Интервю на Георги Лозанов за Дойче веле
"Не сме искали да рушим, защото не сме вандали. Това беше опит да се провокира разбиране, че символите на един престъпен режим не бива да въздействат и днес", казва Асен Генов, който осъди България пред ЕСПЧ в Страсбург.
Г-н Генов, заедно с Цветелина Сърбинска осъдихте българската държава в Европейският съд по правата на човека в Страсбург. Поводът - присъдата на втора инстанция за боядисването на скулптурната композиция „Партизани” пред сградата на БСП в София през 2013 година и изписването върху нея на думите „КОЙ? БКП - ПОЗОР. КОЙ!”. Какви са мотивите на решението от Страсбург - формални или по същество?
Асен Генов: Решението на ЕСПЧ не е формално, а фундаментално. Отнася се до свободата на изразяване, съвестта и политическите убеждения на 750 милиона европейци. Надскача мащабите на Европейския Съюз.
В мотивите на Съда в Страсбург се споменава престъпният, нехуманен и недемократичен характер на комунистическия режим и фактът, че въпросната композиция, която е символна за онзи период от историята ни, не се ползва с всеобща почит в обществото.
Съдът подчертава и интензивния публичен дебат по отношение на комунистическото минало на България. Всъщност, нашата акция се проведе във вече в паметната за най-новата ни история 2013-та, когато десетки хиляди български граждани протестираха срещу правителството на социалистите, ДПС и националистите от Атака.
снимка: Булфото
Когато тази акция се обвързва с вандализъм, трябва да се има предвид, че съдиите в Страсбург проучиха и констатираха, че декоративният елемент пред Централата на БСП не е увреден. И че наложената наказателна мярка срещу двама ни е ненужна в едно демократично общество.
Решенията на Съда по правата на човека в Страсбург са санкция не само за България, а са „червена лампа“ за цяла континентална Европа, която е признала неговата юрисдикция. Тези решения защитават гражданите, които търсят справедливост и демократизация на обществата, от които са част.
Решението реабилитира ли по някакъв начин съдия Мирослава Тодорова, която на първа инстанция е отказала да ви осъди и е наказана за това?
Асен Генов: Всъщност, да. ЕСПЧ доста прецизно цитира първоинстанционното решение на съдия Тодорова, която постанови, че “деянието не представлява хулиганство”.
Правото ни на свобода на изразяване е защитено, както от член 10 от Конвенцията по правата на човека, така и от член 39 от Конституцията на РБ от 1991 година. Това е записано в мотивите на съда в Страсбург, който прави препратка към решението на първата инстанция у нас.
ЕСПЧ приема, че в контекста на събитията от 2013 г., на широкия дебат за комунистическото наследство и силните антиправителствени настроения тогава, деянието “не може да се квалифицира като хулиганство”, защото това би било “наказателна репресия с политическа цел”.
Решението съотносимо ли е към подобни действия спрямо паметника на Съветската армия в София, предвид настояването, че той (за разлика от безадресната скулптура „Партизани”) е в памет на загиналите съветски войници във войната с хитлерофашизма и че такива паметници има в много европейски държави?
Асен Генов: Много е важно да се има предвид, че т.нар. Паметник на Съветската армия-освободителка не е паметник, а представлява пропаганден инструмент.
Видно е от архивите по изграждането му, че тогавашният Комитет за култура към ЦК на БКП го замисля не като войнишки паметник, който би бил защитен от Женевската конвенция, а като символ на величието на СССР и българо-съветската дружба. Той няма друга историческа или емоционална стойност, освен че по онова време е бил инструмент на комунистическата власт в България.
Освен това, Съветската армия не освобождава, а нахлува и окупира България, като води след себе си установяването на комунистическа диктатура у нас. В този смисъл е неподходящо сравнението, което често се прави с паметници в Западна Европа. Има държави, в които действително Червената, а по-късно Съветската армия е освободител или е съюзник, но у нас тя е окупатор.
Паметникът на Съветската армия трябва ли да бъде демонтиран или е достатъчно да бъде обект на несанкционирани граждански акции, които да променят идеологическия му контекст?
Асен Генов: Този паметник ще бъде обект на артистични политически акции дотогава, докато не бъде преместен там, където според мен е неговото място – в Музея на тоталитарното изкуство.
Виждате ли аналогия между желанието да се рушат паметници от съветския период у нас и такива от робовладелческия в САЩ?
Асен Генов: Гледам на тях като на два различни културно-политически феномена. Не съм сигурен, че съпоставката между конфедеративните паметници отвъд Океана, които редица щати премахват в момента, и артефактите от комунизма, които са пръснати из цяла България, би била коректна. От моя гледна точка, въпреки че някои личности, увековечени в американските конфедеративни паметници, са спорни - всички те, без изключение, са исторически лица с принос към съвременна Америка.
Според мен, акции като тези, които обсъждаме, в България по принцип не са израз на желание за разрушаване. През 2013-та заедно с моите съмишленици също не сме имали за цел да рушим, именно защото не сме вандали. Това беше опит за фокусиране на общественото внимание, за да се провокира разбиране, че символите и пропагандните инструменти на един престъпен режим не трябва да въздействат и днес. Уверен съм, че най-подходящото място за тях е извън публичната среда, в музеи и хранилища.
Как си обяснявате, че не само у нас, а и в цяла Европа, фашизмът беше осъден далеч по-лесно от комунизма, въпреки очевидните им прилики като тоталитарни режими?
Асен Генов: Следвоенният консенсус трябва да се преосмисли. Има сериозен емоционален момент, който обяснява лекотата, с която осъждаме нацизма и трудността да отхвърлим комунизма. Нацизмът се стреми към своя зловещ свят, в който жестокостта е насочена към другите. Техният човешки живот няма стойност. „Различните“ гинат с милиони в газовите камери. Обещанието на комунизма обаче е за светло и красиво бъдеще. Но и в него човешкият живот, индивидът, отделната личност остават без стойност и цена. Агресията на комунистическия режим е насочена към своите. Т.нар. душегубки – газови камери-камиони, първо са дело на НКВД. Друго “постижение” на комунизма е ГУЛАГ, където са пречупени милиони човешки съдби.
Така обещанието на комунизма за светлост се окървавява, но за да го осъдим и отхвърлим, трябва първо да го изучим и да разкажем историята му.
Съпротивата срещу критичния прочит на комунизма се случва именно, защото през подмяната на миналото се контролира настоящето и предопределя бъдещето. В това виждам вродения порок на нашия преход - никога не скъсахме с комунизма и винаги се завръщаме към неговите пороци.
Аз владея руски език и следя политическия дебат в Русия. Дори там сталинизмът не се подминава, а се дебатира както в изкуството, така и в политическите анализи. В някои отношения, струва ми се, изоставаме дори от Русия.
Вие бяхте жертва на обвинения, че стремежът към разобличаване на авторитарната власт от близкото минало отклонява вниманието от днешните ѝ проявления.
Асен Генов: Срещам такива несправедливи упреци понякога, защото авторитарната власт от близкото минало е наследена и се проявява и днес. Затова, според мен, в България липсва политическа воля за лустрация и декомунизация както на политическата, така и на публичната среда.
Ще припомня само, че в Чехия имаше наказателни действия срещу художника Давид Черни, защото бе боядисал в розово съветски танк на постамент. Но след като той беше изчистен от боята, група чешки депутати облякоха работни гащеризони и го оцветиха отново. Така те се солидаризираха с твореца Черни.
"Вроденият порок е, че България никога не скъса с комунизма"
Източник: Дойче веле
