Няма защо да се лъжем – твърде голяма част от медиите в България са били и вероятно ще бъдат под влияние на силните на деня още дълго време. Тази година обаче „силните“ се сменяха на няколко пъти.

Да си кажем някои истини,

които въпреки своята универсалност имат нужда да бъдат повтаряни. В една страна, дори не само в България, независимостта на медиите е нещо, което изисква много труд, пот, а и сълзи понякога. И дори когато се постигне, трябва да се брани с всички усилия, за да бъде запазено.

Други, разбира се, дори не се опитват. Аудиторията у нас, през интернет или традиционните медии, ежедневно се докосва до жълти издания, които се занимават с клюки, конспиративни теории и най-вече обслужваща политиката дейност. Сигурно не сме го измислили ние това, но пък добре го развиваме на родна почва.

Нивото на коректността и обективизма рязко пада. На грамотността също. Това е проблем, с който ще се борим още много години и който е толкова многослоен, че можем да изпишем томове и тонове литература по темата.

Нека обаче се насладим за миг на краткото очакване,

преди идването на новата власт, която и да е тя. Далеч съм от мисълта, че жълтите и обслужващи различни интереси издание са спрели грозната си практика по време на тази толкова необичайна година, в която постоянно се избираме нови управляващи, а такива не идват. 

Тъкмо обратното, в режим на предизборна кампания бълващите лъжи и манипулации материали се засилват още повече, особено когато така удобно са подплатени от една глобална пандемия. И въпреки всичко има един тънък момент на неизвестност, защото на избори не всичко се знае, както показаха резултатите последните два пъти. И дори тези т. нар. медии не могат да разчитат на абсолютна сигурност. Те още не знаят кой е техният вожд.

Още надолу: България вече е на 112-то място по свобода на словото

Това напомня на френските медии и Наполеон –

един популярен случай, който неведнъж е ставал обект на вълнение и озадачение между стените на журналистическия факултет.

Историята, накратко, е следната. Има един възхитителен анекдот от Стоте дни, който улавя непостоянната природа на вестниците в началото на 19-ти век във Франция. Състои се от заглавия от Moniteur universel, официалния френски правителствен вестник, който съобщава за напредъка на Наполеон от остров Елба към Париж, както следва:

9 март: Канибалът напусна бърлогата си!

10 март: Корсиканското чудовище дебаркира в залива Хуан!

11 март: Тигърът пристигна в Гап.

12 март: Чудовището спи в Гренобъл.

13 март: Тиранинът е минал през Лион.

14 март: Узурпаторът се насочва към Дижон, но смелите и лоялни бургундци се надигнаха и го обградиха от всички страни.

18 март: Бонапарт е само на шестдесет левги от столицата. Той е имал късмета да избяга от ръцете на преследвачите си.

19 март: Бонапарт напредва с бързи стъпки, но никога няма да влезе в Париж.

20 март: Наполеон утре ще бъде под нашите крепостни стени!

21 март: Императорът е във Фонтенбло!

22 март: Негово Императорско и Кралско Величество вчера вечерта пристигна в Тюйлери, сред радостните акламации на неговите предани и верни поданици!

Разбира се, има много спорове около истинността на тази история и мнозина я оспорват, смятайки я за художествена измислица. Дори да е така, тя много добре описва образ, който всички ние добре познаваме – на медията хамелеон. 

112-о място не опира само до медиите, но и до цялото ни битие

Темата за 112-ото място навярно е омръзнала на мнозина, но тя е изключително важна, защото не се отнася само до журналистическата професия. Липсата на прозрачност в собствеността на медиите, цензурата и пропагандата влияят на цялото ни битие по един съвсем ясен начин.

Медиите имат основната цел да служат на обществото и когато те не могат или не искат да изпълняват тази функция, тогава всички хора страдат. Те са дезинформирани, объркани, манипулирани в услуга на чужди интереси, а това рязко сваля качеството ни на живот до неподозирано ниски нива.

Свикнали ли сме да обвиняваме олигарсите и властимащите за всичко това, но дори те, с мрачното си и лукаво влияние над свободата на словото, носят по-малката вина за това. По-голямата отговорност се пада на „колегите“, които сами избират да продадат тази свобода. Понякога дори и за жълти стотинки.

Кой ще бъде новият Наполеон?

Никой от нас не знае. От всички хора в тази страна, вероятно най-объркани са самите социолози, така че трудно можем да разчитаме на техните прогнози. Вероятно в незнание тънат и онези медии, които винаги ще махат с опашка послушно около хората, които управляват държавата. Защото така е по-удобно.

Смяната на убежденията на цели медии е грозна гледка, не ви я препоръчвам. Но днес, броени дни преди поредните за 2021 г. избори, все пак се чудя по кой ли път ще поемат всички онези издания, за които ние, съвестните журналисти, мислим с погнуса. Кой ще бъде техният нов император? Негово кралско величество? Бързо ли ще го припознаят, ще им отвърне ли той със същото?

Признавам си на чист български, че има момент на guilty pleasure в наблюдаването на такива феномени, който трудно може да се обясни по логичен начин. Подобни моменти обаче осветляват част от източниците на всички наши проблеми като народ. А ако вие като читатели също решите да ги наблюдавате по-внимателно, ще можете да си дадете отговори на много въпроси. И оттук нататък да подбирате източниците си на информация още по-прецизно.

Родните медии пак са в предизборно очакване на своя Наполеон

Автор: Катя Димитрова

Снимки: Pixabay