Аплодисментите още отшумяват, когато ставам от тъмното място на в публиката и тръгвам по широката мокетна пътека между седалките и дървената ламперия. Прожекторите безпощадно ни осветяват и ни вадят от анонимността – виждам репортера и оператора, които правят същото…

В “Специалист по всичко“ има една уникална сцена-диалог между нея и Апостол Карамитев. Той пристига с бояджийската стълба, помпа-пръскалка и кофа пред апартамента-салон на “Велка Антонова – dipl. КОАФЬОР-КОЗМЕТИЧКА“. Тя му отваря наконтена, с високи токчета и дълбоко деколте. Той краде миг, за да я огледа ювелирно – погледът му я обгръща като космически спътник в стая. Палят и пушат свойски и кокетно.

– Ма, някак си не ми приличате на бояджия…

– Разбира се – не! Впрочем – да! В смисъла на художник…

– Художник!?

– Да.

– Ама разбира се, то си личи! Културата си е култура – личи си. Ама защо тогава боядисвате?

– Как да Ви кажа… Връзка с Живота. Може ли малко вода? Правим го по-красив, подобряваме бита… Нали това е целта на всяко изкуство!?

– Аз обожавам Изкуството! Много е… доходно.

Сетне той замахва с тънката четчица и я опръсква по лицето, шията и гръдта. Тя се бърше свенливо. Чеше се по голите бели ръце. Усмихва се.

Урок по кино и диалог от двамата, още – от сценариста Вежинов и режисьора Василев. Музиката е на Петър Ступел. Едничък етюд, битов мизансцен, а хуморът, сексуалността и лекият разказ текат могъщо под игривата привидност. Всичко онова, което ни липсва днес в родните ленти. “Връзката с Живота”, ‘дето вика пишман-майсторът.

Тримата се качваме по стълбичката към сцената. Странното е, че все едно катерим път към неизвестното, макар широката платформа да е винаги видима. Пресичаме я по диагонал като натрапници. Подминаваме чистачка, която вече бърше с мокър парцал пода. Сценични работници разкачат и раздигат декорите. Неволно поглеждам към отсъстващата вече публика. Чувал съм от актьори, че сцената, театърът изобщо, има характерен мирис. Носът ми е запушен. Само допреди малко тя е танцувала тук виенски валс. В друг епизод гротесково е друсала с ръце деветдесет и кусур годишния си бюст. След малко потъваме в страничната тъмна ниша – без аплодисменти.

Или пък Баба Гицка в “Големанов” на Сатирата  – с монтиран голям нос, обратна захапка, пресипнал глас, бастун и старчески очила, прилични на пенсне. Като по-млада играе възрастни жени. В случая насреща е друг паднал колос – Парцалев. Той я приветства пред стълбите, целува ѝ ръка и я настанява в креслото. Прикляква и ѝ крещи в ухото , понеже тя не дочува. Смях, смях…

– Кога доди?

– Койе?

– Автомобиля.

– Ааа, няма го, още е рано. Ша почакаш малко.

– Хубуу, де, ама аз дъл ша мога да го подкарам самичка?

– Ам‘ чи ти ша си много хубава да го подкараш… Я седни малко на стола да почакаш, рекох, докат’ доди.

– …

– ДА СЕДНЕШ, ВИКАМ, НА СТОЛА!

– Не съм гладна!

Промъкваме се през мрака. Някой дърпа огромно въже-макара, повдигат се плоскости и кубове от декорите. Връщат обратно издигащата се сцена, която одеве драматургично беше потънала праг разстояние. После напредваме по тъмните тесни коридори и стълбища. Разминаваме се с Христо Гърбов. Подминаваме открехнати гардеробни с натрупани вехти костюми и перуки. Разнообразен реквизит, изваден от нафталина. Все едно сме инжектирани като чужди тела в органиката на театъра и сме плъзнали по артериите му. Или сме бъгове в софтуера му, в тоя сложен артистичен апарат.

Акостираме пред нейната гримьорна като оцелели корабокрушенци. Още се вълнуваме. Поемаме си дълбоко въздух. Почукваме. Отвътре излиза още по-задъхана от нас асистентка и ни казва да изчакаме, защото искала специално да свали грима от ролята и да се гримира наново за нашата среща. Ще снимаме интервю. Аз съм редакторът зад кадър.

А веднъж я видях на голям църковен празник в Храма. Седнала на дървеното столче, близките ѝ наоколо. Шушне си с тях. И досущ прилича на Баба Гица. Надига се да чуе и обратно да промълви отговор – уж тихо, но излиза въззвучно. Богомолците се обръщат смутени. Тя се кръсти ситно и набожно.

Когато вратата най-накрая се отваря, вътре не заварваме стихийно бедствие, а тих букетен мир. Стегнатите в изправени кревати от лъскава опаковъчна хартия и панделки цветя поят въздуха с аромати на приятно загниваща полянна природа. Тя стои пред масивното бюро с огромно огледало като небрежен стогодишен директор на Театъра и въобще на Изкуството. С дежурните гердани, сякаш нейните много желани окови, с които се беше венчала за Сцената. Вероятно някъде тук в недрата и тъканите на театралния организъм беше невидимата халка, за която бяха захванати. С ярко червило, с руж и елегантна широкопола шапка. За момент ми заприличва на моята баба, която за фотографии заставаше на една страна и се полускриваше зад стоящия до нея, за да не личат килограмите ѝ. Прилича ми и на баба, и на момиче. И на праведница, и на луда глава – едновременно дръзка и омиротворена. Беше на почти век.

Не помня цялото интервю. Не ми се търси по архивите, но помня как цитира нейния професор от едно време в Класическата Филология – световния ум Александър Балабанов: “Модно е едно, Модерно е друго.“ И добавя от себе си: “Аз се мъча да бъда модерна, за да спазвам истините в Изкуството.“

Накрая я молим да се снимаме. Тя става с усилие и застава посред нас, тримата недодялани момчетии. Гледа ни с добронамерена насмешка, малко суетно, малко покровителствено. Ласкае ни и дори флиртува, струва ми се. На 100 години, братче… А ние не знаем ‘де да си денем ръцете за снимката и въобще.

С тази модерна жена, с многото роли и едничкото лудо, стихийно, бясно сърце, влюбено в сцената и живота. Може би наистина – тези, които най-много го обичат, живеят най-дълго.

Днес, 2 февруари, голямата и обичана българска актриса Стоянка Мутафова празнува своя 97-ми рожден ден. Да бъде здрава и дългоденствена. Бог да я пази!

Автор: Ангел Иванов