Българинът е пред странен избор - пада ли си по чара на Борисов, кефи ли се на скечовете на Слави или харесва импулсивността на Кирил Петков. Медиите обсъждат не политики, а художественото въздействие на този или онзи, пише Ивайло Дичев за Deutsche Welle.
Ако някой не е разбрал: у нас гласуват за хора, а не за политики. Години наред основен делител беше това чий дядо бил комунист и чий пратили в лагер, кой ходел на партийни събрания и кой - тайно на църква. После въображението заплени бившият охранител г-н Борисов: балкански натурален субект, футболист, любимец на всички жени на средна възраст. С всичките подозрения, които влачи след себе си, този персонаж и днес копае морални окопи между партиите именно с персоната, а не си идеите (?) си.
Рачков и Малин Кръстев призовават: Гласувайте на 2 октомври (видео)
Снимка: iStock
Какво се превърна в определящо?
С годините тенденцията като че ли се засилва. Защо харесват или не харесват г-н Трифонов? Едва ли приемат сериозно екзотичните му предложения за промяна на политическата система: главното е дали ги кефят скечовете му или пък се гнусят от „чалгаря“, дали смятат появата му откъм диванчето за достойно поведение или обратно, за неуважение към избирателя. Основна тема на ИТН стана искреността на партньорите им, която е чудесно качество за средношколски романи, но не е непременно свързано с управленски резултати. Да не стигаме до популистите от „Възраждане“, които щедро раздават още по-крайни морални присъди като „национални предатели“ и „американски агенти“.
В същата посока тръгна възприятието на иначе доста скучните - в смисъл на рационални, прагматични - дейци на „Промяната“. Посрещнаха ги като „харвардци“, което кой знае как се беше превърнало в обида. Ту със симпатия, ту с презрение ги наричаха млади и неопитни. И вниманието на публиката трайно се измести от действията им, предприети, впрочем, в една много трудна обстановка (съставянето на ляво-дясна коалиция, войната в Украйна, предателството на ИТН…).
Можеше ли да действат другояче? Може би, но за медиите не този анализ, а персонажите бяха интересното. И особено този на Кирил Петков, който (може би зодиакално?) е импулсивен, забавен, понякога агресивен. Измислиха му любовна история, която трябваше да докаже, че там всичко е шуробаджанащина; подиграват се с грешките в изказа му; изтипосаха го в безброй мемета.
Как е успяла жена под запрещение да гласува на изборите през юли 2021 година? (видео)
Снимка: iStock
Какъв избор предоставят на избирателя?
Вземете скандала в bTV, където той се появи на дебата вместо обявения предварително г-н Сабрутев и предизвика напускането на ГЕРБ. Вероятно трябваше да се извини, да даде по-правдоподобни обяснения. От друга страна много хора харесаха именно борбеността му, която направи видимо бягството от дебат на г–н Борисов. Не спазвал правилата – добре, но заради тези правила през цялата кампания бяхме заливани с всевъзможни глупости, включително отвратителна руска пропаганда.
А и тези „правилни медии“ вече десетилетия не успяват да организират един истински лидерски дебат. И защо тогава да не се разбунтуваш срещу тия правила? Казвам всичко това, не за да взема страна, а за да опиша избора, който се представя на гражданина: дали харесва единия образ или другия. Рефлексивният гласоподавател се превърна в специалист по пиар: обсъжда не политики, а художественото въздействие на действащите лица.
И всичко това е разбираемо, защото вижте с какво ни занимаваха през кампанията. Цената на една конкретна стока, сиреч газа. Като имаме предвид, че България е сравнително скромен консуматор и очевидно може да си реши проблема без особени драми. Темата, разбира се, крие нещо много по-сериозно – десетилетната зависимост от Русия. Санкциите срещу тази страна, залитнала днес към нацизма, ни се представя като „идеология“ и много партии, начело с БСП, настояват да „деидеологизираме“ икономиката.
Иван Демерджиев: Цената на един глас “на черно” расте (видео)
Снимка: iStock
Не чухме (почти) нищо по важните въпроси за България
Сред приказките за културата и славянството липсваше един сериозен дебат за това как кандидатите си представят световния ред без ООН, обезсмислена от агресията на страна членка на Съвета за сигурност? Как решаваме търговски спорове там, където не се уважават договорите? Виждаме как се провеждат нелепи псевдореферендуми в Донбас, току-що някой взриви на три места газопровода „Северен поток“ - най-вероятно това е Русия, която не иска да отиде на арбитраж заради спирането на газа. Е, и какво става със света ни? Има ли лидери с мнение по въпроса?
Не разбрах как нашите Орбан-исти си представят „предоговарянето“ на отношенията си с ЕС, освен дето щели да тропат по масата. Победата на крайнодесни партии в Швеция и Италия накланя Съюза все повече към прословутата „Европа на отечествата“. Но имаме ли ние, най-бедните, интерес от егоизма на големите? Впрочем самата бъдеща премиерка Мелони едва ли ще поставя под въпрос европейската солидарност в момент, в който страната ѝ очаква рекордните 200 милиарда от Фонда за възстановяване.
Но проблемът стои: какво и как искат да променят в ЕС?
Щеше да е добре да чуем повече по темата от обвит в тайнственост кандидат като г-н Янев. Тема за България в глобалния свят неусетно се пренесе в мъглявата сфера на националната гордост: ще се заинатим, пък каквото ще да става. А на избирателя се предлага да реши кой ще е по-ербап и кой само се прави на такъв.
Същата работа с еврото. Защо трябвало да чакаме по-добри времена за приемането му, аз не успях да разбера. Един най-простичък въпрос очаквах да зададат на ербап-политиците, а именно: като не искат еврото, искат ли да се откачим от валутния борд? Тази позиция тръгва от мирогледното разбиране, че трябва да се затворим, да се защитим от глобалния свят. Навън е страшно, у дома – уютно. Ще си ядем сами доматите, то се знае - най-вкусни на земята.
На другия полюс са онези, които вярват в това, че имаме място в големия свят. Че най-важното днес е да привлечем престижни инвеститори, а еврото определено ще увеличи доверието в страната ни. Наред с правосъдната реформа, оправянето на пътищата, качественото образование и всичко останало. Маргинална остана свръхважната тема за това, че светът се пренарежда заради новата Студена война и има шанс да привлечем у нас различни производства с висока добавена стойност. Затворена или отворена България – станахме ли свидетели на ярък сблъсък по тази дилема?
Кой ли би поискал да ни защитава?
Любителите на затварянето, разбира се, искат да се дистанцираме от НАТО, зер може нещо да пострадаме от войната. Представете си само как би изглеждало това отвън. Една останала почти без армия страна се примъква към могъщия военен съюз, но при първата трудност бърза да се изсули. Дали американският или френски войник ще са мотивирани да се бият в защита на подобни измекяри?
Опитаха да ни „работят“ отново с темата Северна Македония. Футболните хулигани в Скопие дадоха добър повод за атаки срещу кабинета „Петков“, намерил решение за измъкване от абсурдното вето. Какво друго очакваме от спортни агитки, освен простотии? Нали помните преди 3 години расистките прояви у нас на мача с Англия? Дали всички българи са расисти и нацисти - аз не вярвам. А що се отнася до езика на омразата срещу българите там, оказа се, че повечето сигнали били за тормоз в социалните мрежи.
Цялото това напрежение започна да прилича на битки между фенове и все по-малко хора го приемат на сериозно. Наместо него ми се искаше да чуя сериозен разговор дали вече са в ход трансгранични европроекти, какво стана с ЖП-линията до Скопие, има ли обмен на медии, университетски курсове, военни учения, туристически маршрути. И ако не – какъв е проблемът, какво предлагат политиците, освен да реват „Македонияяяя“.
Само уклончиви отговори
Не предизвикаха идейни групирания на позиции вечни теми като демографската катастрофа и мигрантската вълна: и тук звучат само редовните клишета. Не се намери например нито една формация, която да предложи страната да се отвори за избрани мигранти, което е и единственият начин за справяне с демографията, познат на развития свят. И съответно друга формация, която да ѝ опонира – не, ще правим деца ние тук, на място. Човек трудно се ориентира в позициите на партиите по Зелената сделка, преосмислянето на земеделските субсидии, строежа на нови ядрени блокове.
Наистина по-ясно беше говоренето за алтернативата пестене – харчене. Представяха я през пенсиите и помощите за енергия – на кого са дали, дали е трябвало да се раздава на калпак или специфично. И все пак искаше ми се по-ясно да се спори дали да следваме политиката на остеритет във време на криза или напротив, сега е моментът да поразвържем (внимателно!) кесията. Лошо е да задлъжняваш, но пък във време на инфлация печели онзи, който има дългове, нали така? Ако щете – тук можеше партиите да се групират на десни и леви. Защото трябва да има някакви координати, които да организират лавината от думи, иначе избирателят остава безпомощен пред разнопосочните послания.
Ще има ли правителство?
Всъщност основният въпрос, който журналистите във всички медии отчаяно задаваха, беше с кого биха управлявали едните и другите предвид неистовата омраза, възцарила се на политическия терен. И оттук – ще има ли изобщо правителство или да се готвим за нови избори. Получиха само частични, уклончиви отговори.
Три от партиите на предното правителство, които успяха да направят необходимите компромиси, твърдят, че са готови отново да се коалират. Центристка, дясна, лява коалиция – има за всички вкусове. Но между ДБ и БСП продължават да прескачат искри. Ще трябва отново да влезе в ход преговорният талант на „Промяната“, за да ги събере. На другата страна стоят онези, които са сами срещу всички - като ИТН и „Възраждане. Или не са желани от никого - като ГЕРБ и ДПС. Глас за нови избори ли ще е гласът за всяка една от тях, се питаме. Ще посрещне ли София с протести едно ново правителство на ГЕРБ с „коалиция на желаещите“?
От изследване на „Алфа“ разбираме, че до 72% са достигнали онези, които смятат, че смяната на партиите не води до промяна в държавната политика. Подобни са и моите наблюдения: повечето хора не виждат какво могат да променят в живота им новите управляващи – да не говорим, че самите хора въобще няма да са нови.
Може би разбраха, че при капитализма държавата не раздава пари и всеки трябва сам да се грижи за себе си. Може би не ги уплашиха достатъчно апокалиптичните визии на ГЕРБ и служебното правителство. А може пък оттук нататък все да е така: навлизаме в епохата на един вид гражданска аристокрация, когато едно активно малцинство ще решава съдбините на всички. А за обикновения човек изборите да си останат един вид Биг Брадър, където просто гониш с СМС от „стаята“ онези, които не са ти симпатични.
Снимки: iStock
