Крушата не пада по-далеч от дървото – особено когато корените му са институционални, споделя в Коментара на “Господарите” репортерът ни Виктория Симеонова. А вдъхновение за този материал е новината, че пернишкият прокурор Бисер Михайлов е нанесал побой над съпругата си пред очите на 15-годишната им дъщеря. Да, това е същият Бисер Михайлов, чиито син Васил Михайлов стана известен именно с агресивното си поведение. Майката на Васил Михайлов и съпруга на Бисер Михайлов отрече да е била жертва на насилие:

Съпругата на прокурора, арестуван за побой: Не съм жертва на насилие, беше обикновен спор (видео)

Да, очевидно е, че не е убедителна. Очевидно е и че се страхува. И именно тук идва коренът на проблема с насилието. Жертвите не вярват, че ще получат истинска защита от институциите. Няма превенция, няма и последствия. Как жената да има доверие на системата, когато собственият ѝ син, за когото тя знае всичко, си седи вкъщи и се надсмива на същата тази система? И от какво да ги е страх, когато виждат, че на съседа му се разминава. Никой не е осъден за подобно нещо, че останалите биячи в интернет го подкрепят, че политиците отхвърлят Истанбулската конвенция, за угодят именно на неговата прослойка. И как да разбере, че подобно поведение е недопустимо, когато това на властимащите е същото. Докато те седят по анцуг на двора заплашват по телефона, че ще го набият на някого с двеста!

Убийството на Евгения

Така насилниците се разхождат по улиците поне докато не открият жертвите им в куфар. Точно като Евгения. Мъжът ѝ я е душил и убил, а заедно с баща си са я натъпкали в куфар и изхвърлили, помните ли?

Какво е общото между пернишките “герои” и убийците на Евгения? Чувството за безнаказаност. Същото, което владее и до днес и Кристиан Николов, убил в катастрофа журналиста Милен Цветков и получил цели 9 години затвор. Присъдата е награда за коктейла от наркотици, под чието въздействие отне човешки живот.

Димитър Любенов

Безнаказан благодарение на съдействието на институциите се чувства и Димитър Любенов – цял конвой от полицаи го е придружавал в деня, в който уби чужденец на околовръстния път на София. И как да е другояче, след като полицаите вместо да го затворят го пазят?!

Но да се върнем към насилието в Перник, а и навсякъде. Насилниците също като убийците на пътя се чувстват напълно безнаказани. Особено в по-малките населени места, където важи правото на по-силния. Ако пък той има и малко власт, ако е прокуроор, кметски наместник, някой в администрацията, може да си прави каквото си поиска.

Обикновено жертвите им дори не смеят да сигнализират за проблема, а когато стане прекалено късно просто отчитаме поредната мрачна статистика. Вината на институциите затова далеч не е малка, но не е единствен фактор.

Да, скъпи приятели, коментарите в социалните мрежи, а и по улиците много често също водят  до това жертвите да се страхуват да говорят за проблемите и да подават сигнали. Защото пак ще бъдат разпънати на кръст и обявени за виновни за собствените си травми. В какво общество сме се превърнали?

Жертвите се страхуват и от насилниците, и от последователите им. Всички се страхуват да подкрепят жертвите – било то морално, или като сигнализират вместо тях. Сякаш на почит са насилниците, тарикатите и хората, които “имат човек”, където трябва. Всички ние сме причината за това усещане. Правим грешния избор да си мълчим и да търпим насилието и безнаказаността. Търсим спасители, а не политици, които да изработят реални закони в подкрепа на беззащитните. Възхищаваме се на тарикатите и забиваме още ножове в раните на жертвите им. А когато стане твърде късно, за ден пишем жалейки в социалните мрежи и така до следващата трагедия.

Крайно време е да осъзнаем собствената си отговорност, да не отминаваме насилието и опасното поведение с лека ръка, да не си мълчим, преди да е станало прекалено късно. Крайно време е политиците да спрат да обслужват насилници и подтисници, само и само да не да загубят някой друг глас от прослойката на грешно разбрания патриархат и мъжество, цивилизацията да стъпи и в България, и държавата да предприеме решителни действия това да се случи.

Крушата не пада по-далеч от дървото – особено когато корените му са институционални