Българите в Украйна, чиито глас никой не иска да чуе - за тях пише Калин Янакиев в портал "Култура".
На 24 октомври 792 души, определящи себе си като "българи от Украйна" внесоха писмо в Народното събрание. Това са представители на българското малцинство в страната - бесарабски, таврически и одески българи. Общо в момента те са около 200 хиляди души. Но всъщност за тях се знае много малко у нас - и напълно съзнателно не се говори. В началото на агресията на Путин някои българи у нас дори разпространиха слуха, че тези наши сънародници са проруски настроени, а украинците ги избивали. Те едва ли не нямали търпение нашествениците от Московията да ги "освободят", понеже били "дискриминирани и тормозени от украинските фашисти". Тези измислици в един момент се използваха и като аргумент българските политици да не дават военна помощ на Украйна, а да шикалкавят относно икономическите санкции срещу Русия. Давайки оръжие на нападната страна, ние сме щели да навредим на "нашите сънародници".
Към кого е отправено писмото?
Тези българи се обърнаха с писмо до „Г-н Румен Радев, президент на Република България, г-н Гълъб Донев, служебен министър-председател, до Народното събрание на Република България“. Те адресираха отвореното си писмо и към основни български медии (БТВ-Новините, БТВ, Bulgaria ON AIR, БНТ, БНР, към редица вестници и т. н.). Писмото завършва с призива: „Молим, направете нашия глас силен“.
Такива послания от наши сънародници, живеещи извън България, не сме получавали от почти един век и следователно писмото на украинските българи особено днес е истинско събитие. То е радикално предизвикателство към прокламираното ни „родолюбие“ и инак гръмогласния ни „патриотизъм“.
20-годишен бесарабски българин е загинал при боевете край Чернигов
Ето някои ключови пасажи от откритото писмо на бесарабските, таврическите и одеските българи в Украйна към нас, българите от България:
„От 24 февруари – пишат ни те – ние не живеем. Някои – в буквалния смисъл. Нашата икономика и нормалният ни ритъм на живот спряха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си, и, което е най-лошото, близките си. Хиляди българи станаха бежанци или принудителни изселници. Мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, тъй като се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме планове за бъдеще и дори не знаем, дали имаме бъдеще.“
Малко по-нататък сънародниците ни решително развенчават лъжите на руската пропаганда за „потисничеството на украинския национализъм“:
„Руската пропаганда твърди, че Украйна забранява на българите да говорят и учат български. Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е използвал само като битов. Именно в независима Украйна започва да се изучава в училищата, откриват се български групи в университетите. Тогава се създават първите български дружества и организации, започват да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни предавания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската държава. Това ли се нарича потисничество? От това ли искат да ни освобождават?“ – питат риторично авторите на писмото.
След което се заемат да ни открият неща за себе си, с които ние, тук, в България никога не сме били запознавани:
„Нужно ли е да напомняме за многобройните репресии от съветските власти и разкулачването на „кулаците“ (а в същност работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година (чували ли сте за тях, уважаеми патриоти? – б.м.) и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на заточение за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата тъй наречени Гладомора – изкуствено предизвикан глад: през 1932 – 1933, вследствие на който загиват и изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, отнел живота на стотици хиляди българи в Бесарабия?“
И стигайки до днешния ден, заявяват:
„За повече от 200 години, въпреки трудности и лишения, терор и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле райски градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-накрая, благодарение на независима и свободна Украйна започнахме да живеем свободно, и името „българин“ да носим открито и с гордост. Затова представителите на българската общност в Украйна, рамо до рамо със свои съграждани от други национални общности защитават родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата родина и роден дом за всеки от нас.
В цяла Украйна и далеч извън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по произход. Сред тях са капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с орден „Богдан Хмелницки” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, кавалер на ордена „За мъжество” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в борбата срещу руската агресия, за свободата на своята родина Украйна.“
Какво ни казва това писмо?
Нека попитам: бяхте ли чували до днес имената на тези героични наши сънародници, уважаеми нашенски „родолюбци“, петимни да се прехласвате пред някои наш спортист-бабаит, да се прехласвате пред някоя българска „звезда“, появила се в световното популярно кино, винаги готови да се хванете гуша за гуша с македонците за някой цар от ранното ни Средновековие? Споменаха ли се поне веднъж в медиите ни имената на тези хора – наши сънародници, подозирал ли е довчера въобще някой у нас, че в Украйна воюват и очевидно проявяват героизъм „българи по род“? Че воюват по съвест – за домовете и близките си, а не за пари и облаги.
А чухме ли поне веднъж по нашите медии, загрижени „преди всичко за българския национален интерес“ онова, което ни казват в писмото си украинските българи:
„От първия ден на войната и до днес на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив. Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския райони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област в момента са в границите на окупираните територии и техните жители са подложени на всички „прелести“ на „руския свят“. Повечето от българските неделни училища не могат да работят, премахнати са информационните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и служители на местните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на сплашване и преследване. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, обилно напоена с потта на техните предци и самите тях.“
В заключението на писмото сънародниците ни се обръщат към нас:
„Днес ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?
Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?
От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най-накрая ще се събуди и ще застане на страната на светлината…“ И завършват: „И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно събрание, българското правителство да заемат ясна и категорична позиция и да я подкрепят с реални действия и постъпки.
Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии руска пропаганда. Тя ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на загиналите герои-българи.
Да спрете тези политически лидери и сили, които имат наглостта да говорят от нашето име вместо нас.
Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това вече направиха повечето държави от Европейския Съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, искаме да я спрем, за да не стигне войната до България.“
Посланието
Въпросното отворено писмо представлява безпрецедентно събитие в настоящата ситуация, а и в най-новата ни история. Следователно крайно интересна би трябвало да е реакцията на нашето общество (и преди всичко на политическите и медийните негови адресати). Каква обаче е тя към днешна дата?
Много медии удобно пропуснаха да публикуват писмото или да проследят реакциите на него. Други го публикуваха, но без коментар - сякаш от страх да не засегнат "всемогъщата руска мечка". Някои политици си позволиха да го публикуват, но това не е изненада предвид подкрепата им за военна помощ за Украйна.
Оглушително мълчание за него обаче храни „Президентът на Република България г-н Румен Радев“. Той е зает през тези дни да противодейства на партиите-„ястреби“ в НС. А те със законопроекта за исканата и от сънародниците ни в Украйна оръжейна помощ можели да ни въвлекат в тази война и така да „повредят на българския национален интерес“. Нито звук (нито дори изгугукване) бе дочуто за писмото и от другия адресат – „г-н служебния министър-председател на Републиката“ Гълъб Донев. Няма реакция и от „големият евроатлантик“ Бойко Борисов, зает да ръси „еротични метафори“ към своите приближени. За сметка на това загрижените за „стабилността в държавата“ представители на т. нар. „системни партии“ в НС тези дни избраха за председател на парламентарната комисия за българите в чужбина не някой друг, а… Костадин Костадинов, което е истински скандал.
Естествено не са чули за писмото и от Светия ни Синод.
Те редовно благославят и „сънародниците ни извън границите на родината“ и раздават в лицето на определени свои архиереи почетни плакети на г-жа Митрофанова, Георги Първанов и Румен Петков. Няма реакции и от довчерашните „патриотични“ политически партии. А те инак с ентусиазъм ревнуваха за „историческите ни традиции“, за „семейните ценности“, че и за „българското хоро“. Не са чули явно за него и „великите консерватори“ от КОД, НОД и пр. Изтънчени български консервативни интелектуалци, откликващи със сърдоболност на стачките на товарните превозвачи в Канада (вчера) или на „дискриминирането на руската култура“ на Запад (днес), също явно не са успели да научат за него. Те са много заети с осмиването на „брюкселската политкоректност“ и „глупавите санкции срещу Русия, които щели да оставят на студено горката Германия“.
Писмото на сънародниците ни от Украйна, на което не са отвърнали и дума, ги разобличава гръмко. Това прави гръмко самото им позорно мълчание – на Радев, на Гълъб Донев и на останалите „гълъби“. Интересно докога ще продължи то.
