Много стана объркано днешното време. Уж сме в Европейския съюз, а постоянно ни плашат разни хора, че се връщаме към комунизма, че дори се превръщаме във Венецуела на Мадуро. Народът ни е разделен на професионални русофоби, професионални русофили, фенски групи на двете прослойки. Разбира се и индиферентни малцинства. Притчата за Моисей, който вървял из пустинята, за да може народът да забрави робството изглежда за България е невалидна. Интересно е какво мисли един писател – Христо Раянов, който е израснал в условията на прехода. Ето какво казва той в интервю за "Труд".
– Според теб успяхме ли да се откъснем от Тодор Живков и да се доближим до Юнкер и Тръмп?
– От Тодор Живков като епоха, смятам, че не сме се откъснали. Виж колко статии, книги, филми, новини – са свързани с именно онзи период. И все още онзи период буди най-различни страсти: от носталгия, през отрицание на добро и лошо, до омраза. В този смисъл не всички от нас могат да се доближат до Тръмп, или Юнкер, или Мей, или Орбан, или Путин, или до когото и да е от актуалните лидери. Ние сме като човек в нова връзка, който обаче още пази комплексите си от старото гадже и не може да го превъзмогне.
– Добре, наближаваме лека полека 40 години от онова робство, а изглежда има още много роби. Коя е пустинята, която обикаляме, че не щат да мрат робите?
– Не е пустиня. Страната на чудесата е това. И Невърленд. Например, тук има сума ти гъсеници с наргилета, които само ти се подиграват и те правят ту голям, ту малък. Има сума ти мазно усмихващи се котараци, които те карат да вървиш по пътя, без да ти казват къде точно отиваш и каква цена ще платиш. Не можеш да се разминеш от шапкари, които ти губят времето. А белите зайци постоянно ти се врат в краката. Но най-вече: имам чувството, че никой не пораства. Никой не си учи уроците, гледа да препише, а после обвинява онзи, от когото е преписал, че домашното е с оценка „Слаб (2)“. За толкова години бродене из тая Страна на чудесата – Невърленд, си направихме един кош Златни телци, дето впоследствие се оказа, че даже и за претопяване не стават. Просто, щото българските „Златни телци“ не са златни, а единственото телешко в тях е мозъкът.
– Трудно ли е да си писател в България? Да напълниш зала с творчество?
– Не съм пълнил зала с творчество, макар че се надявам един ден и това да се случи. За това дали е трудно да си писател у нас – или където и да е по света – мисля, че нямаш избор. Когато не можеш без да пишеш, когато си сигурен, че имаш какво да кажеш, когато не можеш да заспиш, без да си нахвърляш бележки за нещо – тогава има ли значение дали е трудно или лесно? Просто го правиш, защото не можеш по друг начин. Единственото, което се изисква, според мен, е да си изцяло отдаден на онова, което правиш. Дали човек може да се издържа само от писане – мисля, че има такива хора и от все сърце ги поздравявам за успеха им.
Цялото интервю четете тук.
