Какви бяха впечатленията на един репортер от Лигата на нациите?

"Вече е 90-та минута, Кристиано Роналдо, вкарва топката ъгъла на мрежата, и с хеттрик осигури победата на Португалия с 3:1 срещу Швейцария в Лигата на нациите.

Аз, от своя страна, отразявам събитието на терена за австралийската телевизионна мрежа "Optus Sport".

Каква чест бе да стана свидетел на играта на втория най-голям играч на съвременния футбол, който блести толкова ярко пред своята обожаваща го аудитория.

Само че така и не го видях", заяви Макс Ръшден, репортер от "The Guardian", който сподели своето преживяване и впечатления от Лигата на нациите.

"В момента, в който Роналдо удари топката, аз спринтирах по бетонните стълби на стадиона в Порто.

На няколко метра зад мен бяха моят съводещ и бившият полузащитник на Борусия Дортмунд - Нед Зелич. Неговата форма определено не беше такава, каквато е била преди време.

Завихме по коридора, който беше напълно тъмен и не се виждаше нищо.

Продължих да спринтирам. Опитвах се да отворя тежка метална врата. Заключена. Опитах с друга. Същият резултат.

"Следващата е!", извиква Нед.

Той вече ме бе настигнал и въпреки, че не никога не бе стъпвал на този стадион, някак си знаеше, че наистина е тази врата. Не знам, може би е инстинкт или пък тези неща се научават.

Точно преди финала на мача вече бяхме в позиция, на терена и готови да прескочим рекламните табла и да докладваме на студиото в Сидни, където между другото Джон Алоизи е готов да чуе експертния ни анализ на головете на Роналдо.

Прегледахме "Twitter" и открихме повторение - това бе страхотна цел, хеттрикът.

Видяхме и другите два - класически свободен удар и отличен финал на чудесното финтиране на Роналдо.

Веднага щом вторият удари мрежата, бяхме тръгнали по пътя си към терена. А сега сме тук - готови за репортаж.

Продуцентът Крис ни свърза със студиото и започнахме: "Какъв страхотен удар за хеттрика, Нед", казах аз. "Абсолютно, Макс. Това беше толкоав невероятен гол", отговори той.

Винаги съм съчувствал за репортерите на терена - особено в средата на играта, когато работата им изглежда само  да потвърждават нещата, които сме видели.

Сега имам обаче изпивам още по-голямо уважение към тях, тъй като най-малкият им проблем, е че говорят на живо пред стотици хиляди зрители.

В полувремето на мача Португалия-Швейцария, Нед и аз свършихме работата си и се бяхме отправили към бетонните стълби.

Когато минавахме през тунела, съдията и играчите на Португалия се връщаха на терена.

Тогава бяхме спрени от фигура, приличаща на Джейсън Стейтъм, който мислеше, че е хванал двама нарушители.

Още по-лошото е е, че и двамата с Нед не намирахме пропуските си, а Стейтъм бе настоятелен - ако нямаме пропуск, не можем да продължим.

Най-накрая, след сякаш едночасово търсене, успях да намеря моя и отново поехме по пътя си, като отбелязах в главата си никога повече да не критикувам Марио Балотели.

След мача следва и ужасът от интервютата. Изисква се огромно умение да попитате „Как беше мачът“ по най-различни начини. Какво друго бихте могли да попитате?

Другото е, че репортерите са подредени по важност - първи са тези, които имат свободата да се движат свободно по терена и да прегръщат всеки, когото пожелаят.

След тях са тези, които имат привилегията да получат своето малко място, от което да направят репортажа си.

Най-долната част са купчината репортери от „смесената зона“, която по същество е безплатна за всички телевизионни и радио репортери.

Според договорите, футболистите на тимовете трябва да минат през нея, но не са задължени да говорят с никого.

Имахме само един пропуск, който Нед взе, защото говореше немски, а единствената мисъл, която ми минаваше през главата е, че вече трябваше да съм в леглото си.

Обратно на терена 24 часа по-късно за мача Англия срещу Холандия в Гимараеш.

Холандската страна загря сякаш с мини урок върху притежание на топката. Техният контрол е изключителен и е невероятно да ги гледаш от няколко метра.

Този път, за да стигнем до нашите места, трябваше да минем през феновете на Англия.

Минахме през Мартин Тайлър и Гари Невил в тяхната коментарна позиция. Стиснахме си ръцете, но се оказа, че сме на грешните места.

На връщане отново минахме през Тайлър и Невил, като кимнах неловко, сякаш за втори път се виждам със съсед в супермаркета.

След това реших да отида набързо до тоалетната. Оставаха само минути до старта, а тоалетната беше надхвърлила капацитета си, защото някои от английските фенове уринираха дори в мивките.

Избрах си един писоар, но беше доста неловко, защото не обичам големи тълпи и затворени пространства. Не си измивам ръцете и в крайна райна сметка изглеждаше правилният хигиеничен избор.

Резултатът е 1-1 в края на второто полувреме, а Нед и аз отчаяно чакахме късен гол.

Имах полет в шест сутринта до Лондон, за да запиша подкаста на "Guardian Football Weekly" и определено не исках да има продължение на мача.

Облаците ставаха все повече, беше студено и не бяхме яли. Не бяхме подготвени и огладняхме. Огледах се наоколо и отляво видях легендата на Арсенал Алън Смит, който също нямаше храна.

Два реда напред, един репортер беше напуснал мястото си, а на масата му имаше прозрачна пластмасова торбичка, съдържаща осем банана. Той така и не се върна, докато се бях вторачил в бананите.

Мачът свърши и продуцентите ни връчиха един сандвич с пиле и една кока-кола, които трябваше да споделим с Нед. Сандвичът и колата си отидоха за секунди и се замислих как другите редовни репортери като Джеф Шрийвс и Дес Кели водят здравословен живот, правейки това.

Започна да вали, а на всичкото отгоре беше студено и тъмно. Английските фенове отдавна бяха изчезнали, както и холандците. Стадионът бе почти празен.

Докато ходехме по тъч линията, за да си тръгнем, видяхме Ерик Диер под гигантски чадър, носейки чорапи и сандали, който разговаряше с приятели зад рекламните табла.

Тогава той се обърна, аз му се представих и му казах да продължи да се бори с Брекзит. В този момент той изглеждаше доста объркан, изсмя се неловко и бързо се отправи в противоположната посока."

Източник: The Guardian