Мисията "Аполо" представя изображения на първите стъпки на Нил Армстронг към Луната и на огромните усилия на екипа, участващи в прибирането му там.

Фундаменталното решение обаче, довело до успешното кацане на луната, идва в голяма степен в резултат от решимостта на един човек в НАСА. Този човек е Джон К. Хюболт.

Визията на Хюболт как да стигнем до Луната надделява над идеите на едни от най-гениалните умове на НАСА, включително и на ракетния учен, роден в Германия  – Вернер фон Браун, който проектира Сатурн V и отговаря за капсулата "Меркурий", която "завежда" в космоса първите американци.

През април 1961 г. президентът Джон Ф. Кенеди дава старт на космическата програма на Америка, като обещава да изпрати „човек на Луната и да го върне безопасно на Земята", преди края на 60-те години.

НАСА първо трябва да си отговори на един основен въпрос: Какъв е точният начин за стигане до Луната? Без него е невъзможно дори да започне проектирането на машините за тази цел.

В края на 50-те години, преди Америка дори да пусне човек в космоса, НАСА вече обмисля какво ще е необходимо, за да постави астронавти на Луната, но по тази тема няма единно мнение.

Започва разгорещен дебат зад кулисите, като много от инженерите на космическата агенция са привлечени към това, което изглежда като най-очевидния подход –  директното изкачване.

Помислете за концепциите преди Аполо относно космическото пътуване – ракета се изстрелва от Земята, насочва се директно към Луната и след това се приземява, носейки със себе си цялото гориво и провизии, необходими, за да се върнете обратно у дома.

„Повечето хора искаха просто да построят голяма ракета и да я изпратят до Луната“, казва Роджър Лауниус, бивш главен историк на НАСА.

Директното изкачване обаче изисква огромно превозно средство, за да извърши лунното кацане, нещо, което би могло да достигне височина от 30 метра или повече, и да е изключително несигурно за приземяване.

Огромна ракета, наречена "Нова", дори по-голяма от вече титаничната Сатурн V, щяла да бъде необходима само за издигането на космическия кораб в земната орбита.

"Нова" все още била на чертожната дъска и дори фон Браун се съмнявал в нейната осъществимост и колко бързо може да бъде готова за полет.

Вторият лагер, воден от фон Браун, подкрепя друга идея, наречена "рандеву при орбитата на Земята", или "EOR".

Това е лека промяна на варианта за директно изкачване, тъй като EOR включва същото гигантско превозно средство, за да отиде до Луната и се нуждае от две или повече Сатурн V ракети за изстрелване на ракетни парчета от земната орбита, които да бъдат сглобени от астронавтите, използвайки космическата станция като база за техните операции.

EOR се радва на силна подкрепа в НАСА, съгласно информационен лист, публикуван от НАСА през 1992 г., особено сред онези, които признали, че тази идея ще изисква виртуалното изграждане на космическа станция – платформа в Земята орбита, която може да има много други приложения, научни и други, извън мисията Аполо.

"Фон Браун отдавна мечтаеше за космическа станция и тъй като дебатът ставаше все по-силен, той упорито подкрепяше EOR", твърди Лауниус.

Има и трети начин, предложен от Хюбол в изследователския център на НАСА в Лангли. "Рандеву в Лунната орбита", или "LOR", изисква само един Сатурн V и две по-малки превозни средства, които да отидат до Луната – майчин кораб, който да остане в лунната орбита (известен като "команден модул"), докато по-малък и лек лунен модул, проектиран единствено да кацне и да се върне от лунната повърхност, извършва спускането.

Трудната част от плана е, че астронавтите, обикалящи луната на близо четвърт милион километра от всяка възможност за спасяване, трябва да свържат двата космически кораба, за да успеят да се приберат.

За НАСА това звучи твърде рисковано и почти всички, освен Хюболт и групата му от поддръжници отхвърлят идеята.

По онова време никой не е правил рандеву или акостиране в космоса – маневри, които днес се считат за основни при космическия полет, но които са обезсърчаващи и неопитни концепции в началото на 60-те години.

Хюболт обаче вярва, че рисковете на "LOR" са управляеми.

Освен това, той е категоричен, че свързването на два космически кораба в лунна орбита не е само един от възможните методи за лунната мисия, а единственият, който има шанс да изпълни почти невъзможния срок на Кенеди.

За Хюболт това беше просто уравнение, включващо необходимостта да се спестят тегло, време и пари. Свързването на корабите в лунната орбита щеше да изпълни и трите.

Въпреки очевидните предимства обаче, Хюболт не среща подкрепа за своята идея.

Разочарован от неспособността си да накара никого да слуша, през ноември 1961 г. Хюболт пише писмo право до върха на йерархията на НАСА.

"Искаме ли да отидем на Луната или не? Защо "Нова", с нейните по-големи размери, просто е приета и защо една много по-малко грандиозна схема, включваща рандеву бива отхвърляна?" пише той в писмото си.

За щастие обаче, писмото привлича вниманието на високите етажи на НАСА.

„Беше доста строг в начина, по който беше написал писмото си“, припомня си бившият служител на НАСА в документален филм от 2008 година.

В отговор към Хюболт, служителят обещава идеята "LOR" да бъде преразгледана.

Месеци по-късно, на среща през юни 1962 г., Фон Браун неочаквано обръща курса и публично обявява, че препоръчва рандеву в лунната орбита.

Въпреки различията им, Хюболт, който напуска космическата агенция през 1963 година, е поканен от Фон Браун, за да контролира мисията в Хюстън и да стане свидетел на историческото кацане на Аполо 11 на 20 юли 1969 г.

На фона на празнуването в стаята, след съобщението, че астронавтите са кацнали,  „се случи прекрасно нещо“, казва години по-късно Хюуболт, който почина през 2014 година:

"Фон Браун се обърна към мен … и каза: 'Благодаря ти, Джон. Това бе добра идея!'"

Източник: NPR