Делото за медиците ни в Либия и до ден днешен остава най-голямото в съдебната история на България. Това посочи адвокат Владимир Шейтанов.

Ето какво разказа той в интервю пред Dir.bg.

– Г-н Шейтанов, какво представлява либийското дело за България?

– Това е най-големият и най-тежкият съдебен процес срещу български граждани в чужбина, получил настина световна известност. И до днес българската общественост не си дава напълно реална сметка за размера на това събитие. По своите правни характеристики то надминава дори Лайпцигския процес за подпалването на Райхстага – по продължителността на процеса, по броя на подсъдимите, по характера на присъдите, по степента на ангажираност на българската държава. Спин-процесът в Либия е несравнимо по-тежък и от процеса срещу Сергей Антонов, т-нар.покушение над Папа Йоан-Павел Втори, по продължителност, брой на подсъдимите, по вида на присъдата. Да не говорим за сравнението при какви условия бяха държани българските медици на етапа на досъдебното производство и на какви изтезания са били подложени. Така че това безспорно е най-големият съдебен процес в цялата правна история на България.

– Медиците ни са задържани на 9 февруари 1999 година, а близо година по-късно държавата се намесва. Не закъсня ли тя в защитата на българите?

– Поне половината от тежестта на този съдебен процес можеше да бъде избегната, ако българската държава беше реагирала адекватно в периода преди ареста на българските медици и след това в първите няколко месеца след него. Цялото ни общество е свидетел, че подобна реакция нямаше. Отговорност за това закъснение не беше потърсена от нито един от конкретните виновни длъжностни лица. Казвам длъжностни лица, въпреки че те бяха министри, премиери, хора с много висок ранг в държавната администрация. По закон те носят отговорност като длъжностни лица. Това е длъжностно престъпление по Наказателния кодекс. Никой от тях не понесе никаква отговорност независимо от многобройните безспорни доказателства за тяхна вина. Специално искам да подчертая, че на 9 февруари 1999 година бяха арестувани 23-ма българи, а не само шестима. С някои от тези хора аз продължавам да поддържам редовно връзка и виждам какво е въздействието на онези кошмарни дни и седмици, през които те също са били затворени невинни в ареста. За тях също не бе потърсена отговорност на никого.

Т.е. българската съдебна система с една непростима небрежност пропусна да потърси отговорност от безспорните виновници за тяхната груба небрежност, довела до драстично нарушение на човешките права на 23-ма български граждани, а не само на шест. Нещо, което вече е почти забравено. Цяло едно ново поколение българи израсна през тези 20 години, което не познава историята на либийския процес, а онези, които я познават, гледат да се забрави, за да се размие тяхната персонална наказателна отговорност. Нито за закъснението, с неговите страшни последици, нито за следващите пропуски и грешки на длъжностните лица, не беше потърсена абсолютно никаква отговорност – напротив, някои от виновните бяха изпратени на високи постове в чужбина, т.е. бяха възнаградени за нарушението на закона, което е еднакво възмутително и от човешка, и от юридическа гледна точка.

Снимка: Dir.bg

– Всъщност защитата на медиците закъсня с близо година?

– Бях ангажиран със защитата на българските медици 12 месеца след техния арест. Един или два дни след първото заседание на съдебния процес в Триполи, бяхме поканени в Министерството на външните работи, аз и три-четири от семействата на нашите медици, за да бъдем запознати със статута на задържаните и етапа, на който се намираше процеса. Това стана на 9-10 февруари 2000 година. За първи път българска делегация замина за Либия една година след ареста – период, в който медиците ни бяха жестоко изтезавани. Делегацията беше ръководена от главния прокурор Никола Филчев, с членове зам.министъра на здравеопазването Галин Каменов и моя милост. Това бяха първите официални български представители, с изключение на дипломатите ни в Триполи, които получиха възможност да се запознаят с характера на обвинението, да се видят с подсъдимите. От този момент нататък, започнах да изграждам юридическата защита. Временно – управляващият българското посолство в Триполи по-късно се оправдаваше, че на етапа на следствието, Прокуратурата е отказвала всякакъв контакт с българските граждани. Това е абсурдна правна теза, която бе използвана, за да се оправдае недостатъчната настойчивост на българската дипломация да окаже консулска защита на нашите граждани. Веднага след като българската държава постави въпроса с необходимата тежест, чрез Главна прокуратура и Министерство на външните работи, свиждането беше осигурено.

– Каква е ролята на либийските адвокати по процеса?

– В хода на процеса се установи, че има правна възможност за участие на чуждестранен адвокат в съдебен процес в Джамахирията. Въпреки упоритите становища на либийския адвокат Осман Бизанти, по мое настояване и след специално проучване на либийското право, се установи че такава възможност съществува. Либийският Закон за адвокатурата допускаше участие на български адвокат в сътрудничество с местен такъв. Такава е и практиката в страните от Европейския съюз. Либийската норма бе реципирана в това отношение от италианското и френското право. Тази правна възможност бе използвана, въпреки нежеланието на адв.Бизанти. Беше сформиран екип от български и местен адвокат, на който бе възложена защитата на българските медици на първата фаза на процеса от 1999 г. – 2002 г. В последствие, Народният съд на Либия ми назначи друг адвокат, след като г-н Осман Бизанти на практика отказа да ми сътрудничи независимо от своето задължение, което беше поел при първоначалните разговори с българското посолство. След Бизанти съм работил с още двама местни адвокати – Малюл (офицер от секретните служби) и Салех бен Халим. Разрешението да представлявам българските медици по дело 44/99 на Народния съд бе издадено от министъра на правосъдието на Либия. Това стана след три или четири месеца натиск върху Джамахирията от българска страна. Това бе условие за справедлив процес, тъй като българските подсъдими след изтърпените изтезания нямаха доверие на либийски адвокати и ги възприемаха не като защитници, а като част от репресивната система.

Снимка: Dir.bg

– Наясно ли бяха адвокатите на медиците от самото начало, че заразяването на децата от Бенгази всъщност е заради разрешаване на вътрешнополитически проблеми в страната, а може би и със случая Локърби?

– Искам да уточня, че до 17 февруари 2002 година български адвокати в множествено число нямаше. Бях единственият български адвокат. Цялата отговорност със запознаването с фактите по делото падна върху мен. Известно е, че към 9.02.2000 г. Българската държава нямаше никаква информация нито за съдържанието на обвинителния акт, нито за фактическата страна по делото. Трябваше да измъкна доказателствата за всичко това, което е ставало по онова време и е свързано с обвинителния акт, въпреки постоянните пречки от либийска страна. Делото заемаше цяла стена в адвокатската стая, с над 43 тома, от десетки хиляди страници, на арабски език, без никакъв превод. Задачата беше доста сложна, защото срещу мен стоеше Специалната прокуратура по особено важни дела. Това изискваше да проявявам цялото си човешко умение на търпимост, на такт, но и настойчивост, за да мога да изясня фактическата обстановка и да я предам на българския президент. Поради опасения от изтичане на информация, всички мои проучвания и правни изводи бяха съобщени директно на президента Петър Стоянов, а не на българското посолство, не на българското външно министерство. Така успях да запазя в тайна своето откритие, че това заразяване представлява много сериозен вътрешно-политически въпрос за Либия.

В либийската държавна традиция съществува един основен принцип – разделение на държавната власт между отделни племенни групировки. На основа на материалите по делото успях да установя, че заразата с вируса ХИВ беше обхванала почти всички племена, населяващи цялата територия на Либия. Сред заразените племена имаше такива от границата с Египет, от западната граница, от Бенгази, от Триполи, от столицата Сирт в централна Либия. Географското разпространение заразата беше установена благодарение на фамилните имена на тези деца. В списъка с 365 заразени либийски деца имаше повтарящи се родови имена от едни и същи племена. И когато установих, че 8-10 деца носят едни и същи родови имена, това беше достоверен признак, че болестта е обхванала племето. Като се има предвид мюсюлманската, либийска родова традиция, която позволява сексуални отношения между роднини от един и същ род, за мен стана ясно, че заразата е обхванала майки, бащи и деца от едно и също племе. Следва да се отбележи, че извънбрачните сексуални отношения са забранени от Корана и се наказват от Шириата. Бяха установени четири заразени деца с фамилията Ал Кадафи. Заразяването на най-важното племе, което управлява държавата и държи политическата власт в страната, бе изключително чувствителен факт с политически характер. Поради начина, по който се разпространява вируса на СПИН, можех да предположа, че мъжете от това племе водят свободен сексуален живот, което е сурово наказуемо в Либия. Ако този факт беше изваден и поставен от мен в един открит диалог със съда, това щеше да предизвика нещо повече от революция в страната. Това беше пряко обвинение срещу рода Кадафи и голяма част от племената, чиито представители заемаха ключови постове в държавната власт. Не можех да си позволя да изнеса публично тази информация в съдебна зала. Поради това намерих други начини, за да покажа дискретно на либийските власти, че българският президент, чрез мен, е наясно с този изключително сериозен вътрешнополитически проблем на Либия. Проблемът можеше да предизвика много сериозни политически трусове в ръководството на Джамахирията, които един адвокат няма право да предизвиква.

Източник: dir.bg