Навремето са оковавали чудовищата-престъпници в пранги на площада, сега всекидневно ги обсъждаме на дигиталния мегдан. Резултатът: художествено свръхпроизводство на страхотии и фалшиво усещане за ръст на престъпността, пише в анализа си за Дойче веле Ивайло Дичев.
Извънредно и потресаващо: четворно убийство в Нови Искър, убиецът заклал родители, баба и брат, които се грижели за горкия него. Когато полицията позвънила, чудовището спокойно ядяло филия със сирене. Публиката притаява дъх: ще го накажат ли или ще го изкарат невменяем?
Психиатри и криминалисти разнищват детайли по случая, а най-интересно се оказва подозрението, че над мястото тегнело проклятие - защото през 1931 там били заклани 9 човека, миналата година - други 6. Хляб за цял хорър-сериал, който да разкрие мистичните връзки между трите събития - гени, демони?
Изкуството открай време обича да танцува около границите на света ни - потриса ни с разкази за ужасни престъпления, кара ни мислено да прекрачим отвъд позволеното заедно с героя, за да се върнем обратно при сигурното и позволеното. Защо тогава се учудваме, че медиите днес ни заливат с криминални сюжети? Налага го все по-конкурентният пазар на вниманието.
Свръхпроизводство на страхотии
Навремето са излагали чудовищата-престъпници на площада в пранги, сега всекидневно ги обсъждаме на дигиталния мегдан. Резултатът от това художествено свръхпроизводство на страхотии е, че докато престъпността намалява, усещането ни е, че тя нараства лавинообразно. Защото в любознателната ни душевност убиецът от Нови Искър днес съжителства с австрийския баща, държал дъщеря си заключена в мазето да му ражда деца, с джихадиста, който гази хванати под ръка пешеходци, и с Брайвик, който избива руси норвежки деца като протест срещу бежанците.
Не ме разбирайте погрешно, трябва да бъдем информирани за всичко, особено за необичайни събития. Но дайте да се замислим какво е следствието от това преекспониране на ужаса и на отделни, потресаващи случаи за сметка на относително спокойния ни живот тук, в Европа.
Да те информират за престъпления има практически смисъл, например кара те да избягваш да ходиш по тъмно в дадени квартали или да си пазиш портфейла в обществения транспорт. Нивото на престъпност е важно, когато решаваме къде да си купим жилище или къде да запишем детето си на училище. А особено важно е да сме информирани за състоянието на проблема, когато решаваме дали да подкрепим управляващата партия или да гласуваме за някаква алтернатива.
Като амеби
Въпросът обаче е дали опитваме да разберем тенденциите или си оставаме при потресаващия, пластично обрисуван единичен случай. Не знам как е положението с престъпността в Нови Искър, но дори това да се окаже най-сигурното място в България, споменатите хорър-епизоди ще надживеят всякакви статистики. Просто така действа човешката памет - вживяваме се в драмата на отделния човек, цифрите ни оставят безразлични.
Наистина дискусиите по случаи като този биха могли да раздвижат законодателното мислене. Колко пари даваме за клиники? Дали не е нужно още в училище да се учим как да се държим с психично болни? От един психиатър научихме, например, че нелечимо болните не биват пращани в домове, защото тогава собствеността и пенсията им трябва да се предостави на институцията, а роднините не искат да се лишат от тях. Е да, ама подобни дискусии бързо доскучават и пак се връщаме върху филията, кръвта по брадвата, какво казали съседите.
Претенция за цялостно решение има обикновено реакцията на престъпления, извършени от роми. Така беше и сега след сбиването в Кюстендил, завършило трагично за единия от двамата, вероятно дрогирани, който видяхме прегърнати на снимка в кръчмата. Но докъде стигат подобни размишления? До това да бъдат изгонени едни конкретни хора или да се разрушат едни къщи. От единичното към единичното. Ако криминалната случка е интересна, интересно ще е и прогонването на престъпния клан или пращането на багери в гетото. Притеснителното е това, че така губим способност за абстрактно мислене и обобщение, за което определено решаваща роля тук има конкурентният медиен пазар. Обществото се превръща в един вид амеба, която реагира на дразнения.
Искаме си порцията мъст
Излишно е да призовавам криминалните случки да не се представят само като стряскащи куриози, които деморализират и обезверяват читателите. Няма кой да регулира пазара на вниманието; състезанието ще се радикализира все повече, ужасите ще нарастват, апокалипсисът ще приближава, а гражданите ще се чувстват все по-нещастни. И все по-озлобени. Защото - наместо да си кажат традиционното „господ ще го накаже“ или модерното „институциите си знаят работата“, или поне всекидневното „тия работи все пак рядко се случват“ - те почват да искат незабавно своята порция от нови медийни образи на мъст. Защото всичко е станало нетърпимо, чудовищно, неспасяемо.
Източник: Дойче веле
