Наградата за „Най-добър преводен роман“ в САЩ бе присъдена на Георги Господинов и неговата преводачка Анджела Родел за романа „Физика на тъгата”. Това съобщиха издателите на книгата от Open Letter Books, цитирани от ploshtadslaveikov.com. Отличието се дава от Асоциацията на преподавателите по славянски и източноевропейски езици и българското заглавие бе предпочетено пред още 27 книги, написани на славянски езици.
В списъка с 27 конкуренти на американското издание на „Физика на тъгата” са „Престъпление и наказание” и „Записки от подземието” от Достоевски, „Капитанска дъщеря” на Пушкин, „Анна Каренина” на Лев Толстой, „Европа в сепия” на Дубравка Угрешич, „Валпургиева нощ, или „Стъпките на командора” на Венедикт Ерофеев, „Милионите на Арлекин” на Бохумил Храбал, пиесата „Дон Кихот” на Михаил Булгаков по романа на Сервантес.
Анджела Родел ще получи приза на церемония в Сан Франциско през февруари догодина. Това е най-големият успех в досегашната й кариера на преводач.
Родел живее постоянно в България от дванайсет години и по собствените й разкази мисли на български. В интервюта не скрива, че понякога дори в английския език й липсват думи, които използваме на български. Такъв пример е „комплексар”.
„Не че нямаме комплексари, но не сме ги назовали”, казва Анджела.
Когато през 1996-а пристига за първи път в България, за нея най-важният й помощник е един тефтер, с който станала пословична сред приятелите си – някой каже дума и тя я записва веднага и то с всичките тънки нюанси в значението й.
„Днес, когато знам, че ще превеждам нещо, чакам да ми дойде гласът. Чета, чета, потапям се и обикновено ми идва как трябва да звучи този автор на английски. Ако не се получи, значи не бива да го превеждам, че ще е мъка. Понякога като започна превода, малко се лутам насам-натам, но схващам гласа и после ми тръгва.
Един добър преводач превежда към 10 страници на ден, ако само с това се занимава. Ако е текстът е много труден, със специфична стилистика – тогава по 2-3 страници. Преводът е творчески процес и понякога ти върви, понякога не ти върви. То е като с писането. „Аз ще пиша десет страници днеска.“ Може да не ти върви”, казва Анджела Родел.
Мелодията на българския език я унася като песен на „Мистерията на българските гласове“. Чула световноизвестния хор като студентка в Йейл през 90-те. По онова време следвала руска филология и пеела в тамошния женски славянски хор.
„Веднъж пуснаха „Мистерията“. Уаау! Звученето беше невероятно! Това ми беше първата среща с българския език. Сега ми е смешно, защото учех песните на срички. Тук-там разбирах нещо от руски, но чак сега ги пея със смисъл“, спомня си Анджела.
През 1995-а е първата й среща на живо с България и нейните хубави хора. Озовава се на Националния събор на народното творчество в Копривщица и е замаяна от гайдите, шевиците и местните баби. Решила да дойде тук за цяла година и да специализира. Десет години по-късно Страната на розите и киселото мляко вече й е дом. А с днешна дата Анджела Родел така се е побългарила, че свири сносно на тамбура.
Обича и сбирките с приятели.
„Харесва ми, че българите много държат на личните разговори на маса. Ценят онзи човек, който владее езика, разказва истории, вицове и изобщо е душа на компанията. У вас чувството за хумор като социална дарба се цени много. Не че американците нямат, но са по-сдържани. В моя щат Минесота хората много държат на приличието, но не са чак толкова топли. Не се шегуват, защото се притесняват да не обидят някого. А българинът се шегува с всичко“, обобщава наблюденията си Анджела.
