Всички сме били по сватби. И винаги идва един неловък момент на душевен смут и синтетични усмивки.
По традиция булката хвърля букет, а дамата, която го хване е следващата поред да се омъжи. Завладява те чувството „криндж“ (cringe) – когато ти е толкова неловко, че искаш да си отрежеш лицето и да го обърнеш с опакото навън.
Не е лесно да гледаш дами от всякаква възраст, произход, образование, размер и форма, с деликатни усмивки уж „въобще не ме интересува дали ще го хвана този букет, това са детинщини“, които в следващия момент се нахвърлят на стрък летящи цветя като диви зверове, дресирани да играят кървав волейбол.
Дамата, която хване букета обикновено започва да се киска със скромност и почуда, един вид: „как стана, аз въобще не исках даже да участвам, пък букетът сам в мен падна“. А гаджето ѝ, още ненаживял се на ергенлък дечко, започва да изпада в тиха паника. Не за друго, но тя вече има повод да започне „онзи разговор“, а той пък още не е измислил достатъчно силни оправдания, понеже ни блестяща кариера му пречи, ни духовни занимания.
Та увисва една нелепа тишина, но нея няма кой да я сграбчи и да я оскубе светкавично, тя все пак не е сватбен букет. Сега всички чакат диджея да спаси положението. И той го спасява с „Бяла роза“, но неловкото чувство остава, а неуспелите дами поглаждат натъртени ребра и започват кючека.
За да коментираш, трябва да влезеш
Вход / Регистрацияв профила си или да се регистрираш!