Жители на вилна зона край Враца излязоха на протест заради кучешки приют с над 300 животни (видео)

Жители на вилна зона край врачанското село Лиляче протестираха срещу кучешки приют, в който се отглеждат над 300 бездомни животни. Хората се оплакват от постоянен лай, силна миризма и инциденти с деца, нападнати от кучета, съобщава bTV. Те настояват институциите да преместят приюта далеч от къщите им, тъй като смятат, че условията са непоносими за живеене.

„Долу има малки деца, това е невъзможно с тия 350 кучета да стоят тука, това е населено място, ние живеем тука, има млади семейства, които са си купили къщи и са тука заради чистия въздух и тишината. Е каква тишина, влезте вътре и вижте как ги мъчи тия кучета“, споделя Христина Иванова.

Международно разследване показва абсурдните условия, в които се отглеждат кокошки-носачки у нас (РЕПОРТАЖ)

Собственичката на приюта – Пламенка Калинкина – твърди, че не нарушава закона и е вложила лични средства, за да спаси кучета от улиците на Враца. Теренът е извън регулация и според нея не е подходящ за постоянно живеене. Тя отрича да се е държала агресивно с местните, но признава, че е била заплашвана. „В момента се опитваме да намерим решение. Аз не нарушавам закона, искам категорично да се знае. Това е зона извън регулация, която не е подходяща за живеене. Така че аз съм избрала място за кучетата на Враца, защото това са кучетата на Враца, с мои лични средства съм изградила приюта“, обясни тя.

Институциите констатираха, че условията за животните са добри, но мястото е неподходящо. Община Враца разполага с нов приют с ограничен капацитет и предлага алтернативен терен, далеч от жилищна зона. Въпреки това, местните заплашват с нови протести, ако не бъде намерено решение, което да гарантира спокойствието им.

Стотици кучета гладуват в ужасни условия в Плевенско, а "зоополицията" си стои само по документи (видео)

Истината е, че такива проблеми са системни. Без ефективна политика по контрол на популацията на бездомни животни, без адекватна подкрепа от държавата и общините, частни лица се превръщат в последна инстанция за съдбата на уличните кучета. Но не може отговорността да се стоварва само върху един човек, нито пък цената за това да плащат живеещите наблизо. Когато държавата отсъства, подобни добри каузи се превръщат в конфликтни точки между отделни граждани. Време е отговорността да не бъде само лична – да стане обществена и институционална.