Джон Марсдън е прекарал десетилетия в писане за, преподаване в и основаване на училища за млади хора, но напоследък е притеснен. Наистина притеснен.

В "The Art of Growing Up" („Изкуството да растеш“), Марсдън пише за проблемното състояние на родителите в днешно време – да са влюбени в децата си, вместо да ги обичат. Той предупреждава за родителите, които играят ролята на вечен застъпник за децата, които може да не са толкова надарени или безгрешни, колкото биха искали да си ги представят.

"Наблюдаваме епидемия от увреждащо децата родителство, а то оказва сериозно въздействие", пише той.

Той се отчайва от „кърлинг родителите“ – скандинавският термин за онези, които яростно "разчистват" всички пътища за децата си.

Масово ли обаче практикуваме „токсично родителство“ или това е просто случай на влошаване на крайности?

„Не, мисля, че това е широко разпространен проблем“, твърди Марсдън.

„Увреждащото на родителство не е равносилно на емоционално насилие, а по-скоро представлява „зле замислен и погрешен“ подход, който нанася значителни емоционални щети. Аз говоря предимно за средната класа. Не че хората се стремят да действат разрушително, но здравият им разум и инстинкти изглежда са на заден план заради други съображения. Емоционалната вреда идва от тревожността, която често се приближава до паника", добавя той.

През последните пет години, според него, става все по-трудно да се управлява училище (той е директор и основател на две) и точно затова "Изкуството да растеш" понякога изглежда като работа на отчаян директор.

Марсдън казва, че тази съвременна тийнейджърска култура превъзхожда миналите поколения по отношение на академичните постижения, политическата ангажираност и така нататък, но той се страхува от емоционалното им здраве, подкрепен от статистиката за разпространението на проблемите на психичното здраве сред младите.

„Мащабът на проблема е огромен. Въпросът за емоционалните щети е пандемия“, каза той пред Guardian.

„Нивото на тревожност е такова, каквото никога не съм виждал досега, и не знам как може да се подобри“, добави той.

Марсдън твърди, че голяма част от тревожността сред родителите и децата произтича от притеснението, че светът е опасно място, тъй като на традиционните „безопасни” и авторитетни фигури вече не се вярва.

Това, съчетано с инфантилизацията на децата като чисти, безпомощни същества, кара родителите да глезят и да се притесняват излишно за децата си, като в същото време изискват много от същото и от образователните институции.

Марсдън управлява две частни училища в щата Виктория, Австралия, като двете са разположени в обширни и гористи кампуси.

Децата се катерят по дървета, карат велосипеди, лагеруват и не носят униформи. Двете училища са скъпи, но Марсдън вярва, че всички училища могат да се справят съв „скучния“, „антисептичен“ живот на съвременните деца и младежи – животът, който се живее предимно чрез опит "втора употреба" и в който ожулените колене не съществуват.

„Ироничното е, че в Австралия, в която има повече свободно пространство от където и да е по света, децата учат в училищни кампуси, които имат зони за отдих с размерите на няколко баскетболни игрища. Правилата са, че не ти е позволено да тичаш, не ти е позволено да докосваш други хора, не ти е позволено да споделяш храна… със сигурност не можеш да вземеш пръчка и със сигурност не можеш да се качиш на дърво”, казва той.

"Ограничавайки излагането на децата на опасност, на страх, ние ограничаваме способността им да зреят, да развиват устойчивостта и независимостта си", добавя той.

Марсден се отчайва от родителите, които не позволяват на четиригодишните да обелят собствените си мандарини.

„Те са способни да си помогнат сами и ние, родителите, трябва да се уверим, че правим крачка назад", твърди той.

В резултат на всичко това и благодатта на детството, толкова почитана от обществото, децата неизбежно "падат", когато станат юноши, демонизирани от размахващите пръсти по-възрастни.

Чувствата и преживяванията на тези млади хора твърде често се тривиализират, казва той, докато постоянно се притесняваме дали са консумирали твърде много захар, дали са гледали твърде много телевизия или пък дали има опасност от кибер тормоз.

Марсдън не обича да мисли в рамките на оптимизма или песимизма. Макар той да не се колебае да определи различни части от днешната култура на родителството и детството като кризисни – държания и поведения, които могат да бъдат свързани с трагедии, вариращи от пристрастяване към наркотици до домашно насилие, той няма не е насочен към въпроса дали това, което се случва днес, е по-токсично от това, което се е случвало в миналото.

Източник: The Guardian