Пътят на трагедията: Месец след смъртта на Сияна – дупки, мълчание и безотговорност (видео)

Месец след ужасяващата катастрофа край село Телиш, при която загина 12-годишната Сияна, проверка на БНТ показа нещо, което всички вече знаят, но институциите отказват да признаят: пътят между Козлодуй и Видин е все така опасен, разпадащ се и напълно неподходящ за шофиране.

Новите знаци за ограничение на скоростта край мястото на катастрофата са единствената „мерка“ след трагедията. Дупките обаче не са изчезнали. А според АПИ, не могат да се ремонтират заради... разследване и липса на алтернативен маршрут.

„Лунен пейзаж“, през който минават училищни автобуси и аварийни планове

Пътят Козлодуй – Лом – Арчар – Видин не е просто междуселска отсечка. Това е резервният евакуационен маршрут при авария в АЕЦ "Козлодуй". А на този „стратегически“ маршрут колите буквално танцуват зиг-заг, за да избегнат дупки „до коляно“. Местните наричат катастрофите там „да оставиш кости по пътя“.

Ученици от селата Септемврийци, Добри дол и Сливата пътуват ежедневно по този път, а автобусите спират рязко в дупки, децата падат, а шофьорите викат пътна помощ – но решения няма.

От АПИ твърдят, че най-компрометираните участъци били „изкърпени“, но не отговарят на въпросите:

• Колко средства са похарчени в последните три години?

• Кой е контролирал поддръжката?

• Кога реално ще започне основният ремонт?

А хоризонталната маркировка? Липсва почти навсякъде. АПИ лаконично обяснява, че такава е имало... но само в участък след Арчар.

Косметични ремонти върху вода

Местните се възмущават, че дупките се пълнят с асфалт върху вода и кал, вместо първо да се подсуши и обработи основата. Служители от АЕЦ Козлодуй, които ежедневно минават по трасето, признават, че ако се наложи евакуация, „никога няма да стане по този път“.

А това означава само едно – в случай на инцидент, държавата няма реален план за спасяване на хората от атомната централа.

Празни отговори и институционално бездействие

АПИ не поема ангажимент нито кога ще приключи изборът на изпълнител за ремонта, нито защо не е възстановена маркировката, нито защо път с такова значение е оставен да се разпада години наред.

„Всеки ден има закъсали. Всеки ден някой си търси късмета“, казват местните, които от години сигнализират, но остават без отговор.

Един месец след смъртта на дете, нищо не се е променило.

Не е преувеличение, че по българските пътища се води война – с дупките, с безотговорността и с институциите. Сияна си отиде, но пътят, който уби едно дете, може утре да отнеме още животи.

И въпросът остава: Кой ще понесе отговорността? И кога най-после тази държава ще започне да пази хората си, вместо да поставя табели над бездната?