Не, насилието сред децата не е "детска работа", колкото и от години това мнение да е насаждано по нашите географски ширини. Педагози, родители, възпитатели сякаш предпочитат да подценяват агресията между децата, а това води до тежки последици, които рано или късно излизат "на повърхността". И докато в повечето европейски държави от години насилието е тема, която се обсъжда, работи се за разпознаването и спирането му, то у нас и на Балканите това все още се смята за излишно. Нещо повече - опитите на различни организации да се борят с него се приема с насмешка и някак лековато - "тези нямат ли си друга работа, че ми говорят за насилие"; "какво насилие - разменили са си по един шамар, голяма работа". С такива разсъждения вместо да се борим с проблема, явно предпочитаме да се правим, че той не съществува, докато не стане твърде късно.
Случаят, който разтърси Европа
Вчера един криминален случай в съседна Сърбия напомни, че насилието понякога взима жертви. 13-годишно момче уби 8 деца и охранител в училище. Детето взело законното оръжие на баща си. Подготвяло се е за стрелбата дълго време. Открит е и списък с имена на негови връстници "за убиване", съобщават от полицията в западната ни съседка.
Снимка: Tanjuk/STR
Снимка: Tanjuk/STR
Иначе Коста Кечманович бил отличник. По балканските стандарти всички ще кажат: "добро дете е, малко заеква". Само че точно тези балкански "стандарти" са попречили на десетки възрастни около него да забележат, че нещо в главата на детето не е точно както трябва. Дали някога Коста е говорил с психолог? Дали някой у дома или в училище е усетил, че има проблем? Едва ли. Сега дори няма да излежава присъда - оказва се, че има психическо заболяване. Присъдата ще е за баща му, че е позволил на сина си да има достъп до оръжие.
А всъщност присъдата трябва да е за всички, проявили безхаберие към това 13-годишно дете. Но нито има кой да я издаде, нито това ще върне невинните жертви на необяснимата агресия.
Насилието в училищата САЩ като норма
Съединените американски щати са един от най-негативните примери по отношение на агресията в училище. Там т.нар. "bullying" е традиционно поведение на "силните" деца към "слабите". Бой, език на омразата и унижения - все проблеми, с които се сблъскват деца с различен цвят на кожата, различен социален статут или просто такива, които не се харесват на другите. Стрелбите в училища в САЩ се случват почти всяка седмица, а от години част от обществото протестира с настояване за по-строги закони в това отношение. Уви, все още там законът позволява почти всеки да притежава оръжие и така просто се отчита негативната статистика на убийствата в учебни заведения.
Средно 12 деца всеки ден от са убити при стрелба в училище в САЩ. 32 други са ранени, пише организацията срещу насилието Sandy Hook Promise. На сайта ѝ откриваме още плашещи факти - 338 000 деца са загубили живота си в стрелби в училище от 1999 година насам. Милиони са ранените. Милиони са и тези, получили трайна психологическа травма, виждайки как пред очите им убиват техни съученици и учители.
Проблемът в САЩ рефлектира на мисленето и поведението на хората в цял свят. Някак насилието през новините и филмите, идващи оттам, започва да се приема като норма на поведение. Като го прибавим и към традиционната на източните общества агресия към по-слабите, проблемът придобива още по-сериозен размер там, където Изтокът и Западът се преплитат - на Балканския полуостров, на който се намираме и ние.
Агресията в училищата в България - масов спорт
Всяко трето дете у нас споделя, че е било жертва на насилие поне веднъж. Всяко второ - че е било свидетел на такава към или между свои връстници. Статистиката е на UNICEF България. Непрекъснато в социалните мрежи се появяват видеа, в които деца снимат как други деца демонстрират агресивно поведение и унижават другите. Езикът в клиповете е брутален, а често освен него виждаме и удари като на ММА сблъсък.
Винаги след като подобно видео добие публичност чуваме от институциите обещания, че ще работят с проблемните деца и с връстниците им, че няма да е все така и че се полагат много усилия. Винаги директорите на училища са много изненадани и напълно убедени, че извън видеото "това са едни много добри деца". Родителите на агресорите отказват коментар - както отказват и да възпитават децата си в доброта, смирение и приемане на другите, независимо от пол, външни белези, семейство и т.н. Родителите на жертвите също рядко говорят - а ако го направят, по-скоро обвиняват училището, отколкото останалите отговорни за поведението на децата.
#НеНаНасилието: Над 3400 сигнала за насилие към деца са получени само за година (РЕПОРТАЖ)
Политиците по темата
Преди няколко месеца Костадин Костадинов-Копейкин се похвали, че отрочето му е "набило балтиите" на свой съученик. Причината - друго момче се възпротивило на младия "възрожденец", който събирал подписи за "референдума срещу еврото" в училище. Нищо, че политическите активности в учебни заведения са забранени по закон. Какво последва? Проверка - на думи. На практика остава горчивината, че един партиен лидер на парламентарнопредставена партия вместо да осъжда агресията, я поощрява. Дори и да е измислил историята, както твърдят съученици на сина му.
Лидерката на уж социалната партия БСП Корнелия Нинова пък вместо да поведе борбата срещу насилието реши да лови джендъри във въздуха. Повече от 50% от предизборната кампания на столетницата премина под знамето на "референдум срещу джендър идеологията в училище". Не срещу насилието, което завладява българските образователни институции. Не срещу наркотиците, които се продават пред (почти) всеки двор на училище в цялата страна. Няма и послания срещу нелепостта на система, която продължава да кара "слон и маймуна да скачат на височина", тотално неглижирайки силните и слабите страни на децата. За сравнение - в Европа законите срещу насилието са предлагани от левите партии, те са отговорни за семейните ценности и за изграждането на здраво общество. Но у нас сме си свикнали нито лявото да е ляво, нито дясното да е дясно, така че едва ли има изненадани.
Посланието
Скъпи приятели, проблемът с насилието в училище ще взима жертви, докато не признаем, че е проблем. Но не само няколко журналисти и организации да го признаят, а всички ние като общество. Признавайки го вероятно ще започнем и да го разпознаваме. Вероятно ще виждаме кога едно дете има проблем и ще търсим решението навреме, а не когато е прекалено късно. Но това ще се случи някой ден. А докато този ден дойде, мрачната статистика ще ни напомня периодично, че има "нещо гнило", но не в Дания, а у нас, както и в доста други страни.
Автор: Виктория Симеонова
