Българката Джулия Стоянова отваря свой комедиен клуб и печели награда за най-добър комедиен продуцент в Чикаго, показва репортаж на NOVA. Тя е тръгнала от Варна, за да мине през НАТФИЗ и да стигне до комедийната сцена отвъд океана.
„В началото хората определено коментираха: „О, какъв е този акцент? Не сме го чували преди”. Моят английски беше много въпросителен - нивото не беше минимално, беше по-скоро много разочароващо за всички – едва ме разбираха. За тях самият факт, че съм дошла сама без семейство, без да познавам много хора, беше „О, уау, много си смела, как така?!” И аз се опитах да им обясня, че не бях толкова смела, по-скоро акълът ми липсваше.”, казва комедиантът Джулия Стоянова.
Това е началото на история за успеха като на филм.
„Отворих моя собствена комедийна сцена. По принцип идеята беше да направим няколко шоута, обаче бяха толкова успешни, че от едно шоу, второ, трето, четвърто – взехме, че отворихме комедиен клуб. И ако ме питате как това стана и аз не знам. Някакъв пълен късмет.”, обяснява тя.
В същото време, за да я задържат в Америка, приятели на Джулия през ден и предлагат кандидати за женитба.
„Намерих ти най-добрия кандидат за зелена карта.” и аз слушам. „Тъкмо излязъл от затвора”, разказва весело Джулия Стоянова. Не е женена за него, но трайно заживява в Америка. Толкова трайно, че има време да излиза на сцената, да търси нови таланти в комедията, да дирижира какво да се случва в нейния комеди клуб.
Маги Халваджиян получи награда “Достойните българи” и разкритикува политиците
И някъде там между другото да спечели награда за най-добър комедиен продуцент в Чикаго.
„Гласуваха 500 комика в Чикаго. Цялото гласуване е затворено. Ако ти не си комик, продуцент, нямаш нещо общо с комедия – няма как да гласуваш. И на втори кръг аз бях номинирана с още трима американци – мъже. В края на церемонията аз бях много приятно изненадана, когато ме извикаха на сцената. Наистина не го очаквах. Нито имах някаква подбрана реч, нито нищо – буквално забравих как да ходя, да държа микрофон.”, посочва Стоянова.
„Първото нещо, което определено трябва да се случи на един комик, е да се настрои на такава честота, в която вижда комедия навсякъде. И това наистина е личен избор. Понеже всички живеем в абсолютно един и същи свят. На повечето от нас ни се случват почти едни и същи неща. Но разликата е как се опитваме да ги видим. Ако аз изляза навън и видя много намусени хора – дали ще им се муся насреща или просто ще ги погледна и ще започна да си измислям истории защо се мусят и какво точно се случва?
Това да седнеш и да напишеш шега определено не е да чакаш неволята, музата и каквото и да било. Много трудоемка работа. Сядаш, мислиш, пишеш, това не става, късаш, след това излизаш на сцена. Ако ти напишеш нещо и на теб ти се струва най-смешното нещо на света, което е излязло от акъла ти, познайте какво – отивате на сцена, казвате го и пълно мълчание. И се прибираш вкъщи – плачеш, ако ти се плаче. Ако не ти се плаче – крещиш. Хващаш тази страница, пренаписваш я отново и на следващия ден си на сцена и така – докато не накараш хората да се смеят.”, твърди тя.
„Ние обичаме да казваме, че няма комик, който не се е изложил на сцена.
Ако един комик дойде и ми каже, че е имал само успешни шоута – за мен това означава, че не си бил на сцена достатъчно.”, добавя Джулия Стоянова.
„Българинът е толкова трудно да го разсмееш, не знам защо. Имам чувството, че българите просто сядат срещу теб и са на съревнование – „О, ти сега ще ме разсмееш ли?! Не, аз няма да се дам”. Докато американците отиват, сядат и са там да се смеят. Докато българите са: „ Аз ти давам сега предизвикателство да видя, колко си забавен или не си”. Това е, което аз съм видяла в българското общество в Чикаго. Определено не мога да говоря за България. Направих няколко шоута в България, беше уникално.”, посочва комикът.
Денят на шегата е нещо като неин професионален празник. Само че тя и в делника си е такава – гледа на несгодите в живота като шеги, на които да се посмее. И казва, че ако има една свръхсила, ще помогне на хората да виждат и в най-лошото – смешно.
„Животът е доста сериозен. Хората да не го приемат толкова на сериозно. По-полека. Нека всеки един ден да го поглеждаме като 1 април или поне половината част от календара. Пак ще е нещо.”, завършва Стоянова.