пространството. Единствената причина да вървим дотук е, защото сами поискахме да се разходим. Сега направо отиваме там, където желаем. Моята къща е точно на едно премигване от тук. Ти само извикай в ума си представата за някакво хипотетично място, което аз обитавам, останалото остави на мен.

Той сложи ефирната си ръка там, където, преди да прекрача Прага между двата живота, се намираше рамото ми. "Как ли изглежда неговата къща?", помислих автоматично, а в следващия миг вече и двамата бяхме в нейния хол.