“Днес търговците на минало продават съчинено и пластмасово минало. В него е все едно дали развяваш българското или руското знаме. Така се появяват тези шизофрении на патриотарството”, казва Георги Господинов пред Дойче веле.

При гласуването на помощта за Украйна в българския парламент за пореден път се сетих за Вашия роман “Времеубежище”. Сякаш парламентът избираше в кое десетилетие да живее България – в настоящето или в някое отдавна отминало. Кои други моменти от романа се материализират днес?

Георги Господинов: В романа България избира накрая един тюрлюгювеч между късен социализъм и патриотарска партия. Много се притеснявам, че събирането на социализма и патриотарството води натам. Знаците в романа ги има в самата война, която започна на 24 февруари. Тя представлява един референдум за миналото на Русия.

Идеята на Путин е да се върнат нещата до преди разширяването на НАТО от 1997 година. След това до 1991 година около разпадането на Съветския съюз и след това стигаме до 1 септември 1939 година – началото на Втората световна война.

Какво да кажа на дъщеря си довечера?

Начинът, по който Путин обяви тази война, заявявайки, че Украйна не съществува, напомня за начина, по който Сталин влиза в Полша на 17 септември 1939 година. Втората световна война започва в 4:47, инвазията на 24 февруари започна в 4:50. “Времеубежище” завършва със сцената как войските са струпани на границата, за да направят възстановка на Втората световна война. По този начин избухва Третата световна.

Надигането на националистическото и патриотарското, от друга страна, беше в основата на идеята ми, когато започнах да пиша романа. Това беше моето предупреждение, че вирусът на миналото и на национализма много бързо се разпространява в една Европа, която би трябвало да е изградила резистентност. В моя вариант нещата, които се случват днес, бяха отложени с 5-6 години. Но се оказа, че нямаме толкова време.

Вчера станахме свидетели и на сблъсъци пред Паметника на съветската армия. В романа има сблъсъци на същото място – между “юнаци” и “соцромантици” – които, както изтъкнахте, по-късно стават едно. В настоящата ситуация те вече са едно и също. Как си обяснявате това противоречие – зовящ себе си български патриот, който развява руско знаме?

Протестиращи се сбиха в подлеза на Софийския университет (видео)

Георги Господинов: Лошата работа с паметта е в основата. Един фрагмент на романа говори за това – колкото по-малко памет, толкова повече минало. Когато не умееш да работиш добре с паметта, започват да се появяват търговците на минало, които ти продават съчинено и пластмасово минало. В него е все едно дали развяваш българското или руското знаме. Така се появяват тези шизофрении на патриотарството. Когато се убие критичното мислене, тогава е възможно да ти продадат всичко. Познанието, паметта и любовта към родината се редуцират до кич, възстановки, потури, “Бели рози” и т.н.

Британският “Таймс” ви нарече “българския Оруел”. Тук се сещам за цитата от “1984”: “Който контролира настоящето, контролира миналото”. Какво контролира нашето настояще?

Георги Господинов: Опитваме се да си намерим убежище в миналото. Опитваме се да живеем в миналото, да си заровим главата и да избягаме от настоящето и да кажем дори, че миналото е нашето бъдеще. Епиграфът в романа гласи: “И като се обърнаха назад, видяха бъдещето си”. Нещо такова се опитваме да направим сега. Защото си мислим, че миналото по-лесно подлежи на пренаписване и ни е по-познато.

Светът днес не го разбираме достатъчно, затова и правим тази грешна стъпка – да търсим настояще в миналото. За България това е резултат от непроведен докрай разговор в последните 30 години. Невъзможността да се съгласим за няколко прости неща за нашето минало и нашето настояще. Когато няма тази основа, всички разкази са възможни, особено фалшивите.

Днес за мнозина “времеубежището” е в 2019 година – преди пандемията, преди войната. Страх ли Ви е от последиците от последните две години, които тепърва ще усетим?

Георги Господинов: Следващите поне 10-15 години ще бъдат дефинирани от това, което се случва днес. В исторически план може да не е много, но в човешки план говорим за голяма част от живота ни. Най-тъжно е за младите – за тях това е цялата им младост.

На 24 февруари попитахте какво да кажете на дъщеря си, след като сте ѝ обещали, че война няма да има. Какво ѝ казахте в крайна сметка и какви разговори водите с нея в последните 2 месеца?

Георги Господинов: Когато на 24 февруари се случи това, за мен, а и предполагам за много хора от моето поколение, се върна паметта за бомбоубежищата, за противогазите, за страха от ядрената бомба, всичко, с което израснахме през 80-те години. Когато избрах заглавието “Времеубежище”, което почива върху “бомбоубежище”, си мислех как може би ще се наложи да обяснявам на младите какво е бомбоубежище, защото се надявах, че тази дума е част от историята и от литературата.

Сега тя вероятно ще стане дума на годината. В някакъв смисъл аз трябваше да разкажа за моите някогашни страхове на дъщеря си и това е особено усещане за въртене в едно и също време, за връщане на едни и същи страхове. Този разговор е както за страховете ни, така и за надеждата, че и през това се минава.

В момента битката е как да оцелеем като човеци, защото дългият процес на полуразпад ще е другото последствие от тази война.

Войната може да свърши, но ще продължи по друг начин. Ние ще продължим да я мислим и живеем и е много важно каква памет ще изработим за нея. За да остане последната възможна война тук и сега. И да отключим някакво възможно бъдеще, което сега е заключено.

Георги Господинов: “В съчиненото и пластмасово минало е все едно дали развяваш българското или руското знаме”

Източник: Дойче веле