След трагичната смърт на 12-годишната Сияна, която стана символ на системния провал по българските пътища, държавата най-сетне „реагира“. Монтират се разделителни колчета. Рисува се нова маркировка. Извършват се нови проби по „Тракия“. И от АПИ изведнъж се „сетиха“, че имат карта с опасните участъци, която… никой не беше виждал.
Така изглежда кризисният пиар на институциите, които от години проспиват катастрофата в бавен каданс, наречена пътна безопасност. Действията идват след поредната смърт, а не преди нея. Инструментите за превенция или не работят, или изобщо не се използват. А когато се случи нещо трагично, отговорността се размива между дирекции, агенции и министри.
Пример за тази липса на отговорност е и казусът с Даниел Иваничков – бивш директор в АПИ, отговарящ за пътната поддръжка, получил прякора “Касичката”. Уволнен през 2022 г., след като в кабинета му са открити скрити документи за ремонти на стойност 140 милиона лева. И не просто ремонти – а такива, които са извършени, но неразплатени и неизвестни в официалните доклади. След уволнението, обаче, идва служебен кабинет и Иваничков отново се връща на поста си, със спокойствието на човек, за когото правилата са условни. Историята му разказва БНТ в репортажа.
Министър Караджов го отстранява заради “плачевното състояние на пътищата” и съмнения в почтеността му. Неговият наследник арх. Шишков го връща, защото “нямало кой да работи” и „се справял добре“. На фона на тези оправдания, гражданите остават с усещането, че дори хора с проблемна репутация не само не носят отговорност, но и могат да се завърнат без обяснение и да продължат да администрират милиарди от публични средства.
Бащата на Сияна публикува снимки на служител на АПИ, наричали го "Касичката"
Същевременно АПИ ни информира, че ремонтът на алтернативния път, който трябва да поеме трафика от фаталната отсечка, ще бъде завършен… през май 2027 г.. Три години – това е темпото на държавата за един участък. Но колко животи ще бъдат загубени дотогава?
Какво имаме в крайна сметка? Една пътна администрация, която продължава да действа реактивно и отчайващо бавно. Една пътна карта с опасни участъци, която никой не вижда. Един сектор, в който очевидната неефективност се „награждава“ с нов мандат. И една държава, която твърде често си припомня за безопасността едва когато е твърде късно.
Колко още трагедии ще трябват, за да разберем, че истинската „пътна карта“ трябва да започне от цялостна реформа, а не от нови колчета върху стар асфалт, напоен с кръв?
За да коментираш, трябва да влезеш
Вход / Регистрацияв профила си или да се регистрираш!