Днес е 10 ноември – денят, който свързваме с началото на прехода. И с края на Живков. Но толкова години по-късно България все още е белязана от манталитета и съмнителните ценности на този човек. Коментар от Александър Андреев за Дойче веле.

Срам. Това изпитвам, когато си спомням за десетилетното управление на Тодор Живков. И не защото “при Тошо всичко беше лошо” – това обобщение е неточно. Не и поради факта, че този държавник сякаш беше някакъв съвсем различен антропологичен тип – в сравнение с хората, които харесвам.

“Поне 200 хиляди трябва да изселим”. Как Тодор Живков изгони българските турци

Не, срамът идва от сякаш селективната концентрация на манталитетни свойства и нагласи у този човек, които са хем типични за много хора в България, хем “описват” населението по тези ширини единствено като несимпатична карикатура. А това не е честно.

Менгемето в главата на Живков

Селото, провинцията, семейството, патриархално-феодалните нагласи. Така си представям ценностната нагласа на Живков, който сигурно е вярвал, че обикновеният, простият човек задължително и по определение е по-добър от онези другите, с претенциите. И че той самият, оказал се патриарх на 8 милиона българи, е длъжен първо да се погрижи за семейството си. Чак после за вечното си оцеляване на върха. А накрая да направи нещо и за тези добри, прости хорица.

В учебниците по история: Тодор Живков бил добрият политик, който „закрива” лагери (видео)

Как го правеше Живков? Ами правеше го с помощта на неизчерпаемите си “хитринки”, с ухажване и сниживане пред ръката, която го храни (Москва), с усулване и разсейване, с дебелашки шеги, с безгранична подозрителност и селски интриги, с отмъстителност и с потресаващо безразличие към всякакви морални изисквания. Неговите морални възгледи, принципите му изглеждаха съвсем другояче.

Първо – да набави и изкрънка оттук-оттам (главно от СССР, но накрая дори и от ФРГ) необходимите пари, за да мирува населението, което самó не можеше да си осигури поносим стандарт. Второ – никой да не посяга на властта му, дори по най-безобидния начин. Защото до края на управлението му се знаеше едно: много неща са допустими и простими в НРБ, но да се говори (камо ли действа) срещу “Първия” – това е тежко престъпление. Някой може да каже, че е наивно от днешна гледна точка да се мисли за възможностите на демокрацията и свободата на словото в тогавашната НРБ. Но аз имам предвид не тези либерални ценности, а менгемето в главата на самия Тодор Живков, за когото очевидно не съществуваше дори идеята, че някой би си позволил да мисли и действа различно от него. Означава ли това, че Живков беше глупав човек? Не знам.

Как Тодор Живков тайно подари златния ни резерв на Хрушчов

Унила България

Но във всички случаи той насърчаваше глупостта наоколо си. Глупостта и мързела. Сигурно го е правел неволно, от инстинкт за самосъхранение или пък поради “демократичната” си интуиция, която му е говорела, че повечето хора са глупави и мързеливи, тъй че най-добре да залага на тях. Дали е бил прав? И това не знам.

Казват, че при Живков беше по-добре. Да видим

Факт е обаче, че след десетилетното управление на Тодор Живков България и до днес изглежда една унила и уморена страна, все още белязана от неговия манталитет и от неговите ценности.

Дойче веле: Тодор Живков насърчаваше и глупостта, и мързела

Видео: YouTube/AP Archive