Демокрация и диалог в България – мисията невъзможна. Откакто родните ни партии не са в състояние да сформират правителство, в поведението на партийните лидери се забелязва особен вид хамелеонстване, което граничи с шизофрения.

Става въпрос за начина на говорене и метода на бутане на демокрацията в страната ни.

Партийната гордост вече е в миналото. Тя е заменена с оправдания и мънкане.
Предишното тупане в гърдите с фрази от рода на „ние постигнахме еди-какво си, въпреки еди-кого си“, сега се поднасят под формата на „то ние искахме, ама другите ни спряха.“ Другото любимо ни е „не можем, ‘щото няма правителство.“

В същото време, извън парламента, де що ги хване камера или ефирно време, лидерите призовават към диалог, комуникация, воля, консенсус. Когато обаче влязат на заседание, започва едно вадене на кирливи ризи и махленски кавги тип „кой ми *** в гащите“.

Получава се омагьосан кръг, в който излиза, че партиите не вършат нищо, защото са се провалили на изборите, а се провалят на изборите, защото преди това никаква не са я свършили.

За съжаление обаче, народът вече е преуморен, гърбината не може да носи, а край не се вижда.
Това ние какво искаме, няма никакво значение. Глас народен – глас овчи. Драгите партийци само се жабурят с надеждите ни, а след това си плюят в устата един на друг.
А когато нещата замиришат, започват да се огъват като червеи само и само да не ги хванеш нагоре с краката и някой да не вземе да признае, че е направил грешка.

Така се гради демокрация по български. Нищо не върви и никой не е виновен.

Дори няма да навлизаме във всичките корупционни скандали, злоупотреби с еврофондове, вътрешни обществени поръчки и прочие, защото там… не е за коментиране. Тук само разискваме политическия шум, който излиза от устите на властимащите.

Като хора, които следим внимателно парламентарните заседания, можем да кажем, че главите ни са подути от празнословия и онанистки изказвания. Партиите винаги правят максималното, на което са способни, ама, видиш ли, другите формации все ги възпрепятстват.

Всяко заседание протича по един и същи начин: влачене и доуточняване на точките от дневния ред. Почивка. Встъпителни празнословия. Вежди иска ред в залата. Представяне на проекта за дискусия. Начало на нападките, подплатени с лични статистики. „Възраждане“ влизат на контра. На Вежди вече много му се пие. Първо четене, второ четене. Отначало.

Единственото, което е ясно в залата, е че става въпрос за едни хорица, които не знаят за какво са там и са вече толкова уморени, колкото и народа, който управляват.

Демократична България мрази ДПС, ГЕРБ мрази ПП, Възраждане мрази всички, а БСП мрази себе си. Обаче всички искат да има диалог и комуникация за постигане на резултати.

То не бяха призиви, то не бяха дискусии, то не бяха покани за разговори. Дебати да ти види окото.

През това време се организират мними разследвания и политически гонения, комисиики и изпълнителни групи, които единствено целят да извадят още политически акита, с които да ни замажат очите. Резултатите са наливане от пусто в празно, а представителите се оправдават с липса на правомощия. Често дори не знаят за какво става въпрос, а отговорните лица редовно не се явяват.

Като например случая със създаването на комисията NEXO, на чието пародийно заседание, партийните разхлабителни единодушно решиха, че няма смисъл от нея. После, отново единодушно, решиха да я подкрепят. Последвалите четения бяха още по-забавни. На тях партията-вносител ГЕРБ на два пъти гласува „против“ собственото си предложение.

Говори се, за да се говори, пишат се докладчета, изкарват се заключения и от там кой от къде е.

След 4 трагични тура на парламентарни избори и не особено интелигентни опити за съставяне на правителство, партиите „осъзнаха“, че всъщност проблемът не е при тях, а в начина, по който хората гласуват. Затова и направиха логичното – да променят изборния кодекс няколко месеца преди новите избори и да върнат хартиената бюлетина. Това обезсмисли машинното гласуване и хвърли ЦИК в чудо.

Логиката тук е все едно да се блъснеш челно с колата в дувара и да мислиш, че проблемът е в автомобила. След което да го оставиш и да отидеш да впрегнеш коня.

Естествено, ГЕРБ-БСП-ДПС решиха, че това не е достатъчно и натиснаха ЦИ(р)К да промени и секционните протоколи, така че да не се знае кой глас от къде идва.

Самите промени, отново предложени от ГЕРБ, са съшити не с бели, ами със светлоотразителни конци и крещят „изборни манипулации“ и кебапчета за вотове. Така пак ще си подмятаме чували с бюлетини и вместо да направим крачка напред, управляващите ни подложиха крак, за да се спънем и да паднем по лице. За да могат след това да ни кажат „е, виждате ли, без нас не можете да ходите.“

Ние пък ще продължим да си лаем „мафия“ и „оставка“ срещу луната. Кой, обаче, да ни остави, не е ясно.

Сега, с приближаването на петите ялови избори, чакаме в тих ступор лидерите ни да подновят призивите за комуникация и диалог помежду си.

Обещаваме, че на всяко споменаване на тези думи, ще пием по една ракия и ще си удряме главата в масата. Така чак до 2-ри април, когато ромският вот ще реши бъдещето ни… за кой ли път.

Автор: Веселин Алексиев

Демокрация и диалог в България – мисията невъзможна (Коментарът на “Господарите”)