В Русия, а и в България: исторически комплекси, лъжи и фантазии - ситуацията обобщава Ивайло Дичев в коментар за Deutsche Welle.
Чакахме да видим какъв повод ще си намери Путин да нападне Украйна. Нападна без повод. По-точно без повод в настоящето. За артилерийската, пардон, словесната подготовка на инвазията Путин се насочи към историята.
Обясни на света, че Украйна е една измислена страна, където и преди Договора за присъединяване към Русия през 17 в. живеели и руси, и православни. Съществуването си тя дължала на болшевиките, които създали тази република, без да питат милионите, които живеели в нея. После пък Сталин преместил границите ѝ на запад - за сметка на завладените територии от Румъния, Унгария и Полша. След това Хрушчов подарил на Киев Кримския полуостров. Един такъв комунистически волунтаризъм. Следва ли да уважаваш териториалната цялост на подобно образувание?
Когато историята служи за политически цели
Не знам дали си заслужава да влизаме в исторически дебат с кремълския самодържец. Да припомняме, че Киевска Рус е с няколко века по-стара от московската Русия, да разсъждаме за неуспешните опити да се установи Украинска автономна република след 1917-та, смазани от съветска Русия. Историята е голямо място, могат да се намерят факти в подкрепа на различни тези. Въпросът не е каква точно е историческата истина. Независимо как и защо е възникнала, Украйна е днес независима, международно призната държава.
След Путиновата реч из мрежата се появиха едни мемета във вид на исторически карти на Османската империя и на Римската империя, придружени от призиви към възникналите на техните територии страни, като България, незабавно да се откажат от суверенитета си. Тогава още имахме настроение за шеги.
Руската армия разруши “най-големия самолет в света”
Използването на историята за политически цели не е от вчера; в последните години обаче то става все по-натрапливо.
Вижте само нашия шантаж по отношение на Северна Македония. Основните аргументи всъщност са доста подобни на Путиновите. Била държава, измислена от Коминтерна, нямала идентичност, всъщност там говорели български език. Щом е възникнала при някакви определени исторически обстоятелства, значи няма реалност - въпреки че сме я признали като държава, тъй както и Русия е признала Украйна, горе-долу по същото време. Абе, слава богу, че нямаме сериозна армия, та да ходим да си я вземем, както вече сме опитвали!
И другаде обичат да си играят с исторически фантазии
Да не мислите, че тая историческа възстановка е само наш патент? Тръмп дойде на власт със заявката да направи Америка „отново велика“ (като кога?). Борис Джонсън щеше да си „върне контрола“ (кой му го беше отнел?). Ердоган пък редовно ни изправя на нокти, като нарича народите от бившата си империя „близки до сърцето му“.
Историческите фантазии са любими особено на крайнодесните политици. Например основният конкурент за президентския пост във Франция, публицистът Ерик Земур, редовно скандализира гражданството с нелепи тези - например, че фашисткият режим на Виши бил „дал“ на нацистите само евреи с чуждо гражданство, а своите „спасил“ (впрочем у нас същата теза е общо място, даже я ползват като повод за гордост).
Целият сегашен конфликт се пречупва през исторически аналогии. А вие защо нападнахте Либия? Ами какво търсехте във Виетнам? Китай, в сложната си колеблива позиция, се сети, че при бомбардировките на Белград преди двайсет и няколко години беше ударено посолството им и каза, че НАТО „дължи кръв“. Българските русофили веднага извадиха напред тежкия ни исторически комплекс за благодарност пред освободителите, забравяйки сръчно, че също толкова освободители могат да се смятат и нападнатите днес украинци.
Защо казвам фантазии?
Защото сериозната историческа наука се пази от това да става оръжие в ръцете на политиците. Историкът знае твърде много, за да бъде националист, писа Ерик Хобсбом: разбира многопластовостта на процесите, вижда противоречията в причинно-следствените връзки. Виж, популистът вади случки, които му изнасят, натоварва ги с възмущения и страсти, после разобличава „митовете“ на официалната наука, която крие от гражданите различни истини.
У нас тези популисти са легион и тезите им понякога влизат в комични противоречия – тангристи срещу славянофили, носталгици срещу антикомунисти. В Русия обаче демокрация няма: инвазията и в историята, и в територията се командва от единен център. Какво става в главата на този център - днес никой не разбира. Много наблюдатели казват, че Путин е започнал да развива специфична параноя (думата значи „покрай ум“), не се вижда с хора, живее в паралелна реалност. За това била допринесла Ковид епидемията, от която той силно се уплашил – по три теста трябвало да се правят преди някой да се срещне с него, а гигантската маса, от двете страни на която седяха с Макрон, била, за да се предотврати зараза.
Защо Путин се почувства силен
По-вероятно е да се е почувствал силен заради разделението в Америка и появата на крайнодесни или просто подкупни предатели в Европа. Заради натрупаните резерви в злато и шеметната цена на петрола. Заради нечуваните успехи на хибридните му медийни атаки, които карат днес повечето българи да смятат, че всъщност НАТО напада някого, че в Донбас царял геноцид, а окупаторите били миротворци.
А може би вече сме на онзи кръстопът на цивилизацията, за който писа Ювал Ноа Харари, когато войната се връща като начин за правене на политика „с други средства“. Вярно, демократичният свят може да затегне коланите и да изключи бруталната суперсила, която отказва да играе по правилата. За жалост, преходът от война към мир е бавна работа, докато блицкригът – и при Хитлер, и при Путин – е светкавичен.
В Русия, а и в България: исторически комплекси, лъжи и фантазии
