Любослав Кармиджанов е роден в Хасково през 1992 г. През 2011 г. завършва Природоматематическата гимназия в родния си град, а след това кандидатства в НВУ "Васил Левски" във Велико Търново и е един от първите в списъка на приетите. По време на първата година на обучение кандидатства за една от най-престижните военни академии в света – "Уест Пойнт" в САЩ. Приет е и през 2016 г. получава своята диплома.

Любослав Кармиджанов разказа за това дълъг ли е пътят от Хасково до Уест Пойнт, как се става курсант в академията, където са учили двама американски президенти, за отговорностите, призванието, гордостта и разочарованието. 

– На 16 март се навършват 217 години от основаването на "Уест Пойнт". Ти си един от малцината българи, които не само са приети, но и завършват тази престижна военна академия. Ще ни разкажеш ли как стигна до там?

През есента на 2011 г., когато бях курсант първа година в НВУ "Васил Левски", за пръв път чух за "Уест Пойнт" на един обеден развод (строяване), когато обявиха, че курсанти, отговарящи на определени изисквания, имат право да кандидастват там. Да си призная, до тогава не знаех дори за съществуването на академията.

Но все пак обявата ме заинтригува и имах няколко дни преди да дам окончателния си отговор, за да проуча повече за мястото, историята и потенциалните последствия от моя избор в случай, че ме приемат. Освен малкото време за вземане на решение, изборът беше труден, тъй като кандидатсването изискваше не малко лични разходи и време, които трябваше да заделя в следващите 5-6 месеца (горе-долу толкова отнема целият процес по кандидатстване). Макар и смятайки шансовете си за минимални, тъй като щях да се състезавам с кандидати от още 156 държави за само 16 места, все пак реших да се пробвам.

От 90 първокурсници само четирима покривахме минималните изисквания (като минимален бал, години, здравословно състояние и т.н.) и имахме желание да се пробваме. Двама от тях се отказаха още първата седмица, когато разбраха за разходите. Другото момче отпадна, тъй като му изгубиха резултатите на SAT изпита (приемен изпит за колежи и университети в САЩ – бел.ред). В крайна сметка накрая останах само аз, който е покрил всички изисквания, изпити и интервюта. А те никак не бяха малко – тест входно ниво английски език; тест TOEFL за чуждестранни курсанти; тест SAT, който е еднакъв и за американските студенти и включва високо ниво на английски език и математика (нещо като тяхната матура); физически тест; обстойни медицнски прегледи; интервю с военния аташе на САЩ; кандидастване и изготвяне на учебна виза за САЩ и може би още няколко документа, които съм забравил вече.

Когато покрих всички тези изисквания, имаше период от около един-два месеца, в който чаках да излязат резултатите от класирането. И така в края на април 2012 г. получих красива покана с кожени корици да уча в Уест Пойнт. Трябваше да дам отговор в рамките на една седмица.

Въпреки, че това представляваше огромна стъпка и промяна в живота, опцията да се откажа точно в този момент не беше налична. Бях хвърлил толкова труд, а и за прекараното време в НВУ осъзнах, че не използвам пълния си потенциал, където съм. Затова без много да се замислям и без излишни колебания приех предизвикателството.

Бях първият българин от 5 години насам, който е приет да учи в "Уест Пойнт". Оттогава има още двама – единият завърши през 2018 г., а другият, надявам се, ще завърши през 2021 г.

– Трудно ли се влиза в "Уест Пойнт"?

Както казах, изпитите и изискванията са много, но индивидуално всяко едно от тях е напълно по силите на един средностатистически студент в България. Просто се изисква решителност и мотивация. При мен помогна фактът, че съм завършил математическа гимназия и че имах добри познания по английски език. А и все пак като чуждестранен кандидат, не се състезаваш с американци, а с други интернационални кандидати. Тяхното ниво на английски в доста от случаите е по-лошо от това на младите българи. В крайна сметка дадох всичко от себе си, за да покажа максимума на моите знания и умения, а какъв ще е резултатът, нямах никаква идея. Бях готов и за двата случая.

– Само ти ли беше курсант от България и отговорността, че представляваш България по-тежка ли бе?

В началото, да. Две години бях единственият българин там. През 2014 г. дойде едно момче, което не познавах лично. В крайна сметка се паднахме в една рота (има общо 32 роти в академията, всяка с по около 150 души) и станахме добри приятели. В момента той е все още лейтенант и преминава допълнително обучение и курсове след завършването си през 2018 г.

В началото отговорността наистина се усещаше. Все пак за повечето американци аз бях първият българин, когото виждат и трябваше да оставя добро впечатление. Това наистина ме караше да давам всичко от себе си, както при екстремни физически натоварвания, така и в академичния процес. Стараех се да представям България в най-добрата възможна светлина. Но може би към края на първата ми година в академията, това чувство взе да намалява по естествен начин. С подобряването на говоримия ми английски, оценките и разбирането на американската култура, аз постепенно се почувствах като един от тях и спрях да мисля постоянно, че представлявам България. Тази отговорност е изморителна в дълготраен план. А и от американска страна правят всичко възможно да се почустваш в един екип с американските курсанти – учиш абсолютно същото като всички останали, критериите за оценка са еднакви, имаш съшите права, привилегии, но и задължения и т.н.

– Кое бе най-трудното при обучението в "Уест Пойнт"?

Определно най-голямото ми предизвикателство беше предмет, наречен "Плуване с оцеляване". Нямах много опит в плуването освен за забавление, няколко пъти годишно на басейн или на море. В Америка обаче абсолютно всяко училище, било то основно, средно или колеж, има басейн. От малки повечето деца се учат да плуват и докато пораснат, водата се превръща във втора среда за тях. Поради това, очакваното ниво на плуване се оказа доста високо и аз си нямах идея какво ме чака. Проблемът беше, че този предмет по физическо образование беше задължителен, за да завърши успешно един курсант.

Мой съвипускник от Афганистан, който беше много дребничък и нямаше никакъв опит с плуването, в последствие беше изключен поради слаб успех именно в плуването. Въпреки това, все пак имат установени входящи курсове за начинаещи, които наричаха с чувство за хумор "Плуване за камъни". Там те подготвят предварително за "Плуване с оцеляване". Аз някакси (може би чрез силата на мотивацията) успях да прескоча този курс, постигайки тестово време някъде малко над долната граница.

Самият предмет беше с продължителност половин семестър и се състоеше от серия от изпити с оценка. Изпитите се състояха както в нормално плуване за време и разстояния, така и в плуване с бойна униформа и екипировка, изпълнявайки серия от упражнения под и над вода, като добавят външни фактори като големи вълни, дъжд, тъмнина, крясъци и стрелби. Истински мразех този предмет и единствената ми мотивация беше да изкарам поне тройка, за да не повтарям. В крайна сметка приключих курса с четворка.

Освен първите 45 дни на начална военна подготовка (през които си в пълна изолация, без телефони и посещения и е труден за почти всички), се сещам за още едно по-трудно нещо, което ме тормозеше през целия ми престой. Това беше писането на големи есета по английски и доклади по история, психология, социология и някои военни науки. Най-вече в началото. Отнемаше ми изключително много време да намеря точните думи на английски език, да изпипам граматиката и пунктуацията. Дотолкова, че първото ми есе по английски език и литература от две страници ми отне близо 8 часа. След това уменията ми по писмен английски език се подобриха значително, но и големината и сложността на докладите и есетата скочи многократно. Стана ми навик да отлагам доклада за нощта преди крайния срок, когато сядам и за 8-10 часа написвам целия доклад. Макар и да звучи парадоксално, тази техника сработи в по-голямата си част и дори често изкарвах петици и шестици по този начин. Явно работя по-добре под напрежение и предпочитах една мъчителна нощ, отколкото да се тревожа седмици наред без да имам много напредък.

Рекордът ми беше на курсовата ми работа по "Международни отношения" за началото на Първата световна война, която трябваше да бъде от порядъка на 24 страници. Тогава единствено бях изчел зададената книга, отбелязвайки потенциални цитати в нея и имах груба чернова от една страница, когато седнах нощта преди крайния срок и в продължение на 12 часа писах без да спра. Дори не си спомням да съм ставал да отида до тоалетната. В крайна сметка, трябваше дори да бягам, за да предам доклада десетина минути преди крайния час (правилото там беше ако доклада закъснее дори с 1 минута, оценката пада автоматично с цяла единица). Доколкото си спомням получих петица като крайна оценка.

Други не толкова трудни неща бяха например свикването с американската култура като храна и маниери, както и мащабът на всичко. Комичен пример имам от времето на началната военна подготвка. Тогава командирът ми на отделение (третокурсничка) ме обвини в неподчинение, тъй като си клатех главата по обратния на общоприетия начин при всяка една нейна заповед. Храната в началото ми се стори много изкуствена (особено в столовата) и без никакъв вкус. Но след като опитах храната навън, осъзнах, че донякъде е поради факта, че в столовата готвят за 4400 души. Като цяло културата на младите курсанти не се различаваше много от това, на което бях свикнал.

– Какъв е режимът на курсантите?

Главно, режимът на курсантите зависи от годината им на обучение. Например първа година (т. нар. плебеи или новобранци) нямат право да излизат извън района на академията (освен 1-2 пъти за семестър и по време на ваканции), нямат право да говорят помежду си в открити пространства и коридори (без академични сгради и личните им стаи), имат куп задължения, свързани с боклука и прането на горнокурсниците и куп други по-малки правила (например задължително се върви с рамо до стената на коридора и ръцете са в юмруци по всяко едно време извън стаята и академичните сгради; задължително излизат навсякаде по униформа).

Прочетете повече ТУК!