След изтъпленията пред Народния театър преди премиерата на „Оръжията и човекът“, поставена от Джон Малкович, имахме няколко дни да поразсъждаваме и осмислим какво всъщност се случи в онази паметна вечер на 7-и ноември. И най-вече ЗАЩО се случи.
Твърде лесно е да се понесем по вълната и да започнем да лаем срещу " културните еничари" или "простия народ", но според нас, протестът е белег за нещо по-дълбоко… Нещо, което кипи в душата на българина от дълго време.
Пиесата срещу Народа
Видяхме представлението и се запознахме с оригиналния текст, но все още не сме сигурни каква точно е подигравката с героизма и саможертвата на българския войник.
Малкович е направил каквото може с текста, а актьорите са добре подбрани и придават много живот на сцената. Пиесата е лека, но се занимава с теми като противопоставянето на идеала за войната и романтичната представа за любовта срещу тяхната реалност. Също така разнищва и профанността, фалша и самозалъгването във връзките между хората.
Иронията в цялата истерия е, че за Шоу няма нищо специално в избора на българите. Неговата цел е да разкаже конкретна история и за повече реализъм я вплита в наскоро приключилата Сръбско-българска война. В същото време пиесата илюстрира със западен маниер човешки взаимоотношения, без да изпада в много подробности около нашия бит или емоционалност. Ние сме чиста формалност, поради което пиесата би работила по същия начин, с които и да било други воюващи нации.
Но въпреки това, всички гърмят срещу „обидите“ за нас и нашата прословута хигиена. Нека не забравяме, че по това време хигиената е основен проблем в цяла Европа, не само у нас. Затова и приемаме българите като събирателен образ.
Освен това ирландецът осмива всички – нас за криворазбраното маниерничене и сръбските войници, които осъзнават в последния момент, че са объркали мунициите за оръжията си. Швейцарците, които не знаят за какво се бият и затова носят шоколад вместо патрони на бойното поле. Но и аристокрацията и социалната йерархия, показвайки че всички носим маски и сме роби на собствения си бит.
Тогава защо представлението предизвика такава реакция?
Защото късметът на Малкович се спря върху народ без самочувствие и изхабено национално самосъзнание.
И когато си мислим, че някой изважда това на показ – започва да боли. И то много. Особено ако този някой е инакоземец.
Затова и станахме свидетели на един протест, подхранван от безсилие, разочарование и гняв. Но в неговата основа не седи реакцията срещу някаква постановка, а срещу държавата, която се е превърнала в мащеха за населението си.
В онази вечер, освен познатите ултраси, провокатори и маргинали, имаше и много обикновени хора, но с изкривени лица, които крещяха болката си срещу тези, които искаха да отидат на театър.
Чувахме фрази като "боклуците на Сорос", „обидата на цял народ“, „борба за опазване на българската армия“, „защита на българското“, „патриотизмът срещу еничарите“, издаващи лутането на хората, които, също като нас, се опитваха да разберат какво се случва със страната ни.
Усещаше се оскърблението от множеството провалени избори, от корумпираната държавност, от нескончаемите лъжи и узурпирани институции. Но също така и разочарованието от личния провал, защото бългaрите обичаме да тропаме по масата, но без да се занимаваме много. Вдигнали сме ръце от настоящето, мислейки, че ние няма какво да направим.
Затова и сме си останали единствено със спомена за славната ни история, когато България е била на три морета, а сиренето са го давали за левче. И когато чуем, че някакъв чужденец се подиграва с нея, тогава кофата на търпението ни прелива и излизаме на улицата, за да роптаем. В стихията сме си, когато сме жертви и имаме нужда да „скъсаме синджира“, да викаме „оставка“ и „уста да проклина цяла вселена“.
Обидно ни е, когато ни се присмиват, че сме мръсни, но така и не се обидихме от това, че ни управляват мръсници.
Обидно ни е, че сме прости, но не се научихме как да не бъдем.
Казват ни, че сме селяни и затова тълпата тръгва да бие директора на Народния театър, а други „интелигентни и къпани“ българи нападат актьора Владо Пенев и му крадат очилата.
Истината е, че изкуството е криво огледало, а съдбата никога не е благосклонна към тези, които роптаят срещу него. Независимо колко пошло и безвкусно е то.
Милата полиция и използването на гнева
Всъщност, главният печеливш от цялата случка е именно властта.
Протестът беше сбъднат блян за управляващите ни, тъй като за тях няма нищо по-добро от това българи да бият и хулят други българи. На тях граждани не им трябват, защото те им пречат да си въртят схемите.
Затова и полицаите бяха толкова „дзен“ насред тълпата. За тях беше достатъчно да кажат, че представление няма да има и след това да седят и да се наслаждават на сеира. Все пак на МВР му е твърде удобно да ни остави сами да потъпкваме собствените си свободи.
Накрая, след цялата идиотщина, вътрешният министър Илков излезе и каза, че полицията си е свършила перфектно работата, а виновен за напрежението излезе Васил Василев, защото бил подстрекавал тълпата и едва ли не сам си е просил боя.
Нещо за лека нощ
През нашите 14 века история сме били много силни, но и много слаби. Важното обаче е не колко време сме се търкаляли в калта, а какво сме направили, когато сме се измъкнали от нея. В същото време белег за развит народ е способността му да се надсмива над недъзите си и свободата на словото стои в основата на това. Доза храна за размисъл. Нищо повече.
