Най-добрите ѝ приятели работят в чужбина - като милиони други румънци. Писателката Лавиния Бранище също мислела да напусне страната си, днес обаче желае едно - да остане въпреки всичко. Прочетете емоционалното й есе за Дойче веле.
Преди известно време са записах на курс по немски в Букурещ. Не знам точно колко души имаше в групата. Може би малко повече от десет. Половината бяха студенти по медицина, които пишеха домашните си работи с такова усърдие, че се почувствах стара сред тях. Всички те искаха да заминат за Германия след като положат изпитите си. През януари пътувах до Бон и в самолета видях един млад мъж, който четеше дебела книга по неврохирургия на румънски. Това не бе някакво развлекателно четиво. Изглежда тежката книга бе запълнила ръчния му багаж да край. Не завързахме разговор. Не знаех защо чете това, но подозирах с какво може да е свързана неговата история. Единственият мой съученик, който следва медицина, сега е в Германия. Другите две любими цели на хилядите лекари, които всяка година напускат Румъния, са Франция и Великобритания. Аз гледам на ситуацията от известна дистанция, защото тя не ме засяга пряко. Защото съм още млада и все още нищо не ме боли. Това обаче засяга моята майка, която от 17 години работи в Испания. Скоро ще стане пенсионерка и мисълта да се върне в Румъния, където старините са унизителни, я плаши. И като споделя това, тя мисли най-вече за здравеопазването, което през последните 30 години се превърна в невралгична точка в Румъния.
Три поколения в шок
Младите хора в курса по немски са били на моята възраст, когато майка ми напусна Румъния. Тогава бях студентка втора година. Може би затова никога не съм се чувствала като изоставено дете. Бях вече пораснала, но въпреки това цели три поколения изживяха шок от тази раздяла. Родителите на моята майка, самата тя и нейната дъщеря, тоест аз. Беше много объркано, защото тя не беше израснала в една глобална култура и тридневното пътуване с автобус до Испания беше първото ѝ пътуване зад граница. Странно е това, че аз съм тази, която е израснала с очарованието на Запада. Тръгнах на училище през 1990 година. През 2002 година започнах да следвам. Малко преди да завърша гимназия, имах чувството, че най-доброто, което може да ни се случи, би била една стипендия за някой университет в чужбина. За да избягаме и да се спасим. Някои от нас успяха. Те обаче бяха най-добрите в класа. Но за да получиш стипендия, трябваше поне да си спечелил златен медел от някоя международна ученическа олимпиада. Тези, които нямаха нито медали, нито финансова подкрепа от семейството си, заминаха веднага след завършването на университета в чужбина. Тези колеги първоначално извършваха неквалифициран труд и след много, много години станаха горди граждани на други държави.
Румъния се обезлюдява
Страната напускат не само лекарите, а и хората от всички сфери. С или без квалификация и независимо от възрастта. Познавам и 60-годишни, които са заминали в чужбина, за да бъдат по-близо до децата си. Румъния се обезлюдява пред очите ни и управляващите не знаят как да се справят с този проблем. Испания не признава двойното гражданство, а майка ми не искаше да се откаже от румънското си гражданство. Всеки път, когато я посещавам в Испания, се изненадвам от това, колко бързо автобусът напуска летището и дава газ по магистралата. След това ми става мъчно само като погледна магистралата. Това са нашите потребности и желания в Румъния -магистрали, чисти тоалетни. Тоалетни! Това се нещата, които могат да бъдат постигнати най-лесно. И те ще бъдат (ако това изобщо се случи) най-видимите постижения. Също както при изучаването на чужд език. Човек бележи най-голям напредък в началото, когато се запознае с основните понятия. По-късно, в напредналия стадий, се сблъсква с тънкостите. И погледнато отвън, всичко напредва сякаш по-бавно.
Мъчителният въпрос
Хората напускат Румъния заради всичко, което изразява метафората с магистралата. Моите най-добри приятели заминаха преди няколко години за сравнително кратко време. Един след друг. Тогава за първи път ме обзе ярост: Румъния ни прогонва от домовете ни. Нямах такова усещане, когато майка ми замина в Испания. Може би, защото бях много млада и все още не познавах мащабите на този феномен. Навремето гледах на заминаването на майка ми, като на отчаяно лично решение. Сега като работещ човек забелязвам, че ние сме сключили договор с държавата, в която живеем. Разбрах това, когато започнах да работя самостоятелно и да попълвам данъчни декларации и да плащам данъци на държавата за услуги, които не съществуват. Ето затова хората заминават в чужбина. За да сключат един по-добър договор с държавата, в която живеят. За другите, които са останали от моето поколение остава мъчителният въпрос: Ти кога тръгваш? Или: Какво търсиш още тук? Като ученичка бях запленена от магията на Запада. Когато през 1990-те година като деца се радвахме на цветната експлозия, дакото нашите родители се бореха с тежкия преходен период. Но след известно време, прекарано на Запад, и след един неуспешен опит за емиграция, най-много ми се иска да имам сили да си остана у дома. Да не позволя да ме прогонят. Не мога да обясня защо. Наясно съм и каква битка водя на 36 години, за да не замина.
Източник: Дойче веле
