Скъпи приятели, публикуваме пореден любопитен текст, посветен на протестите срещу властта, поставящ няколко много интересни въпроса за размисъл, сред които и противопоставянето млади-стари. Автор на публикацията е Тихомир Ташев, историк по образование и призвание. Споделяме текста по негово предложение и с негово разрешение.

“Настанаха дни, в които сме свидетели и съучастници на един натрупан гняв срещу властта. Гняв, който провокира десетки хиляди хора с различна политическа визия да изразят недоволството си от начина, по който работи държавната машина.

Безспорно всеки има свой начин да изрази мнение. Дали на площада, носейки послание, идващо от дълбините на безкрайната креативност или като не си хвърля фасовете по улицата. Било то със силата на мащаба, силата на снимките или силата на перото. Всеки може да прави това, с което се изразява най-добре.

Реших да напиша няколко реда не за типичния мейнстрийм по повод протестите, а едно друго противопоставяне, което ми прави впечатление. В следствие, на което отговарям на себе си на няколко незададени въпроса.

Защо протестиращите са предимно млади хора? Означава ли това, че другите са съгласни с текущото управление?

Действително има такъв феномен. Или по-скоро тенденция. Виждаме предимно млади хора по площадите, които не се плашат от дъжд, вятър, репресии и игнориране на техните искания. Говорейки с някои от тях оставаме с впечатление, че са добре образовани, интересуващи се от политическата действителност и осъзнаващи нуждата от промяна. Други са излезли от съпричастност заради техни приятели, отишли в чужбина да търсят по-добър живот, родители, с години осигурявани на минимални доходи и т.н. Както хората сме различни, така мотиваторите за всеки един от тях могат да бъдат различни, въпреки това да са обединени от една кауза.

Всеки иска да е значим и да има принос с личен или обществен характер. Това не означава, че всеки има потребност да върши обществени дела. Не е нужно всички да са по площадите, за да означава това, че имат мнение по обществените въпроси. Тъй както е важна демонстративната декларация, така е важна и ежедневната борба за промяна. Дори точно от малките неща тръгват и големите промени. Свидетели сме как хора снимат и показват не политически проблеми с общ характер, как някой си е хвърлил боклука на нерегламентирано място, как някой упражнява насилие над животни и масово тези събития водят до упрекващ отзвук. Това се нарича самосъзнание на едно общество.

А едно общество се гради с поколения.

Родителите на днешните протестиращи също са протестирали в края на миналия век. Заявката за промяна също е била на дневен ред. Тук правя уточнение, че има разлика в политико-социалните мотиви, които обаче не са обект на текущата статия. По-скоро идеята е да съпостави настроенията и очакванията.

Общото е, че също са били в очакване на едно по-светло бъдеще. За съжаление не са имали късмета да го изживеят.

Едно разочаровано поколение, отглеждащо децата си с гняв към институциите.

Същите сега многозначно цъкат и обобщават ситуацията с „Да, да… ние тоя филм сме го гледали, нищо няма да стане“. И са прави. И не са. Годините на прехода могат да обобщят в себе си изключително много предпоставки за събития, които се случват и такива, които ще се случват. И всички те носят белега на разочарованието. Разочарованието от поредните управляващи, от поредните светли лъчи, потъващи в тъмното блато на родната действителност. Едно непрекъснато очакване, непрекъснати надежди в бъдещето.

Няма начин да не сте чували поне веднъж в живота си „абе нас…. кучета ни яли, ама дано за нашите деца се оправят работите“.

И всички свикват, че от тях нищо не зависи. Ако някой нещо възроптае, спира да му се чува гласът. Моделът „имам човек“ точно описва начина за справяне с неправдите. Въпреки това остава някакво временно, частично решение на проблемите. Той не е валиден, когато институциите не работят. „Твоят човек“ не може да спаси детето ти от неграмотност. Не може да те спаси, когато преживееш катастрофа, а в най-близката болница… няма лекари! Това е клеймото, което обезверява някои преживели повче хора.

Ето затова промените тръгват от хората, които имат повече очаквания, отколкото преживявания. Не е ненормално всеки да желае да има възможност за личностна и професионална реализация.

В тази връзка по-младите сред нас не познават тези разочарования.

Модерният млад човек е облагодетелстван. Той не е преживял нещата, които не са се случили, а  живее за тези, които иска да се случат. Мнозина са учащите в чужбина, които имат поглед върху различните модели и различните култури. Мнозина са и тези, които живеят тук и се сблъскват с родната действителност. Тези хора виждат, че може и искат да го случат.

От другата страна на монетата са преживелите повече „революции“. Съвсем не искам да слагам граница между „млади“ и „стари“.  Просто искам да уточня, че ние, които остаряваме безвъзвратно, не трябва да налагаме ограниченията си върху нашите деца, които ще се борят тепърва за един по-добър живот. 

Трябва да има симбиоза между различно мислещите. Дори тези, които са изморени от обществения живот, са построили нашето настояще, което искаме да променим. И това е наше право. Но не бива да се противопоставяме едни срещу други като общество.
Времената и управляващите се менят. Хората сме тези, които олицетворяват промените. Трябва да осъзнаем силата, която имаме като общество. И независимо в кой етап на живота сме, не бива да осъждаме лекомислено чуждите гласове.

Какво бихте отговорили, ако днес вашето дете ви попита:
„А защо вие допуснахте да растем в такава държава?“

На този въпрос може да се разсъждава доста. Оставям на всеки да отговори сам за себе си. И не, не се оправдавайте. Бъдете честни поне пред себе си, в мислите си. Другото го оставете на тези, които се борят и в бъдеще ще се борят за достоен живот.“

Текст: Тихомир Ташев