Вървим си с моя незрящ приятел Митко по разбитите улички на “Надежда“, между високите блокове и ниските къщи, и изведнъж той заковава на място, хваща ме напосоки за шушляковата поради якето ръка, източва врат напред, уголемява невиждащите си очи и ми казва:

– Геле, мирише на хубаво! Да не е някое цвете!?

Аз също спирам. Не знам какво да му кажа. Оглеждам се наоколо, за да намеря нещо, което го няма, защото е всичко всякъде. Неловкото мълчание увисва помежду ни като наедрял натежал клон от близкото дърво, който наднича в мислите ни през оградата.

– Амии, Митее… – Докато го изричам бавно, печеля време, за да измисля какво аджеба да му отговоря.

Какво да му кажа наистина!? Да му кажа, че дъха на бели и розови цветове, избухнали ефирно по клоните? Покрили дръвчето все едно с летен сняг, с глухарчета преди духване. Да му кажа как се разпукват подметките ни поради пъплещата изотдолу нова тревица? Или за притворената тераса на кухнята, ей там на първия етаж, балконът е с решетка, но тя не може да заключи миризмите, вътре домакиня по пеньоар разбърква свежа сезонна салата с нарочни, дълго чакани зеленчуци…

Граната от любов
Къс от сърцето на истината
Грижа на Старата
Сладкото на киселото
Червеното от цветовете на бялото
Макет на Сътворението
Вселена от семки и детски спомени
Това, което липсва на насъщния и буцата
Черешката на тортата

Е червеният домат.

И белена краставица, почти прозрачна като пъпеш. И пещери на пресни пиперки, нарязани на огърлици. И морав лук асеновградска каба, нарязан като бумеранг. И малко песто, зехтин, балсамико.

Да му кажа за децата от яслата, които подскачат по чугунения пуф-паф, лелките ги гледат в пухени елеци, татковците вече ги превеждат през прага на оградата към вкъщи и готовата салата. Дрънкат семки и бонбонки.

Да му кажа за вечномладите дами, които са свалили прангите на старите си дебели шуби, многокатните шалове, в които доскоро са крили красивите си лица, неугледните мъжки панталони, шифрирали утробите им, грамадните очила, прикрили пламъчетата перпетуум мобиле. Сега обаче вече манифестират необяснимите си усмивки, приказни рокли, голите грака. Парфюмите им оставят следи във въздуха, все едно са изстреляли се и завихрили благи бури джъмбо джетове.

Да му кажа за всички промени по целия бял, като окичилото се с цветчета дърво, свят.

Но как да му кажа всичко това!?

Е, няма как. Тогава…

Ами, такова…

– Пролет е, Митко.

Виждам го как се прибира в себе си. Стаява се. Прибира шия. Очите му се смаляват и заглеждат някъде навътре. Мълчим, без да е неловко.

В този момент той разбира. Всички разбираме. Наистина е пролет.