Много от днешните патриоти знаят твърде малко за България, за културата ѝ, за историята ѝ. Често невежеството се превръща в патриотизъм. А най-лошото е, че патриотичното чувство се монополизира, казва проф. Александър Кьосев. С него разговаря Александър Андреев за Дойче веле.
Господин Кьосев, в една Ваша статия Вие пишете, че слуховете за смъртта на нацията са твърде прибързани и че още е рано да се говори за отпадане на националната идентичност като културна форма на модерното съзнание. В същото време в България патриотичната тематика сякаш е обсебена само от определени партии и групи хора. Виждате ли някакъв проблем в тази ситуация?
Александър Кьосев: Аз бих казал, че не става дума за национална проблематика, а за национална емблематика. Тези партии, които създадоха и коалиция и дори в момента са в правителството, стъпват върху един протестен национализъм, който се породи някъде след 2007-2008 година, след влизането на България в ЕС. Този протестен национализъм всъщност изразява недоволството на населението от неговите политически елити. Точно тогава сините и червените знамена изчезнаха от митингите и се появиха националните знамена. На тази протестна вълна стъпи въпросната нова политическа класа, която се опита да монополизира този протестен и всъщност частен, а не публичен национализъм. Какъв е ефектът обаче? Много от тези хора, които използваха националния флаг за протест, знаят твърде малко за България, за нейната култура, за нейната история, за драмата на тази история. Така се оказва, че младежи с бръснати глави и лица със съмнителна политическа мотивация се правят на патриоти, превръщат невежеството в патриотизъм и - което е най-лошото - монополизират патриотичното чувство.
Нека да уточним: невежеството не поражда непременно патриотизъм и обратно – патриотизмът не предполага непременно невежество. Нали така?
Александър Кьосев: Невежеството може да се прикрие зад всякакви агресивни форми, включително патриотични. И то точно това е направило в момента. Отдолу избухват едни гневни социални чувства, които се преобличат като патриотизъм. Впрочем, тези гневни социални чувства имат основание, аз въобще не казвам, че те са безпочвени. Твърдя, че патриотичното чувство е използвано и е изпразнено от съдържание. Ето, да вземем само един пример. Тези патриоти се обявяват срещу "либералите", "либерастите" и т.н. А всъщност изконният български патриотизъм и национализъм е либерален. Всички национализми на 19-ти век имат либерален източник. Те са свързани със свободата на гражданите, с правата на гражданите и с изграждането на една антифеодална нация, която защитава тези индивидуални свободи.
Заветите на Левски?
Александър Кьосев: Именно, заветите на Левски са забравени - в името на Левски! Това е абсолютен абсурд! И хора като мен са заврени в ъгъла и са наричани "безродници", след като аз през целия си живот съм се занимавал с българската култура и с онова, което я прави специфична. Това е нетърпимо за мен! Аз се чувствам патриот, но не по този начин.
В разгорещената дискусия около патриотизма често звучат две вече клиширани твърдения, които и Вие цитирате. Едното е разграничението между патриотизъм и национализъм - хубавият патриотизъм, любовта към родината, и лошият национализъм, омразата към съседа и към другите. И един възглас, който чуваме обикновено от по-млади хора: "Обичам родината, мразя държавата".
Александър Кьосев: Първо да се спрем върху проблема с "хубавия патриотизъм" и "лошия, ксенофобски национализъм". Когато и двете са базирани върху невежество, границата между тях е много тънка, да не кажа, че въобще не съществува. Защото в момента, в който някой се почувства заплашен, той от топъл, добър човек, който обича родното, се превръща в ужасен, агресивен човек, който мрази всичко чуждо. Тоест, в момента, в който се появи някаква заплаха - реална или мнима - в момента, в който съзнанието на така наречения "патриот" е обладано от фобии, тогава той твърде лесно става ксенофоб. И границата между патриотизъм и национализъм просто изчезва. За да може да има истински, позитивен патриотизъм, е необходимо човек да е навлязъл в културата и в историята на тази страна - това е простата ми теза. Тоест това е образователен въпрос. Ние сме изпуснали образованието, но забележете, аз не говоря за образование, което набива на децата патриотични ценности. Защото нито патриотичните, нито каквито и да било други ценности могат да бъдат набивани. Те се възпитават бавно, трудно, сложно и драматично. Всеки, който е работил със собственото си дете и се е опитвал да чете с него "Бай Ганю" или "Под игото", добре знае това.
И всеки, който е работил с поколения млади хора, както Вие със студентите.
Александър Кьосев: Така е. Вместо това обаче целият патриотизъм е заменен с кухи емблеми. С имена, с думи, които не значат нищо - като думата "българщинá". С две думи: Аз протестирам срещу дълбокото обезкултуряване на българския патриотизъм.
А другият нов възглас, който звучи дори някак левичарски: "Обичам родината, мразя държавата"?
Александър Кьосев: Това е точно този протестен национализъм, който беше лице на едни справедливи социални чувства, на недоволството от един беден, мизерен живот - с елит, който е грабителски. И хората, които решиха да протестират срещу тази ситуация, намериха своите идеали в националните емблеми. Това не е лошо само по себе си. Лошото е, че емблемите останаха само емблеми. И бяха яхнати от други манипулатори, които ги използват за свои цели.
Каква е връзката на новия национализъм и патриотизъм с процесите на глобализацията, с края на Студената война, с оповестения, но неслучил се "край на историята?"
Александър Кьосев: Връзката от една страна е много пряка, от друга - много сложна. Без съмнение в глобализацията се размиват национални култури и национални идентичности и се получава един съвсем нов пейзаж от движещи се хора, от движещи се идеи, от движещи се образи. По някакъв начин културата става световна и се състои от културни меланжи. Този процес обаче очевидно създава травма на много хора и те реагират, защото не искат да изпуснат толкова лесно своите стари традиции. Ефектът е много странен микс между глобални и национални неща…
Българско хоро на площада на европейската столица Брюксел…
Александър Кьосев: Например, да. Освен това националните неща често пъти се използват пазарно от глобални играчи. То всъщност е доста по-сложно: Става дума за връзката между бавната загуба на суверенитет на националната държава и възхождащата глобализация. Глобализацията не е нещо или само лошо, или само хубаво, тя е и двете едновременно. От една страна тя създава един цял свят, в който ние живеем, можем да се движим, имаме невероятно много възможности, от друга страна обаче тя дава възможност на корпоративни субекти да правят каквото си искат, отвъд законите. И в тази ситуация се ражда културна съпротива, която приема образа на национализъм. Той прилича на стария национализъм и заедно с това е съвсем нов.
А има ли контрасъпротива срещу тази културна съпротива? Вашето движение "Реформи в културата" какво може да направи в това отношение?
Александър Кьосев: Контрасъпротива си има и без това. Който мине из градинките на София, веднага ще види как "глобални" младежи се борят с "национални" младежи - по графитите, изписани по кошчетата. Те воюват едни срещу други. "Реформи в културата" е движение, което цели създаване на нова визия за развитието на българската култура. Ние имахме досега три форума. Първият беше в Пловдив - за града като столица на културата. Вторият беше в София - за законодателството. Третият ще бъде в Търново на 2 март на тема: "Култура, ценности, съвременен патриотизъм и национализъм: Прекрасно, но що е отечество?". Поканили сме известни български историци, културолози и социолози да говорят по темата и да създадат визия за един патриотизъм, който е просветен патриотизъм и едновременно с това е отворен за глобалните процеси на 21-ви век. Патриотизъм, който не затваря, а прехвърля мостове. И не противопоставя България на Европа, а напротив - съединява ги в една обща, солидарна фигура.
Източник: Дойче веле
