На 51-во място в класацията на “Индипендънт” за най-добрите 100 играчи на английската Висша Лига е Бербатов: енигматичен гений, чиято звезда горя най-ярко по време на двата му сезона в Тотнъм Хотспър

Според Люк Браун от английското издание Indеpendent това, че си носи собствени прибори за ядене бил един от първите знаци, че Димитър Бербатов е малко по-различен от останалите. Българинът е играч на Тотнъм едва от няколко дни, когато започва да тършува из клубната столова, търсейки нещо. "Той имаше навика да идва на тренировките с негови собствени нож и вилица”, споделя по-късно съотборникът му Мидо. “Вадеше прибори от джоба си и започваше да яде. А ние всички си мислехме: “Какво е това? Какво се случва?” Този въпрос преследва Бербатов през осемте години, които прекарва по терените на английската Висша Лига, с цялото му леко надменно безразличие: “Какво се случва?” Защитниците ще си го задават, след като е преминал през тях като привидение. Феновете ще се питат, след поредното му иначе средно добро изпълнение, увенчано с прекрасен гол. А треньорите ще търсят отговора му отново и отново, след изолирането, меланхолията и промените в настроението му.  

Никой друг играч в историята на Висшата Лига не е бил толкова недоразбран, колкото Димитър Бербатов, едновременно на терена и в съблекалните. Някои го смятат за надменен. Други – за арогантен. Но всички оценяват класата му – головете, визията му върху играта и едно от най-добрите първи докосвания, които изобщо някога сме виждали. С топка, някак почти залепнала за дясната му обувка.

Не е в негова полза това, че направи труден старт на своя нов живот в Англия. През 2005/2006 отбелязва 24 гола за Байер Леверкузен, привличайки погледите на скаутите от цяла Европа към Северен Рейн-Вестфалия. Трансфер за 10,9 милиона паунда го мести в Тотнъм, отбор, който (както по-късно признава Бербатов), никога не бил чувал. Той води сериозна битка за място в първите си мачове в клуба. “Най-слабият играч на терена”, според думите на Мидо.

Неговата съзнателно ограничена работна ефективност е едно от ясно изразените първоначални притеснения. Не плащаш 10 милионен клубен рекорд за работен кон. Въпреки това, блясъкът на Бербатов се определя от прецизната му елегантност и пълното елиминиране на всякакви излишни движения. Без висока преса. Без връщане в дълбочина, за да помогне на защитата. Със сигурност без преследване на изгубени каузи. И с право. Неговите мениджъри накрая ще спрат да изискват такива неща от него.

Не след дълго дойдоха головете. Много голове. Той е в подем и тича с хъс срещу Шефийлд Юнайтед, започвайки редовно да отбелязва от ноември нататък. Прави забележителни волета срещу Рединг и ПСВ. Ювелирен свободен удар срещу Уест Хям. Хладнокръвна дузпа срещу Челси на Уембли. И величествен завършек на атаката срещу Брага, в който мощното му нахлуване се случва за едно примигване на окото – леко чукване, шут и гол. Не е нужно да спринтираш докато ти посинее лицето, ако четеш играта като книга. Не ти трябват множество докосвания на топката, ако притежаваш умението да направиш само две.

Ключово за обрата му в Тотнъм се оказва решението на Мартин Йол да го съчетае на предни позиции с Роби Кийн. Няма значение, че са странна двойка – Бербатов със своята поза на статуя, а Кийн преливащ от кинетична енергия, постоянно спиращ и тръгващ, подскачащ и криволичещ, в движение без да спира. “Ти тичаше и говореше и за двама ни”, казва Бербатов на ирландеца при оттеглянето му от футбола.

И все пак, въпреки целия динамизъм на Кийн, може да има само един лидер. Никога не е имало съмнение, че Бербатов, който страни от Дуолинго и Бабел, за да учи по-бързо английски като гледа гангстерски филми, е своеобразния Вито Корлеоне на Шпорите. Техният Дон. Техният Кръстник. “Когато не е център на внимание и в главна роля, той се сърди”, споделя неговият брат Асен към края на престоя на Димитър в Тотнъм.

Но зад театралното перчене и меланхолия прозира нещо по-сложно. “Нищо не е такова, каквото изглежда при Димитър”, разкрива мениджърът, който най-добре го познава – Мартин Йол. “Потиснатите хора също могат да изглеждат весели, но хората не забелязват. Аз мисля, че няма нищо нередно при него. Понякога това е и поза. Той не иска да работи до изтощение, защото това просто не е той.”

Центърът на терена може да бъде самотно място, особено за човек, който изисква внимание, само за да реагира странно на него. “Не ми харесва”, коментира той веднъж, чувайки че феновете на Шпорите пеят неговото име. “На някои играчи им харесва, но аз бях смутен и си мислех: “Моля ви, млъкнете!”” Не след дълго Йол е уволнен, сменен с Хуанде Рамос, а Тотнъм завършват 11-ти в класирането. Бербатов е натиснат да направи трансфер за 30,75 милиона паунда в Манчестер Юнайтед и дву-сезонната любовна история свършва.

Може би това противоречие в личностата на Бербатов обяснява защо последвалия период в Юнайтед не се възприема като негов успех, въпреки почти 50-те гола във Висшата Лига, двете шампионски титли и паметния хеттрик срещу Ливърпул на Олд Трафорд. Борещ се за място на терена с Кристиано Роналдо, Карлос Тевес и Уейн Рууни, времето му като лидер приключва. Той никога не е бил системен играч. И никога не е бил ефективната смяна.  

В своята автобиография Сър Алекс Фъргюсън описва проницателно как присъствието на Бербатов е започнало да избледнява. “Бербатов беше изненадващо неуверен. Той не притежаваше перченето на Кантона и Анди Коул, или стабилността на Теди Шерингам. На Бербатов не му лиспваше вяра в своите способности, но тя се основаваше на неговия начин на игра. Понеже функционирахме на определена скорост, той не успяваше в действителност да се нагласи към нея.”  

След четири сезона в Манчестер, Бербатов завършва своя престой във Висшата Лига, като се завръща в Лондон и се събира отново с Йол, този път във Фулъм. Възстановен като основна фигура, той бързо преоткрива головия си инстинкт, който беше започнал да го изоставя през последния му сезон на Олд Трафорд, постигайки своя втори най-резултатен сезон в английския футбол. Но старите навици умират трудно. “Той просто не говори с никого. Влизаш в стаята, той седи там и дори не вдига глава”, си спомня съотборникът му Марк Шварцер. “Ти казваш: “Добро утро, Дими!”, а той само промърморва срещу теб. Никога не се откри, никога не можахме да разберем нещо повече за него.”

Последният му сезон във Висшата Лига е повторение на първия – човек, който е решен да играе главната роля, но с никакъв интерес към фалша, който я заобикаля. До края Бербатов е обвиняван в равнодушие, мързел и бягане от отговорност. А дали всичко това не е показвало неговата зрялост? Дали не е било знак за неговата жертвоготовност? Много малко играчи във Висшата Лига са били толкова криворазбрани, сега или преди.

Източник:  Indеpendent