Един българин неотдавна покори световната киносцена. Димитър Маринов е в светлините на прожекторите, откакто филмът, в който участва, спечели три награди "Златен глобус" и вече има няколко номинации за "Оскар", включително за най-добър филм. Лентата Green book ("Зелена книга") на режисьора Питър Фарели (няма нищо общо със съвместните творби с брат му – "От глупав по-глупав" и "Аз, моя милост и Айрин") e най-новата продукция на компанията на Стивън Спилбърг "Амблин Ентертейнмънт" и "Партисипант Медия".

Разказът е по действителен случай – за живота на гениалния пианист Дон Шърли (в ролята Махершала Али, който взе "Оскар" за "Лунна светлина") и неговото джаз трио. Маринов играе един от тримата – Олег, чийто прототип е руснакът виолончелист Юрий Тахт. Действието се развива през 60-те години на миналия век в САЩ, когато италиано-американският охранител Тони Лип (Виго Мортенсен, който качва 12 кг за ролята) е нает да вози и охранява афроамериканския пианист по време на турнето му в консервативния Юг. Двамата използват пътеводителя "Зелената книга на негъра автомобилист", списван години наред от цветнокожия пощальон Виктор Грийн, за да представи местата, в които се приемат пътници като него.

Макар и не главен, героят на Маринов казва най-важната реплика във филма: "Не е достатъчно да си гений, нужна е смелост, за да промениш човешките сърца".

В интервю пред Dir.bg успелият българин повдигна завесата на сцената и на живота си.

– Г-н Маринов, поздравления за големия успех на филма, който вече спечели много награди, включително тази на фестивала в Торонто и на Гилдията на продуцентите. Покрай него се разбра, че имате и удивителна лична история, която след куп препятствия ви е отвела до Холивуд (четете повече след интервюто – б.р.). Чувствате ли се като човек, който е проявил куража да промени човешки сърца?

– Много обичам такива въпроси, на които има няколко отговора… Първо – целта на този филм е надежда. И второ – аз лично смятам, че вече е успял да постигне поне това да спечели човешките сърца, а дали ще успее да направи такъв завой, че да ги обърне, е вече въпрос на приемане. Защото не знам дали следите американската критика и медиите, но тук има доста недоволни хора от нашия филм, предимно от черната страна. Такава е политиката тук – не може бели хора да обсъждат расизма, което е една абсолютна глупост според мен, при положение, че те искат да отворят този въпрос и да помогнат и най-вече, че това е истинска история. В момента в САЩ до такава степен полюсите са обърнати, народът до такава степен е ненормален, че аз съм тук вече от 29 години и такова нещо не съм виждал. Заради политическата коректност и джендър културата всички ценности се унищожават и никой не гледа филмите като изкуство, важно е има ли в твоя проект гей, черен, азиатец или латино. Ако няма, значи си расист. Ако си бял и си мъж, ти си нарочен.

Вярно, Уайнстийн и някои други като него трябваше да бъдат премахнати, но покрай сухото изгоря и суровото – много хора като Кевин Спейси бяха обречени без никакви доказателства и бяха унищожени кариери на гениални хора.

А за нашия филм – между другото, вие сте първата, на която го казвам – но всичко започна от това, че спечели голямата наградата в Торонто – това сега е най-големият фестивал в света и беше шок за суперпродукциите. Това донесе много завист, злоба и дивотия. Още като пристигнахме там, нямаше нито един афиш на "Зелена книга" за сметка на "Роди се звезда" и "Първият човек", чиито реклами бяха наводнили града.

След като официално "Зелена книга" бе номинирана за "Най-добър каст" на "Холивуд Филм Ауордс", в списъка бях и аз като пети в ранглистата. Брад Пит представяше номинациите и в един момент се появиха нови листовки с номинациите за тази категория, но моето име и това на колегата Себастиан Манискалко вече не съществуваха.

В един момент Виго и Махаршала ги извикват на сцената, обаче след 2 минути те се връщат. Виго е бесен. Питър го пита какво става и той казва: "Ами те са изчистили имената на Димитър и Себастиан, но аз им казах, че ако не излезем всички, няма да приема наградата". В този момент Октавия Спенсър обявява нашата награда, но ние не излизаме. Настава суматоха, осветяват залата и в крайна сметка ние всички излизаме на сцената. Но въпреки това, връчват награди само на Виго и Махершала. А на нас после започват да ни се извиняват и да обясняват, че нещо се е объркало и че ще си ги получим по-късно. Обаче Виго ми дава наградата и казва: "Носи си я вкъщи. Нищо няма да получиш, казаха ми, че прекалено много бели мъже на сцената не изглеждало добре". И аз – шок!

Мина почти месец, стана голям скандал, макар и потулен. Моята пиарка, която е доста ненормална, ме пита как се чувствам и аз й казвам, че съм много обиден, защото дори не съм бял американец – аз съм първо българин, второ – евреин, трето – политически затворник и четвърто – имигрант, да ме третират по този начин – това е обърнат расизъм. Но ще цитирам една реплика на Дон Шърли от филма: "Достойнството винаги възтържествува", това ми е бил целият живот – никога не съм искал нищо, което не съм заслужил. Е, в крайна сметка, по неведоми пътища, ми дадоха заслужената награда. Но от този момент не бях поканен на нито една галанаграда на филма – само Виго, Махаршала и Линда, защото са един бял, един черен и жена, затова и на Глобусите не бях поканен. И целият ни каст беше шкартиран, нямахме никъде награди, а "Черната пантера" и "Богатите азиатци" имат по 12-13 души, някои от които дори нямат реплика във филма. Това е пародията, идиотщина, която в момента кипи и бушува тук.

Но да се върнем на въпроса – дали аз съм променил сърца? Съмнявам се – сърцата могат да се променят и съм убеден, че много от тях поне са затупкали, но едва ли ще могат да направят промяната, която ни е нужна. Моят кураж да обръщам сърца е, когато работя с колеги, студенти и най-вече с деца, на които мога да предам това, което съм научил. В едно интервю ме питаха какъв е моят начин – отговорих, че разликата между мен и всички останали преподаватели, с които съм работил, е, че те учат децата "какво" да мислят, а аз ги уча "как" да мислят…

– Кои са любимите режисьори и актьори, на които се възхищавате и с които мечтаете да работите? След последното ви постижение това изглежда съвсем реално…

– Естествено със Спилъбърг, като режисьор, със Скорсезе. Но аз не избирам кой да ме режисира, дори начинаещ режисьор може да ми завърти главата, това е въпрос на талант и възможности, не на признание. И ще ви дам директен пример – с Робърт Де Ниро, един гений, една легенда, която – не ми пука дали го почитат или не – но много ми падна в очите. В последните 2 години той се навря толкова дълбоко в политиката с неговото отвращение от Тръмп, по толкова грозен начин, че за мен съществува като легенда, но като актьор, с който бих искал да работя или да се срещна, абсолютно по никакъв начин, дори ще откажа, ако ми предложат.

– След като филмът излезе, разказахте, че по време на снимките сте се сближили с Виго Мортенсен, докато пушите в почивките. Има ли и други холивудски звезди, с които сте се сприятелили? За българите е любопитно да узнаят повече за това какви са в живота любимците им от екрана.

– В тази професия, и особено във високата топка, сприятеляване трудно става, даже както Виго разказа – на всяко холивудско парти най-дългото време за разговори между две звезди е около 2-3 минути и обикновено се казват неща, които и двамата не слушат. И голямата връзка между него и Махаршала се заражда, когато се срещат за първи път на едно такова парти и изведнъж си дават сметка, че са говорили повече 45 минути.

– Разкажете и за семейството си – със съпругата си имате две деца, с които живеете в САЩ…

– Жена ми Дженифър е американка, от Мичиган. Няколко пъти е шампионка по спортна гимнастика на щата, но завършва икономика в университета в Детройт. Заедно сме от 17 г. Тогава тя идва на гости при леля си в Калифорния, искала да се пробва като актриса, защото много добре пее, танцува и е инструктор в Джазърсайз – фитнес с танц. Така попадна при мен, аз давах частни уроци. Но след третия директно й казах, че не става, макар да е много артистична – защото актьорлъкът не е професия, а начин на живот, а нейният живот и манталитет не са за тая работа. След 2 месеца се срещнахме на едно парти, на което тя дойде с чаша бира и ми каза: "Е, вече не си ми преподавател, може да се опознаем". Понеже аз имам принципи и го казвам директно в началото – там, където работя, не си топя… Не беше някаква дива любов, но след още няколко срещи нещо в мен се обърна, вече бях на 40 години и реших, че ще е тя – казах й, че ако иска да продължим, да си събира багажа и да се мести при мен. След година си купихме апартамент и през 2003 г. се оженихме. Тя ми каза: "Аз ще работя на пълен работен ден, ти следвай мечтата си, защото знам, че ще стигнеш там, където искаш". И както каза на червения килим на премиерата на "Зелена книга", когато я питаха как се чувства сега: "Моите 17 г. инвестиция се изплатиха".

Живеем в малък курортен град на брега на морето – Карслсбад, на 50 км от Сан Диего и на 120 от Лос Анджелис. Това е единственият град в Южна Калифорния, в който няма престъпност, и е с най-добрите училища. Много е спокойно, приятели от Сан Диего даже ме питат: "Митак, кога ще ни поканиш на село, да си починем?".

– Като съвсем млад, в социализма, сте лежал в затвора, след като с ваш приятел опитвате да избягате от България с "Ориент експрес". Как се решихте на такава смелост в онези страшни времена и какво си спомняте от годините зад решетките?

– Беше страшно да тръгнеш да бягаш, но в един момент, това, което ми беше казано, че може да ми се случи, ми звучеше по-страшно. Бях в казармата и бях нарочен, че съм пропагандирал буржоазни, западни идеи сред войниците. Военно контрараузнаване направо ми се качи на главата, започнаха разпити и се стигна до момент, в който отвън ми беше подсказано, че нещата стават много сериозни. Тогава доста се стреснах, че ще започнат издевателства и няма начин да не открият, че още като цигулар бях нещо като незнаен куриер на Дойче Веле, БиБиСи и Гласът на Америка, който внасяше и изнасяше информация.

"Ориент Експрес" спираше в София за през нощта и после пътуваше през Белград към Будапеща. Скрихме се под седалките – в едни специални пломбирани помещения, в които няма как да те видят, знаех го, защото бях завършил железничарския техникум. Но в Сърбия алармата на часовника на моя приятел се включи и го хванаха. А той, явно от страх, ме издаде. Иначе можех да замина. След това ми рева, съжалява и аз го покрих изцяло, за да не гнием и двамата. Затова на него му дадоха 2 години, а на мен 3,5. А когато излезе, се оказа, че не е човек – не дойде изобщо да ме види и не искаше да имаме нищо общо.

Иначе след ареста първо директно ни вкараха в ДС – в сегашното 4 РПУ в София. Мен ме държаха 40 дни и ме изпопребиха, защото не си признавах. След това пък объркаха документите и вместо да ме пратят в политически затвор, се озовах във Второ наказателно отделение на Централния софийски затвор при най-големите рецидивисти. В този момент ти изключваш, не мислиш, просто излиза животинският инстинкт за самосъхранение. Аз все пак бях късметлия, че успях с интелекта и отношението си да спечеля симпатиите на най-големите гадове и те ме закриляха.

Проблемът ми бяха старшините, които злобееха, че съм ходил по света. Счупиха ми пръстите на ръцете с гумените чукове, с които правехме ротори – прас-прас, а после казаха, че съм изпуснал ротора. Добре че се оказа, че главният лекар на затворническата болница ме е гледал много пъти като цигулар и положи изключителна грижа да ми съхрани ръцете, за което ще съм му благодарен до живот. После, слава Богу, макар и чак след 9 месеца, ме пратиха в политическата секция в Бухово, където лежах с Янчо Таков от БНТ. Работих обаче 6 месеца в Кремиковци, което беше много гадно. А после ме преместиха обратно в затвора, защото оцениха, че мога да рисувам и ме назначиха за байчото в местното "училище" – освен това чистех, правех кафе на учителите и прожектирах киното. Тогава вече беше по-лесно…

Източник: dir.bg